Сирачето решава да посети приемното си семейство десет години след като го напусна, за да им благодари за всичко, което са направили за него.
Когато пристига в тяхната износена къща, той пита какво се е случило и как всичко е стигнало до това състояние.
Чак оглежда стаята с усмивка на лицето, наслаждавайки се на моментите, прекарани с приемното семейство.
Той току-що беше навършил 18 години и беше готов да постъпи в университет.
Той наблюдаваше как приемната му майка му пее „Честит рожден ден“, пляскайки с ръце, а баща му я прегръща за раменете и пее заедно с нея.
След това погледна своя приемен брат Иван, който изглеждаше като да умира от скука, със спусната глава в масата и отказваше да пее.
Чак много обичаше своето семейство, защото те никога не го бяха считали за чужд.
Въпреки че с Иван не бяха в топли отношения, той знаеше, че родителите му го обичат, защото бяха похарчили свои пари, за да го отгледат.
— Ще ми липсвате много.
Благодаря ви за този празник, — каза той, преди да изгаси свещите на тортата.
— Ние също ще ти липсваме, сине.
Надявам се да ни посетиш, когато завършиш учението си, — каза му приемният му баща Чейз.
Чак изгаси свещите и си пожела нещо.
Те вечеряха заедно за последен път, преди да замине за университета.
— О, миличък, — въздъхна майка му.
— Все още помня деня, когато те взехме.
Не мога да повярвам, че вече си пораснал и постъпваш в университет, — каза тя, избърсвайки сълзите си.
— Знам, мамо.
Аз съм най-щастливият човек. Толкова съм благодарен, че ме приеха.
Без вас щях да бъда никой, — каза Чак, държейки майка си за ръка.
— Благодаря ви за цялата любов и грижа, които ми дадохте.
В този момент Иван не издържа.
— О, само не и това, — извъртя очи той.
— Може ли просто да ядем в тишина?
Вашата сентименталност ме кара да се гнуся!
Вместо да влезе в спор, Чак се усмихна.
— Знам, че ще бъдеш радостен, че вече ме няма, Иван, но аз пак ще ми липсваш.
Тази нощ Чак не можеше да заспи от вълнение.
Необходимите му неща бяха събрани и на следващия ден беше готов да замине за университета.
— Време е, скъпи, — извика го майка му сутринта.
Чак погледна за последен път своята стая, знаейки, че няма да я види отново дълго време.
Той прегърна родителите си и излезе през вратата.
— Сега съм сам, — каза той.
— Дадохте ми всичко, което ми трябваше.
Извинявайте, ако съм бил за вас тежест.
Обещавам да направя всичко възможно, за да стана успешен човек.
Ще се върна и ще ви отплатя за всичко, което направихте за мен!
Чак сам реши да напусне приемното си семейство, когато можа.
Въпреки че обичаше родителите си, той отказа официалното осиновяване, за да им спести пари.
За него беше по-важно да знае, че те го обичат.
Чак учеше усърдно, изпълнявайки своето обещание.
Той постъпи на юридическия факултет и мечтаеше да стане добър юрист.
След като премина изпита за адвокатска лиценция, той започна работа в престижна юридическа кантора.
От младши служител той постепенно стана партньор.
Накрая изгуби връзка с приемните си родители.
Първоначално си писаха, но работата отнемаше все повече време и тяхната комуникация спря.
Изминаха десет години от последния път, когато е виждал родителите си.
Един ден имаше клиент в родния си град и реши да посети старата къща.
Той разбра, че е време да посети семейството си и взе почивен ден, за да прекара време с тях.
Но това, което видя, го потресе.
Лаунджът беше обрасъл, а белият цвят на стените беше почти напълно покрит от плющ.
Приближавайки се към вратата, той започна да се съмнява дали някой още живее тук.
Чак натисна звънеца, но той не работеше.
Той вече беше готов да си тръгне, мислейки, че домът е изоставен, когато чу глас отвътре.
Тогава реши да почука.
След няколко секунди вратата отвори неговият приемен баща.
— Чак? — изненада се той.
— Това ли си ти?
— Татко, — Чак го прегърна силно.
— Какво се случи тук?!
Вие добре ли сте? Къде е майка и Иван?
— Влез, сине.
Не мога да повярвам, че се върна.
Колко време мина?
Десет години? — каза баща му, водейки го вътре в дома.
— Скъпа, това е Чак!
Чак се върна!
Когато от кухнята излезе майката, сърцето на Чак се сви.
Тя изглеждаше отслабнала, сякаш не беше яла нормално отдавна.
— Мамо! — възкликна той.
— Какво се случи?
— Пять години назад Иван каза, че отваря бизнес.
Бяхме радостни, защото въпреки че той не искаше да влезе в университет, ние смятахме, че е открил своето призвание.
Но се оказа, че той просто ни измами, за да похарчи парите за себе си, — обясни баща му.
— Обеща ни, че ще сподели печалбата, но това не се случи.
Поради него ние изпаднахме в дългове, — добави майката, едва сдържайки сълзите си.
— Вече не се надявахме да те видим отново, скъпи.
Така съм щастлива, че дойде, — каза тя, силно прегръщайки Чак.
Чак беше потресен от това, което родителите му преживяха заради брат си.
Той ги заведе в ресторант и по-късно обеща да се върне на следващия ден.
На следващия ден той се върна отново и им каза, че вече нямат за какво да се тревожат.
— Платих дълговете и всички глоби.
Наех работници, за да ремонтирам къщата.
Ето, вземете това, — подаде им спестовна книжка.
— Чак! — майка му разплака.
— Не трябваше да правиш това.
Това е прекалено много!
Не те отгледахме, за да ни връщаш нещо.
— За мен вие двамата сте мои синове, — каза баща му.
— Но сега виждам, че само ти наистина ни обичаш, а Иван просто ни остави на произвола на съдбата.
Чак поклати глава.
— Аз ви дължа много повече от пари, — отговори той.
— Вие ми дарихте дом, семейство.
Парите за мен не значат нищо.
Семейство — това е важно!
Обичам ви и ще се грижа за вас през целия си живот!
