– Е, момчета, време е да тръгвам! – извика Роман, скачайки на стъпалото на вече потеглящия влак. От перона му махаха приятели, някой се опита да извика нещо за довиждане.
Той се усмихваше. Бяха минали три години, откакто се върна от армията.
През това време беше започнал работа, беше приет задочно в университет.
А ето така – просто да се събере и да замине за друг град – беше за първи път.
С приятелите го свързваше обща история – сиропиталището.
Като деца бяха без родители, а сега вече бяха възрастни хора със свои цели, мечти, планове.
Аня и Петя се бяха оженили, взели апартамент на ипотека и очакваха дете.
Рома искрено се радваше за тях, малко им завиждаше – по добрия начин, защото и той искаше същото. Но неговият житейски път се развиваше по друг начин.
Още от първите години в интерната той се опитваше да разбере: кой е той? Откъде е? Защо се е озовал тук?
Спомените му бяха неясни, като откъслечни сънища, но дълбоко в душата му оставаше топлото усещане за нещо хубаво в миналото.
Единственото, което беше успял да научи – мъж го е довел. Млад, прилично облечен, около тридесет годишен.
За него научи от баба Нюра – старшата чистачка, която тогава още не беше пенсионирана.
– Бях тогава по-млада, окото ми беше като ястребово – разказваше тя.
– Гледам през прозореца, а той стои под лампата, държи момченцето за ръка. Момчето беше на около три годинки, не повече.
Говори с него сериозно, като с възрастен. После звънецът – и беж. Аз след него, но той се оказа бърз, като че ли се изпарява. Сега веднага бих го познала.
Носът му беше особен – дълъг, остър, като на Казанова. Колата му не видях наблизо – значи е местен. И дори ръкавици не беше сложил на детето.
Рома, разбира се, не си спомняше нищо. Но размишлявайки години наред, стигна до извода, че най-вероятно това е бил баща му. Какво се е случило с майка му – остана загадка.
Но в сиропиталището го довели чист и спретнат. Единственото, което притесни възпитателите – голямо бяло петно на гърдите, което се простирало към шията.
Отначало помислили, че е изгаряне, но после лекарите установили: рядка форма на родилно петно. Баба Нюра казвала, че такива често се предават по наследство.
– Айде сега, бабо Нюра, искаш да ходя по плажовете и да проверявам хората за петна? – смееше се Рома.
Но жената само въздишаше. Тя стана за него най-близка, почти като родна. След завършването тя го приюти в дома си:
– Докато ти дадат жилище – живей при мен. Не ти е мястото да скиташ по наеми.
Тогава Рома едва сдържаше сълзите си – все пак беше вече мъж.
Но как да забрави онези моменти, когато след поредния „справедлив“ бой идваше при нея в складовото помещение и плачеше на коленете ѝ?
Винаги се стремеше да защитава, дори и срещу по-големите. А тя го галеше по главата и казваше:
– Добре е, че си такъв добър и честен, Ромка. Само че животът с твоя характер няма да е лесен. Много труден.
Тогава той не разбираше тези думи. Едва след години осъзна дълбочината им.
Аня беше в сиропиталището от раждането си. Петя се появи по-късно, когато Рома беше на единадесет. Беше слаб и висок, а Петър – затворен, чувствителен.
Доведоха го след страшна трагедия: родителите му се бяха отровили с фалшив алкохол. Първоначално Петьо стоеше настрана.
Но се случи нещо, което завинаги ги свърза тримата в едно семейство – макар и не по кръв, но истинско.
Аня не я обичаха. Рижава, дребна, тиха – идеална мишена за подигравки.
Едни я дразнеха, други я дърпаха за плитките, трети просто я ритаха. В онзи ден по-големите момчета се бяха развихрили.
Рома не можа да остане безучастен – хвърли се да я защити. Но силите бяха прекалено неравни.
Само след десет минути той лежеше на земята, закривайки лицето си от ударите. Аня крещеше, размахвайки раницата си като меч.
И изведнъж всичко спря. Викове, ритници, подигравки – сякаш някой изключи звука. Някакви ръце вдигнаха Рома. Пред него стоеше Петьо.
– Защо се хвърли? Та ти не можеш да се биеш!
– А трябваше ли да гледам как я бият?
Петьо се замисли, после подаде ръка:
– Ти си нормален. Стиснем ли си ръцете?
От този момент между тях се зароди приятелство.
Аня гледаше спасителя си с такова възхищение, че Роман не издържа и ѝ затвори устата с ръка:
– Затвори си устата, ще глътнеш муха.
Петя се засмя:
– Хей, малка, от сега нататък – ако има нещо, веднага при мен. Кажи на всички, че си под моя закрила.
От този ден нататък Петьо се зае сериозно с физическата подготовка на Рома.
Първоначално му беше скучно – по-добре да четеше книга, но Петя умееше да го мотивира.
С времето Рома влезе във форма.
Вместо тройки по физическо възпитание в дневника се появи петица, мускулите му укрепнаха, а момичетата започнаха по-често да се обръщат след него.
Първи от интерната замина Петьо. Аня плачеше, а той я прегърна и каза:
– Не плачи, малка. Ще се върна. Нали никога не съм те лъгал.
И наистина се върна – макар и само веднъж, а после отиде в армията.
Когато се върна отново, Аня вече събираше куфари. Той влезе в стаята с военна униформа, с букет в ръка:
– Дойдох за теб. Без теб ми стана непоносимо тъжно.
През това време Аня се беше превърнала в красива, ярка девойка.
Когато се обърна, Петьо така се изненада, че изпусна цветята:
– Уау! Прекрасна си! Може би вече не искаш да си ми съпруга?
Тя се усмихна:
— Искам. А и ти не си лош.
След казармата Петьо беше изпратен да служи точно в града, към който сега пътуваше Рома.
И той реши: непременно ще ги посети. Особено когато им се роди дете — кръстник можеше да бъде само той.
Рома се настани в купето, този път не пести и избра спално. Трябваше добре да се наспи преди работа — работеше като строител на високо.
Любима работа, достойна заплата, без излишни извънредни часове — имаше време за учене и приятели.
Тъкмо се канеше да легне, когато чу викове от коридора. Един мъж крещеше, настоявайки някой незабавно да освободи купето.
Рома искаше да пренебрегне шума, но скоро към грубия глас се присъедини треперещ, плачещ женски — толкова познат, че всичко вътре в него се сви.
Като че ли беше баба Нюра. Рома надникна в коридора.
Пред съседното купе стоеше млада кондукторка, трепереща от страх.
— Какво се случи?
— Някакъв „важен“ тип — прошепна тя. — Бабата случайно бутнала чашата му с чай — разляла му я върху ризата. А той сега крещи, сякаш трябва веднага да бъде съденa на място.
Мъжът междувременно продължаваше да крещи:
— Махай се оттук, стара вещице! Само разваляш въздуха около себе си!
Рома пристъпи напред:
— Приятелю, може и по-тихо. Пред теб стои възрастен човек. Тя не е виновна, и между другото, също е платила за билета.
— Знаеш ли кой съм аз? Един телефонен разговор — и повече няма да те има в този влак!
— Все ми е едно кой си. На всички челюстите се чупят еднакво — и на „важните“, и на обикновените.
Мъжът рязко замълча. Роман се наведе към бабата:
— Елате с мен. Разменете купето — моето е на ваше разположение.
Старата жена не можа да сдържи сълзите си — това бяха сълзи на благодарност. Кондукторката гледаше Рома с уважение.
Той се върна в купето си, хвърли чантата си на мястото, разкопча ризата си. Мъжът пребледня.
— Това какво е на гърдите ти?
Рома го погледна спокойно:
— Не се страхувай, не е заразно. От рождение.
— Боже мой…
Мъжът бавно се отпусна на леглото. Рома се намръщи:
— Какво има?
Онзи с треперещи ръце започна да си разкопчава ризата. Под нея се оказа същото родилно петно.
— Пътувам към теб… за да се извиня. Не мога да спя нощем, чувам бебешкия ти плач…
— Ти ли беше онзи човек, който ме остави пред вратата на дома за сираци?
— Да. Бях страхливец. Прости ми. Тогава бях женен. А майка ти, Марина… дойде при мен, каза, че има рак и може би скоро ще умре. Помоли ме да те взема при себе си.
Но след няколко часа трябваше да се върне жена ми. Уплаших се… Заведох те в дома и се преместихме.
След години Марина ме намери. Лечението помогнало — оцеля и те търсеше. А аз… казах ѝ, че си умрял.
— Къде е тя сега?
— След инсулт я настаниха в дом за хора с увреждания. Това се случи преди десетина години. И също във вашия град.
Роман не каза нищо, излезе от купето и се приближи към кондукторката.
— Чух всичко — каза тя тихо. — Ако искате, можете малко да си починете при мен.
— Благодаря. И мисля, че знам за кой дом ставаше дума.
Не отиде на работа, а се обади и обясни всичко. Кондукторката се казваше Катя — тръгна с него.
Беше ѝ благодарен — би било твърде страшно да отиде сам.
— Марина… приета след инсулт преди около десет години…
— Има такава. Мария Павловна. Чудесна жена. Само че казваше, че няма никого — синът ѝ е умрял. А вие?
Роман сви рамене:
— Може би съм синът. Ако наистина е тя.
— Заповядайте.
Жената в инвалидната количка откъсна поглед от плетивото. Усмихна се. Медицинската сестра ахна:
— Като две капки вода сте!
Марина изпусна кълбото:
— Винаги знаех, че си жив. Чувствах го.
Минаха две години. Марина премина курс на рехабилитация, платен от Роман.
Четеше приказка на внука си, а Катя, съпругата му, приготвяше празнична вечеря. Днес разбра, че отново е бременна.
