Защо Инна плетеше пантофи, тя самата не знаеше…
Дъщеря ѝ беше на 40, овдовяла преди две години, така и не родила деца. Миналата година отново се омъжи.
Мъжът ѝ беше по-млад и искаше да живее за себе си.
Синът ѝ отдавна беше заминал за Америка и не възнамеряваше да се връща.
Племенниците бяха пораснали, но бяха твърде млади за деца. Вероятно просто се е случила красива вълна, латвийска.
Тя взе само една нишка. Болно красиви цветове, нежни. Помисли си — за жилетка.
Купи тънки спици, кука и започна да плете.
Самата тя не забеляза как изплете малките пантофи. А вълната още беше много.
Към вечерта беше готова шапката, а на следващия ден се изплетоха панталоните с качулка и блузката.
Инна взе голяма кутия с копчета, избра красиви, малки, във формата на миниатюрни калинки.
След това отиде в банята, разтваря средство за пране на вълна в леген и потопи комплекта, внимателно го изпераваше и въздъхваше: „Ще умра, без да съм държала внуците си на ръце“.
Инна сложи изплетените неща върху разстелена на масата хавлиена покривка: „Но има някъде в света дете, на което това е нужно“.
Тя отвори лаптопа и започна да търси домове за малки деца в своя град. Прочете.
Облече се и отиде в магазина. Купи още вълна, в която имаше повече сини нюанси, и отново седна да плете.
Направи комплект за момче. След това изплете десет чифта пантофи и десет топли шапки.
Всички бяха в различни цветове. Инна отиде в Дом за малки деца.
„Без сертификат не можем да вземем, — ѝ каза служителката, — по-добре да дарите памперси, постоянно са необходими“.
А Инна стоеше и плачеше. „Добре, — каза жената, — ще оформим нещата някак. Хайде, сега ще облечем вашите пантофи“.
Инна взе децата на ръце, целуваше нежните им бузи и ги галеше: „Те са съвсем малки. Им трябва мама“.
На малките крачета сложи пантофите, а на по-големите пробва плетени шапки. После си тръгна.
Мъжът ѝ се прибра късно от работа и попита как са нещата.
А тя не знаеше какво да отговори. Обяд не беше приготвен, в хладилника беше празно.
— Плетях пантофи за Дом за малки деца. А там казаха, че памперсите са по-необходими, — каза Инна и погледна мъжа си.
— Добре, — отговори той, — да сготвим картофи, а утре ще купим памперси.
Инна извади тенджерата и започна да мие зеленчуците.
— Няма да ни дадат дете, ние сме стари, на 61 съм аз, а ти на 62.
— Може и да не ни дадат, но поне вратата няма да ни я запечатат, ще можем да се разберем. Ще идваме, ще помагаме. И ще изплетем пантофи, чорапи. Ще се нуждаят от тях.
— Има едно семейство, момче и момиче, близнаци, руси. Почти са на 2 години. Мисля, че им подхождат плетените костюми, може да са малко големи, но децата растат бързо. Пантофите също ще са добре, аз ги изплетох като маратонки.
— Ще отидем заедно, — каза мъжът. — Ще се разберем. Ще ги посещаваме. И се разбраха. Четири месеца Инна и мъжът ѝ бяха доброволци. Инна изплете нови костюми и пантофи, за по-големи деца.
Близнаците вече я наричаха мама. Но един ден отидоха и нямаше ги.
— Представяте ли си, усиновили са ги, веднага двамата. Снимали сме ги в плетените ви костюмчета, а същия ден позвъниха съпрузите. Няколко месеца подготвяха документите. Ето, днес сутринта ги взеха.
Те до последно се притесняваха дали ще искат да вземат двама.
Инна се разплака.
— Какво плачеш, глупаче, — каза мъжът, — трябва да се радваш.
Позвъни дъщеря ѝ:
— Мамо, татко, можете ли да дойдете при мен? Нуждая се от помощ.
— Кранът ли се е счупил? — попита Инна, — или пак съседите са наводнили?
— Трябва да сглобим легло, — отговори дъщеря ѝ, — по-добре не звънете, а влезте с вашите ключове.
— Добре, ще дойдем.
Те се качиха в Волгата и тръгнаха.
Дъщерята имаше чисто триместно. От кухнята ухаеше нещо вкусно. Инна и мъжът ѝ се съблякоха и обуха чехли.
— Измийте ръцете и влезте в стаята, — извика дъщеря ѝ, — ще дойда след малко.
Те седнаха на дивана и започнаха да гледат новини. Неочаквано мъжът я бутна в ребрата.
Тя вдигна глава. Вратата стоеше зет ѝ – Дима.
На ръцете му седяха същите близнаци, облечени в изплетените от нея костюми и в малки плетени маратонки-пантофи.
Момчето държеше парче ябълка в ръката си, а момичето, с мръсни бузи, хитро гледаше и се опитваше да хапе ябълката.
Дима се усмихваше.
— Не знам как да го кажа. В общи линии имате внуци. Не казвахме, не знаехме дали ще успеем да ги оформим. Сега Жана ще дойде, тя им готви кашата.
Прибежа Жана, зачервена.
— Мамо, тате, запознайте се, това са Таня и Володя. Видях тяхната снимка на страницата „Деца, които чакат“. Те са близнаци, като нас с брат ми. А пантофите им са същите, като тези, които плетеше за нас.
Спомняш ли си на снимката, когато бяхме по 2 години. Показах снимките на мъжа ми и той каза — вземаме ги.
Дима сложи децата на пода. Те побягнаха към Инна, протягаха малки ръчички и извикаха: „Мама, мама!“
Тя ги прегърна и ги целуна, избърсвайки сълзите си: „Не съм мама, аз съм вашата баба, баба“.
И повтаряше: „Баба, баба, баба“.
Мъжът се засмя:
„А сега какво плачеш? Трябва да купим вълна“.
