По улиците вече се усещаше септември – последен дъх на лятото – и в училищата, университетите започна новата учебна година.
Студентите постепенно се върнаха към обичайния си ритъм: някои отново се настаниха в общежитието, други бързаха за първата си лекция след дългата почивка.
Но не всички трябваше да се настанят в тесни стаи или да спят на двуетажни легла.
Имаше и такива, които имаха късмета да са родени и да живеят в столицата – като Вадим и Максим.
Те се запознаха още в първи курс, бързо се сближиха и оттогава бяха неразделни приятели.
Не им се налагаше да отиват в общежитие – и двамата живееха при родителите си.
Вадим дори имаше собствена кола – не нова, но надеждна и най-важното – негова си.
Това веднага го отличаваше от останалите студенти, които се возеха с градския транспорт. Кола означаваше статус. А за тях това бе важно.
По-късно към тях се присъединиха Рома и Стас. Те не бяха местни, но парите не им липсваха.
Родителите им наеха жилище в столицата, така че и те не знаеха какво е общежитие – само по разкази.
Стас също имаше кола – сребриста „Шевролет“, не луксозна, но в университетските среди и това бе впечатляващо. Не купуваха карти за транспорт – винаги пътуваха с коли.
Така се оформи „златната четворка“ – зад гърба им ги наричаха „високомерния елит“.
Те веднага се отличиха: нови джаджи, маркови дрехи, отделно жилище и нагло поведение. С гордост заявяваха, че „не са като останалите“.
По успех бяха средни – просто се промъкваха с оценки, но и не се стараеха особено.
Говореше се, че някои изпити „са се решавали сами“ – особено онези, които са ги взели последни.
Но никой не можеше да го докаже – действаха много предпазливо.
Приятелството им беше по-скоро удобен съюз: по-лесно беше да поддържат „висок статус“ и да доминират.
Един можеш да поставиш на място, но четиримата – вече бяха глутница.
Можеха да изплашат когото и да е. Преподавателите само въздишаха, но нищо не можеха да направят.
А останалите студенти знаеха: знанията им са повърхностни, оценките – съмнителни. Не будеха уважение – а неприязън.
Поведението им често преминаваше границата: груби шеги по адрес на външния вид на момичета, облеклото, речта им…
Особено обичаха да се присмиват на тези от общежитието или облечени скромно.
За тях такива хора сякаш не съществуваха – нямаш ли пари, ти си човек второ качество.
Понякога някой от тях казваше:
– Искаш ли да изкараш малко пари? Имаме едно предложение…
Още след първи курс се разнесе славата им: „по-добре да не си играеш с тях“.
По-късно станаха по-внимателни – разбраха, че привличат много внимание.
Но никой не искаше да се сприятелява с тях. Напротив – всички ги избягваха, дори поздрав не им казваха.
Когато минаваха по коридора, останалите инстинктивно им правеха път. А това им харесваше: „Страхуват се – значи уважават“.
Всъщност просто никой не искаше да се почувства омърсен след контакт с тях.
Но тях това не ги интересуваше. Не им трябваха приятели – имаха си своя кръг. Останалите за тях бяха просто фон.
Университетът за тях не беше предизвикателство. Скука – но безопасна.
Докато един ден Рома не прекрачи граница.
Неговата мишена стана Катя – момиче, което не можеше да бъде унижено и забравено. Висока, стройна, с царствена осанка.
Облечена семпло, класически: бяла блуза, черна пола, нищо излишно. Нито пръстени, нито обици – само тънък кожен часовник на китката.
Без грам грим. Красотата ѝ беше естествена – сякаш самата природа я бе създала.
Гъста кестенява плитка, светла, почти порцеланова кожа, големи кафяви очи и спокоен, уверен поглед – не само красива, но и благородна на вид.
Мнозина ѝ завиждаха, момчетата се опитваха да ѝ се харесат. Тя само се усмихваше:
– Инвестирам в знание, не във външност.
И наистина – учеше отлично. Не беше чудно: идваше от семейство на учители – баща ѝ историк, майка ѝ преподавателка.
Малко се знаеше за нея, но слухове не липсваха.
Максим, Стас и Вадим не разбираха:
– Как имат пари за частни уроци, щом са учители? Сигурно всичко са дали, за да я вкарат тук…
– И името ѝ… Катя! Все едно съседката на баба ми! – кривеше лице Рома.
Един ден, в дългата междучасие, когато студентите се разхождаха по коридора или се събираха около кафе машината, Рома реши да опита. Уверено се приближи до Катя:
– Хей, книжна мишке, ако четенето вече ти е омръзнало, имам по-добро предложение. С перспектива!
Подмигна, очаквайки всички да се засмеят или момичето да се смути. Но Катя спокойно му отвърна:
– Това го предложи на приятелите си – на онези с интелект под нулата.
Рома се запъна, но не се отказа:
– Няма проблем. На фермата ни и такива трябват. Особено такива с остър език – може би ще убедиш кокошките.
Катя скръсти ръце, присви очи и уверено каза:
– Щом съм била достатъчно умна да вляза тук, значи не съм толкова глупава да работя на ферма, където ти си служител.
Думата „служител“ изрече така, сякаш означаваше „безнадежден загубеняк“. Всяка нейна дума беше като стрела в целта.
– Значи отказваш блестяща фермерска кариера? – не се предаваше Рома.
– Ако ти си част от нея, – каза спокойно Катя, – тази ферма ще фалира. От оценките ти може да се напише учебник по икономически срив.
Всяка нейна реплика бе на място. Рома се чувстваше все по-неловко. Искал беше да я унижи – но резултатът бе обратен.
Самият той стана за смях. А най-лошото – имаше публика.
Около тях вече се бе събрала тълпа. Никой не бързаше да си тръгне – всички „случайно“ се задържаха, внимателно слушайки.
Подтиснати усмивки, погледи – всичко показваше: това ще се помни.
И наистина – историята се разнесе като пожар в университета. Първо като слух.
После с подробности. После с още подробности – понякога вече не съвсем верни, но идеално пасващи на картината.
За Рома това беше лична трагедия. Искаше да забрави – да изтрие от паметта си – но знаеше: колкото повече се опитва да го скрие, толкова повече внимание ще привлече.
Можеше само да се надява, че ще утихне – че ще се появи нова сензация, която ще отклони вниманието.
Но за негово нещастие – четворката им винаги бе в светлината на прожекторите. И тогава винаги някой си спомняше онзи ден. И Катя.
За него тази история се превърна в някакъв щит за защита.
След случая никой вече не смееше да се шегува с него, да му предлага „специална работа“ или да поставя под въпрос мястото му сред студентите.
Дори най-смелите момчета предпочитаха да го избягват. А той на свой ред можеше спокойно да учи и да се съсредоточи върху целите си.
Но при „златната четворка“ не можеше да свърши така.
Минаха няколко месеца, но обидата не ги оставяше на мира. Особено Рома, макар и другите също не можеха да простят публичното унижение.
Те искаха да отговорят. Не просто да си отмъстят — не, те искаха да унижат Катя. Толкова, че тя да помни това дълго време. Да изчезне завинаги от университета.
Проблемът беше, че нямаха план. Нито хитър, нито посредствен. Беше ясно, че умът им не е създаден за дребни интриги. И знаеха, че тази момиче не може да бъде победена по прост начин.
Тя вече беше показала как умее да отвръща, като обръща атаките им срещу тях.
Трябваше им добре обмислена, зла и жестока стъпка. Такава, на която няма да има сили да отговори.
И тогава в една петъчна вечер четиримата се събраха в клуб. Вадим и Максим отдавна се носеха сред танцуващата тълпа, после към тях се присъединиха и Рома и Стас.
Танци, алкохол, флирт — всичко както обикновено. Когато въздухът вътре стана твърде задушен, излязоха на улицата да пушат.
— Скоро ще станеш на двадесет, — отбеляза Стас, докато духаше дим. — Празник, иначе.
— Да, след месец, — кимна Вадим. — Мисля как да го празнувам.
— Имам идея, — усмихна се тайнствено Стас. — Утре ще ти я кажа. По-добре веднага. Ще ти хареса.
Стас винаги обичаше да създава напрежение. Мастерски играеше с очакването.
На следващия ден четиримата се събраха у Вадим. След една оживена нощ станаха късно, но Стас донесе диск и настояваше да го пуснат.
— Това е твоят план? — повдигна вежда Рома. — Малък филм?
— Гледай и не прекъсвай. Детайлите са важни, — отговори Стас.
Екранът оживя. На пръв поглед беше обикновена американска комедия: богати студенти се подготвят за затворено парти.
Но с развитието на сюжета стана ясно: това не е просто забавление. Това е план. Пример. И може би инструкция.
Историята разказваше за вечеря с покани, където гостите трябва да поканят тези, които смятат за „различни“, „странни“ или просто „чужденци“.
Победителят беше този, който донесе най-„оригиналния“ гост — и получи награда. Всичко това се случваше сред смях, светлини и камери.
Първоначално момчетата възприемаха това просто като забавна история.
Но постепенно идеята се роди. Ами ако повторят това? Не просто за забавление, а… наистина болезнено.
Първи говори Стас. Гласът му от игрив се превърна в сериозен, леко примигна и каза:
— Какво ако превърнем това в малко, но запомнящо се отмъщение? Представи си: рожденият ден на Вадим. Семейството има пари колкото на лудите хартийки.
Резервираме ресторант, сервитьори с бели ръкавици, кристал, цветя… И на масата — Катя. Защото сме помирени, променени, най-накрая сме я приели.
— Сериозно? — засмя се Рома. — Искаш тя да седи на масата с нас?
— Не само да седи, — усмихна се Стас. — Нека повярва, че я приемат. Че вече не я смятаме за „сиво мишле“. Трябва да направим всичко, за да не откаже.
Представи си как ще изглежда в „вечния“ си учителски стил сред блясъка. Самотна — златни чинии, дизайнерски костюми и камери.
— Вярно, — подкрепи Максим, — дори и сериозно, ситуацията сама говори.
— Точно! — ентусиазира се Стас. — Нека се смее на себе си. Ако има ум. А ние… всичко ще запишем. Пряко предаване, група в социалната мрежа, предварително изпратени линкове. Всички ще гледат.
— Искаш цялото училище да се смее? — попита Рома.
— Не само смях. Ще бъде център на внимание. Знам как да заснема добре — татко има оператори на фермата, дрон, професионален запис.
Монтаж, близки планове, забавяне… Ще покажем целия шок, объркване, унижение. Всичко — като на филм.
— Прекалено професионално, — каза Максим. — Като в киното. Но как ще я накараш да дойде?
— Тук започва нашият театър, — усмихна се Стас.
— Ще покажем, че сме се променили. Че съжаляваме. Че искаме да се сприятелим. Тя е твърде добра, за да не прости.
— Но тогава се сблъска с Рома, — припомни Вадим.
— Нека започне той, — кимна Стас. — После аз и Максим. Всички ние сме двулично трогателни. Важното е да не я изплашим.
Така решиха: ще изиграят голяма драма. Двуличие, съжаление, надежда — всичко в услуга на коварството.
Да накарат Катя да повярва, че я приемат, обичат, уважават.
Цяла вечер обсъждаха детайлите: кой какво ще каже, как ще се приближи, какви думи да използва. Всичко трябваше да е съвършено. Отказ не беше позволен.
В понеделник играта започна. Първи Рома отиде при Катя. След часа беше леко смутен и каза:
— Слушай… Катя… наистина искам да се извиня. Станахме за смях. Особено аз. Прости, ако можеш.
Катя се обърка — не очакваше това от него.
След това и Стас се присъедини:
— И аз не бях прав. Смятах те за странна. Сега разбирам — ние бяхме такива. Надявам се да простиш. Искаме да поправим всичко.
После Максим. Не ги подиграваха, не се смееха, не се подиграваха. Почти беше трогателно.
В тези дни момчетата бяха необичайно дружелюбни. Нито един намек, нито една шега не беше произнесена. Те играеха ролята на „новите хора“ — с чиста съвест и отворено сърце.
В навечерието на рождения ден Вадим се приближи до Катя. Излъга, че е мислил дълго, после каза:
— Бих искал да дойдеш на рождения ми ден. Сериозно. Без шеги. Ще се радвам, ако си там.
Катя се засрами, опита се да откаже:
— Не знам… малко е странно…
Но тогава дойдоха Рома и Стас:
— Хайде, молим те! Важен ден е. Не отказвай. Наистина искаме да дойдеш.
Тя почувства, че отказът би бил невъзпитан. Кимна:
— Добре… ще се опитам да дойда.
На следващия ден Вадим ѝ даде адреса на ресторанта:
— Ще те чакаме вечерта. Тук.
Тя отново кимна. Обеща, че ще е навреме.
Рома и Максим дори предложиха да я вземат с кола — „да е по-лесно“. Но Катя учтиво, но твърдо отказа:
— Не е нужно, ще се оправя сама. Няма проблем.
Момчетата си обмениха погледи и тайно се усмихнаха. Всичко вървеше перфектно. Тя попадна в капана. И не подозираше нищо.
Тогава деветимата вече бяха във възторг от вълнението.
Изглеждаше, че са измислили безупречен план: не само да унижат Катя заради нейния остър отговор, но и да организират публично унижение, което никога няма да забрави.
И освен това — шоу за целия университет. Двойно въздействие: за тях – забавно, за другите — интересно.
Вече репетираха за остри коментари, обсъждаха сценария.
Някой предсказа, че тя ще дойде с шапката на баба си, друг каза, че ще има портмоне, наследено от родителите ѝ преди 15 години.
Шегите валяха, всеки искаше да е най-остър.
Рома, Вадим, Максим и Стас очакваха вечерта като най-добър празник.
„Специалното“ унижение ги топлеше повече от най-добрата ракия.
Бяха нужни само няколко остри забележки — за да ѝ покажат „мястото“.
Ако сме „по-нисша класа“, стой си на мястото. И ако си посмяла да кажеш нещо на „наш човек“, тогава си заслужава да понесеш наказанието.
