Нина не знаеше накъде да поеме.
Наистина не знаеше… „Мога да пренощувам на гарата.
А после?“ Изведнъж ѝ хрумна спасителна идея: „Къщичката в селото!
Как можах да я забравя? Въпреки че… да я нарека къщичка е преувеличено! По-скоро е полусрутената колиба.
Но въпреки това е по-добре, отколкото да спя на гарата“, помисли си Нина.
Когато се качи на крайградския влак, Нина се облегна на студения прозорец и затвори очи.
Вълна от тежки спомени за последните събития я заля.
Преди две години бе загубила родителите си, останала съвсем сама, без никаква подкрепа.
Нямаше пари за обучение и трябваше да напусне университета, за да работи на пазара.
След всичко, което бе преживяла, щастието най-после се усмихна на Нина и скоро тя срещна голямата си любов.
Томаш се оказа добър и порядъчен човек.
Два месеца по-късно двамата отпразнуваха скромна сватба.
Изглеждаше, че животът ѝ най-сетне тръгва към по-добро… Но съдбата бе подготвила ново изпитание за Нина.
Томаш предложи на съпругата си да продадат наследствения апартамент в центъра, за да открият собствен бизнес.
Томаш описваше бъдещите перспективи толкова красиво, че Нина не се поколеба.
Беше сигурна, че съпругът ѝ постъпва правилно и скоро няма да имат финансови проблеми.
„Щом се стабилизираме, ще помислим за дете.
Толкова искам да стана майка!“, мечтаеше наивното момиче.
Но бизнесът на Томаш се провали.
Постоянните спорове за изхарчените пари разрушиха връзката им бързо.
Скоро Томаш доведе друга жена у дома и изгони Нина на улицата.
Отначало Нина мислеше да отиде в полицията, но после осъзна, че не може да обвини съпруга си в нищо.
Тя самата бе продала апартамента и му бе дала парите…
Когато слезе на гарата, Нина тръгна сама по изоставения перон.
Беше началото на пролетта, сезонът за работа по полетата още не беше започнал.
За три години имотът бе обрасъл с храсти и бе в ужасяващо състояние.
„Няма значение, ще оправя всичко, ще стане както преди“, помисли си Нина, въпреки че знаеше, че нищо вече няма да е както преди.
Намери ключа лесно под верандата, но дървената врата се беше изкривила и не се отваряше.
Момичето се опита да я изблъска, но беше твърде трудно.
Когато разбра, че сама няма да се справи, седна на стълбите на верандата и заплака.
Изведнъж забеляза дим и чу шумове от съседния двор.
Зарадвана, че има някой наблизо, Нина побягна натам.
„Рут, вкъщи ли си?“, извика тя.
Когато видя неподдържан възрастен мъж в двора, Нина спря, уплашена и объркана.
Непознатият палеше малък огън и загряваше вода в мръсна чаша.
„Кой сте вие? Къде е Рут?“, попита момичето и отстъпи назад.
„Не се страхувай от мен.
И, моля те, не викай полицията.
Нищо лошо не правя.
Не съм нахлул в къщата, живея тук — в двора…“
За изненада на Нина старецът говореше с приятен и учтив глас.
С глас на образован и културен човек.
„Бездомник ли сте?“, попита Нина с любопитство.
„Да.
Права си“, отговори мъжът и наведе поглед.
„А ти живееш наблизо? Не се тревожи, няма да ти преча.“
„Как се казвате?“
„Мигел.“
„А фамилията ви?“, попита Нина.
„Фамилия?“, учуди се старецът.
„Фернандес.“
Нина се вгледа внимателно в Мигел Фернандес.
Дрехите му, макар и износени, бяха сравнително чисти, а и самият той изглеждаше поддържан.
„Не знам към кого да се обърна за помощ…“, въздъхна момичето.
„Какво се е случило?“, попита мъжът състрадателно.
„Вратата е заклинена.
Не мога да я отворя.“
„Ако нямаш нищо против, мога да я погледна“, предложи бездомникът.
„Ще съм ти много благодарна!“, каза тя отчаяно.
Докато мъжът се бореше с вратата, Нина седна на една пейка и размишляваше за непознатия: „Коя съм аз, за да го презирам или съдя?
В крайна сметка и аз съм бездомна, ние сме в едно и също положение…“
„Нининя, виж какво направих!“, Мигел Фернандес се усмихна и отвори вратата.
„Кажи ми, ще пренощуваш ли тук?“
„А къде другаде?“, учуди се тя.
„Има ли отопление в къщата?“
„Би трябвало да има…“, Нина не беше сигурна и осъзна, че не знае как да го използва.
„Разбирам.
А има ли дърва?“, попита старецът.
„Не знам“, отвърна тя унило.
„Добре.
Влез вътре, ще ти донеса нещо“, каза мъжът решително и излезе от двора.
Нина прекара около час в почистване.
Къщата беше студена, влажна и неприветлива.
Момичето беше отчаяно и не знаеше как ще живее тук.
Скоро Мигел Фернандес се върна с дърва.
Изненадващо, Нина изведнъж се почувства щастлива, че има някой наблизо.
Мъжът поизчисти печката и запали огъня.
След час в къщата стана топло.
„Готово! Печката гори, слагай по малко дърва, а през нощта трябва да я угасяш.
Не се тревожи, топлината ще се задържи до сутринта“, обясни старецът.
„А ти къде ще отидеш? При съседите ли?“, попита Нина.
„Да.
Не бъди много строга с мен, ще остана за малко в техния двор.“
Не искам да отида в града… Не искам да вълнувам душата си, да мисля за миналото.
— Мигел Фернандес, изчакайте.
— Нека сега вечеряме, да изпием чаша горещ чай, а после можете да си тръгнете — каза Нина решително.
Старецът не възрази.
Мълчаливо свали палтото си и седна до печката.
— Извинете за безпокойството… — започна Нина.
— Но не изглеждате като бездомник.
Защо живеете на улицата? Къде е домът ви, семейството ви?
Мигел Фернандес разказа, че цял живот е преподавал в университета.
Посветил младостта си на науката.
Старостта дошла без предупреждение.
Когато разбрал, че е напълно сам в края на живота си, вече било твърде късно да промени нещо.
Преди година племенницата му започнала да го посещава.
Хитро му предложила помощ, ако ѝ завещае апартамента си.
Разбира се, бил щастлив и се съгласил.
Така Татяна спечелила доверието на чичо си.
Предложила да продадат апартамента в шумния квартал, за да купят хубава къща в покрайнините с голяма градина и уютен двор.
Изглеждало, че вече е намерила отлична възможност на добра цена.
През целия си живот старецът мечтаел за чист въздух и тишина.
Съгласил се без колебание.
След продажбата на апартамента Татяна предложила да открият банкова сметка, за да не носи толкова пари в брой.
„Чичо Мигел, останете в банката, докато проверя всичко.
Дайте ми чантата.
Може би ни следят“, казала младата жена на входа на банката.
Татяна изчезнала вътре с чантата, а старецът чакал.
Един час, два, три… Племенницата не се върнала.
Когато влязъл в банката, видял, че вече няма никого и че има друг изход отзад.
Мигел Фернандес не можел да повярва, че собственото му семейство го е предало толкова жестоко.
Останал да седи на пейката и чакал Татяна.
На следващия ден решил да отиде в дома ѝ.
Отворила му жена, която не познавал, и му обяснила, че Татяна отдавна не живее там.
Била продала апартамента още преди две години…
— Колко тъжна история… — въздъхна старецът.
— Оттогава живея на улицата.
Все още не мога да повярвам, че нямам дом.
— Да, и аз си мислех, че съм сама в такава ситуация… — каза Нина и сподели своята история.
— Това е едно голямо нещастие.
Но аз съм изживял живота си… А вие? Напуснахте университета, останахте без дом… Но не се отчайвайте, за всеки проблем има решение.
Вие сте млада, всичко ще бъде наред — опита се да я утеши старецът.
— Хайде да спрем да говорим за тъжни неща и да вечеряме! — усмихна се Нина.
Момичето гледаше с изненада как старецът с апетит похапваше макарони с наденички.
В този момент ѝ стана мъчно за него.
Беше очевидно, че е много самотен и безпомощен.
„Колко ужасно е да си напълно сам на улицата и да осъзнаеш, че никой не те иска“, мислеше си Нина.
— Нининха, мога да ти помогна да се върнеш в университета.
Имам много приятели там.
Мисля, че можеш да кандидатстваш за стипендия — каза неочаквано старецът.
— Разбира се, не мога да се покажа пред бившите си колеги.
Позволи ми да напиша писмо до ректора, а ти ще го посетиш.
Константин е стар приятел на мой.
Сигурен съм, че ще ти помогне.
— Благодаря, това би било прекрасно! — извика щастливо Нина.
— Благодаря за вечерята и че ме изслушахте.
Но сега трябва да тръгвам.
Вече е късно — каза старецът и стана.
— Изчакайте.
Това не е правилно, накъде отивате? — прошепна Нина.
— Не се тревожи.
Имам топла колиба в двора наблизо.
Ще мина утре — усмихна се старецът.
— Не е нужно да отивате на улицата.
Имам три просторни стаи.
Можете да си изберете една, която ви харесва.
Честно казано, страх ме е да остана сама.
Боя се от тази печка, не знам как се ползва.
Няма да ме оставите в това положение, нали?
— Не.
Няма да ви оставя сама — каза старецът сериозно.
Минаха две години… Нина успешно издържа дипломните си изпити и се върна у дома, изпълнена с нетърпение за лятната ваканция.
Продължаваше да живее в малката къща на село.
Всъщност живееше в студентско общежитие, но през уикендите и ваканциите винаги се връщаше тук.
— Здравей! — каза весело тя и прегърна дядо Мигел.
— Нининха! Скъпа моя! Защо не се обади? Щях да те посрещна на гарата.
Как мина? — извика старецът с щастлива усмивка.
— Да! Почти всичко с отлични оценки! — похвали се момичето.
— Купих торта за рождения ден.
Сложи вода, да празнуваме!
Нина и Мигел Фернандес пиеха чай и си разменяха новини.
— Засадих лозя.
Ще построя покрита тераса тук.
Ще бъде много приятно и уютно — разказваше старецът.
— Чудесно! В крайна сметка вие сте господарят на този дом, правете каквото смятате за правилно.
Аз само идвам и си отивам… — каза Нина през смях.
Мъжът се беше променил напълно.
Вече не беше сам.
Имаше дом и внучка — Нининха.
Момичето отново бе намерило радостта от живота.
Мигел Фернандес бе станал близък човек за нея, почти като дядо.
Нина беше благодарна на съдбата, че ѝ бе изпратила някого, който да замести родителите ѝ и да я подкрепи в труден момент.
