Винаги съм мислел, че такива истории се случват само във филмите и книгите, че всичките тези романтични сополи и розови еднорози са плод на въображението на неособено надарени автори.
Но точно такава история се случи пред очите ми, на която неволно станах свидетел.
В онзи ден, направо от работа, се отправих към гарата.
Никой не ме изпращаше, пътувах към майка си – отдавна възнамерявах да я посетя, а ето че тъкмо получих дългоочаквания отпуск.
Предстояше ми дълъг път, но предпочитах да пътувам с влак – признавам си, винаги съм се страхувал от летене със самолет.
Влакът пристигна на перона, влязох в купето, сложих багажа си на горната лавица и седнах до прозореца.
На перона двама възрастни мъже се сбогуваха.
До тях седеше невероятно красив лабрадор, с невероятно тъжни очи.
За миг се разсеях, а когато отново погледнах през прозореца, перонът вече беше празен.
След няколко минути в купето влезе онзи мъж, когото видях с приятеля и кучето.
Оказа се, че ще пътуваме заедно.
Влакът потегли и никой друг не се качи в нашето купе.
„Колко красиво куче има приятелят ви!“ – възхитено казах, опитвайки се да започна разговор.
„Това е моето куче,“ отговори мъжът.
„А къде е сега?“
„Пътува, както е по правилата – в специален вагон, в отделението за животни,“ каза тихо той и очите му станаха също толкова тъжни, колкото и тези на кучето.
Усетих, че не иска да говори, затова го оставих на мира.
На най-близката голяма гара, където влакът спираше за по-дълго, той дълго разхождаше кучето си по перона.
Когато потеглихме отново, реших пак да опитам да заговоря със спътника си.
„Знаете ли, няма ли начин кучето да пътува с нас в купето? Хайде да я вземем от това проклето място, виждам, че и двамата страдате.“
Мъжът ме погледна с открит интерес.
„Но не е разрешено, правилата за превоз на животни го забраняват.“
„Да вървят по дяволите тези правила, ние сме само двама в купето, нямам нищо против кучето да бъде тук…
Искате ли да поговоря с кондуктора?“ „Опитах вече, не успях… А и, между другото, това не е куче – това е Барбара, моята дама.“
На следващата гара успях да убедя кондуктора и взехме Барбара в купето, обещавайки, че ако се качи още един пътник, веднага ще я върнем обратно в отделението.
След още няколко гари пак си останахме само двамата – по-точно казано, тримата.
Барбара лежеше кротко на пода върху меко килимче.
Всеки път, когато някой минаваше покрай вратата, тя наостряше уши и оголваше зъби.
Тя пазеше своя господар.
„Далеч ли пътувате?“ – попитах спътника си.
Той назова станция, на която щеше да слезе три часа преди мен.
„Владислав,“ представи се мъжът.
„Отивах да взема Барбара – почти година живя при мой приятел. Сега се прибираме у дома.“
И той започна да разказва своята история.
Бях женен за най-красивата, най-добрата, най-нежната и най-желаната жена на света.
Живяхме душа с душа много години.
Но небето пожела да ми я отнеме.
Може би там горе е трябвало още един ангел.
Тя почина от нелечима болест, а аз изгубих целия си свят, защото тя беше целият ми свят.
Извади снимка от вътрешния джоб на сакото си.
От нея ме гледаше неземно създание със златиста коса.
Нямахме деца, продължи Владислав, и останах напълно сам.
Изгубих смисъла на живота, нямах вече причина да живея.
Мислех дори за манастир или самоубийство.
Исках да се изолирам от всички, да се скрия в скръбта си, която ме беше погълнала напълно.
Съболезнованията и въпросите ме измъчваха.
Помогна ми приятелят, когото видяхте на гарата.
Намери ми усамотено място и започнах работа като пазач на фар.
Наоколо нямаше никого километри наред – само море, скали и чайки.
Единствената връзка с цивилизацията беше малко шосе на два километра.
По него пътувах до близкото крайбрежно селце за храна и всичко нужно.
Потопих се в четене на книги за философия, психология, дори и езотерика.
Само четенето ме отклоняваше от мрачните мисли.
Един ден трябваше да отида в града.
Валя силен дъжд, вече се стъмняваше.
В Тойотата звучеше тиха музика.
Изведнъж видях как колата пред мен леко спря, и от нея изхвърлиха някакъв свитък на пътя.
После изчезна зад завоя.
Помислих си: колко са се влошили хората – не можеш ли боклука до коша да занесеш?
Исках да отмина, но нещо ме спря.
Спрях до пакета.
В него стоеше малко бяло кутре, което дори не разбрало какво се е случило с него.
Дъждът се изливаше като стена и малкият вече беше целият мокър.
Взех го на ръце, сложих го на седалката до мен и продължих пътя, като по пътя минах и през зоомагазин за всичко необходимо.
На следващия ден го заведох на ветеринар.
Минаха години, Барбара порасна в истинска красавица.
Бяхме неразделни, животът ми отново имаше смисъл.
Бягахме по брега като деца, търкаляхме се в пясъка и се къпехме в морето.
Понякога си мислех, че небето ми е изпратило Барбара като утеха за загубената ми съпруга.
Но веднъж се случи нещастие.
Слизах невнимателно по стръмната стълба на фара.
Зави ми се свят, стъпих накриво и паднах.
Нищо не помня след това.
Разказаха ми по-късно – Барбара тичала до пътя и се хвърляла пред колите, лаела и се мятала от една страна на друга.
Лапите ѝ били окървавени.
Но довела хора на фара и те ме намерили и откарали в болница.
Бях силно пострадал.
Почти година лечение и рехабилитация.
За щастие приятелят ми прибрал Барбара.
И ето, благодарение на молитвите на моя ангел-пазител, отново съм здрав, и с нея – моята спасителка.
„Колко си прекрасна, Барбара!“ – казах и я погалих по главата, а тя потърка мокрия си нос в дланта ми.
На следващата гара вратата на купето се отвори и в прага застана млада жена.
Лицето ѝ беше като от снимката на жена му.
Никога в живота си не бях виждал такова поразително сходство.
Но видях очите на Владислав в онзи момент.
„Нямате нищо против тази прекрасна кучка да пътува с нас?“ – попитах новата ни спътница.
„Не, разбира се… Много обичам кучета, радвам се на тази прекрасна среща.“
Непознатата протегна ръка и погали Барбара.
„До коя гара пътувате?“ – попитах, защото Владислав не можеше да каже и дума.
Непознатата назова същата станция, до която пътуваше Владислав.
„Значи пътуваме заедно,“ каза той, без да сваля поглед от нея.
„Аз съм Варвара, Варя, но приятелите ми казват просто Барбара“ – засмя се тя.
Казват, че приличам на полската актриса Барбара Брилска.
И беше вярно – имаше същите красиви очи и златиста коса.
„И кучето ми се казва Барбара,“ каза Владислав, „не вярвам в такива съвпадения. А вие?“
Влакът равномерно тракаше по релсите.
След час Варя беше очаровала всички – дори и кучето.
Барбара положи глава в скута ѝ, и така пътуваха почти през целия път.
Във въздуха витаеше любов, усещах я по кожата си.
Владислав и Варя не можеха да откъснат очи един от друг.
Когато стигнахме до нужната гара, тримата слязоха заедно, а аз продължих пътя си нататък.
