Местният горски страж Егор Палич беше прекарал целия си живот в малко селце — в сурова, но по своему красива и привлекателна местност.
Тук беше пораснал, съзрял и остарял.

Съпругата му почина преди 13 години — тогава той мислеше, че животът му е свършил, но все пак намери сили да продължи напред. Любимото му занятие много му помогна в това.
Дъщеря му, след като се омъжи, се премести в голям град и не го посещаваше толкова често, колкото и двамата биха искали.
Разстоянието беше голямо, и дядото виждаше внука си, който вече беше на 12, приблизително веднъж на две години.
Тази година беше именно такава — дъщеря му и внукът дойдоха да прекарат двуседмичната си отпуска при стареца, да се насладят на девствената природа и, разбира се, да чуят известните му разкази.
– Дядо, а знаеш ли истории за тигри? – попита Ванька с нескрит интерес, сядайки до Егор Палич.
– За тигър не знам, но за тигрица мога да ти разкажа. Искаш ли? – отвърна с усмивка дядото.
– Тогава слушай – и дядо Егор започна разказа си.
Преди около двайсет години беше, помня го сякаш беше вчера.
Бях вече опитен горски страж, познавах местните гори като дланта си, разбирах се добре с оръжията, а и с местната фауна.
Беше краят на пролетта, реките се бяха освободили от леда, снегът намаляваше, а слънцето все по-често галеше кожата с топлината си.
Дърветата и земята се обагряха в зелено и всичко наоколо започна да сияе с ярки цветове.
Къщата ми се намираше най-близо до гората — едва на четирийсет крачки от оградата, отвъд пътя.
В онзи ден се занимавах с обичайни неща — копаех градината, хранех добитъка, поддържах двора.
Обичайна селска рутина.
Жена ми също не бездействаше — готвеше, чистеше къщата, грижеше се за домакинството.
Това, което се случи в онзи ден, се запечата в паметта ми завинаги.
И преди бях виждал разни животни по ръба на гората.
Дядо Егор погледна към Ванька, който го слушаше с пълно внимание.
Та така — беше си обикновен ден, нищо особено.
Бях зает с работа на двора, когато с крайчеца на окото си забелязах животно, пробягало между дърветата в края на гората.
Но не какво да е животно — рядко, необичайно, такова, което обикновеният човек едва ли ще види някога.
Реших, че ми се е сторило, и продължих да си върша работата.
Само след минута отново зърнах движение в гората – и тя излезе.
Не повярвах на очите си — беше голяма тигрица.
Стоеше неподвижно и ме гледаше втренчено…
Студ премина през тялото ми, сърцето ми се сви от страх.
Като опитен ловец разбирах, че няма да успея дори да избягам.
Такова разстояние тя би преодоляла с три скока.
В мислите си преминавах всички възможни сценарии, но тигрицата не бързаше да напада.
Гледаше ме така, сякаш ме изучаваше, опитваше се да прецени дали може да ми се довери.
След малко тя се обърна и за момент се скри в гъсталака.
Тогава забелязах, че задният ѝ крак е окървавен.
Беше ранена – тогава още не знаех дали сама се е наранила или човек е замесен. Истината разбрах по-късно.
След минута отново се появи.
Стоях като вкаменен, опитвайки се да осмисля какво се случва.
Тигрицата носеше в зъбите си малко сляпо тигърче, не повече от месец старо.
Погледна ме отново в очите и положи малкото на тревата, а след миг се скри в гората.
Тигърчето пищеше и викаше майка си, но тя беше изчезнала, оставяйки го съвсем само.
Дълго стоях и наблюдавах, не смеейки да се приближа, опитвайки се да разбера защо го е направила.
Малко по-късно, след като се поосъзнах, се приближих — и тогава разбрах, че тя го е оставила с надеждата, че ще го отгледам.
Защото, ранена, тя не би могла да се справи сама.
Внимателно вдигнах малкото и се запътих към къщата.
Мария Василиевна, съпругата ми, като ме видя с тигърчето, едва не припадна.
Сигурно си е помислила, че съм полудял.
Наложи се набързо да ѝ разкажа какво се е случило през последните десет минути.
Разбира се, трудно беше да се повярва, но живото тигърче в дома ни не оставяше място за съмнение.
След кратък съвет решихме да го оставим при нас, а когато укрепне, да го пуснем обратно в гората.
Защото такива като него – с райета – са останали толкова малко по света…
Минаваха дни и месеци, а Мур – така го кръстихме – постепенно свикваше с новия си дом.
Първия месец Мария го хранеше с биберон, като бебе, а после го приучихме към месо.
Добре че бях опитен ловец — у дома никога не липсваше месо.
Изненадващо, дивият звяр се разбираше добре и с котката, и с домашните животни.
Играеше като обикновен питомец — тичаше, правеше бели, рушеше всичко наоколо, но беше почти опитомен.
С Мария много се привързахме към него, но в душата си знаехме, че рано или късно ще се наложи да се разделим.
А Мур растеше бързо – на деветия месец тежеше почти 50 килограма и беше с размер на голямо куче.
Все по-трудно ставаше да го пазим в тайна от чужди очи. Ако някой недобросъвестен научи, ще има беди – тигровата кожа струва много.
Не всички хора са добри и състрадателни.
Трябваше да пуснем Амур обратно в родната му гора.
Раздялата беше трудна.
Заведох тигъра по-далеч в гората, седнах и му казах: „Бягай, красавецо, домът те чака.“
Дълго ме гледа. Най-много се страхувах, че няма да си тръгне и ще ме последва, но инстинктът надделя – обърна се и с няколко скока изчезна сред дърветата.
Постоях още малко, вдишах дълбоко свежия въздух и се запътих към къщи.
„Така, с баба ти спасихме тигърче и му подарихме живот“, каза с усмивка дядо Егор и погледна нагоре.
– Дядо, чакай, а какво стана с тигрицата? Нали каза, че си разбрал истината по-късно? – не се стърпя Ванька.
– Е, чаках да попиташ – проверявах дали слушаш внимателно. Та слушай…
Макар местността да е голяма, в селата всички знаят всичко и слуховете се разпространяват бързо.
Няколко месеца след като взехме Амур, се разчу, че стражите на реда задържали група бракониери с лагер в гората, и то при доста странни обстоятелства.
Сутринта в едно съседно село от гората излезли двама мъже…
Изглеждали зле — мръсни, уплашени, изтощени, едва дишали.
Видяло се, че са бягали дълго.
Като ги попитали какво се е случило, заеквали и не можели да обяснят.
Като се поуспокоили, казали, че върху техни приятели в лагера нападнал тигър и трябва лекар. Но никой не повярвал.
Тигри тук почти никой не бе виждал на живо, а да нападне човек – това звучеше като измислица.
Но все пак ги накарали да покажат мястото.
Взели оръжие за всеки случай, и с фелдшер и страж тръгнали натам.
На мястото ги очаквала зловеща гледка.
Лагерът беше разрушен напълно.
Палатките, дъските, дрехите – всичко беше разхвърляно.
Сред този хаос лежаха двама ранени, стенещи от болка мъже.
Фелдшерът ги прегледал и веднага разбрал — рани от голям хищник.
Нападението било нощем, докато спели, затова не разбрали какво става.
Двама пострадали, другите успели да избягат и да стигнат до селото.
Фелдшерът наредил да направят носилки и да ги отнесат в селото, а оттам — в болницата.
По-късно стана ясно, че са били добре организирани бракониери, ловували незаконно.
Един от тях разказал, че преди месеци проследили тигрица с две малки.
Едното убили, ранили майката, но тя избягала с другото.
И че именно тя се върнала да отмъсти.
Но властите не повярвали – приписали всичко на мечка и силен страх.
Историята на бракониерите била твърде невероятна.
Ванька гледаше дядо си с отворена уста.
– Дядо, а накрая наказаха ли ги?
– Разбира се, наказаха ги по закон.
И макар никой да не повярва за тигрица, аз знаех кой е дошъл в онзи лагер да отмъсти за малкото си – завърши разказа си Егор Палич.







