Виктор управляваше катера по спокойната повърхност на Финския залив, а неговите пътници — туристи от Москва — с ентусиазъм хвърляха въдиците си.
Денят беше прекрасен: слънцето грееше ясно, духаше лек бриз и рибата кълвеше охотно.
— Виктор Семьонич, а там нещо плува ли? — изведнъж извика един от почиващите, сочейки в далечината.
Капитанът присви очи и се вгледа във водата:
— Изглежда е птица… Макар че не, нещо странно е.
Когато катерът се приближи, всички се спогледаха объркано.
Във водата, едва задържайки се на повърхността, отчаяно се мяташе котка.
Рижа, мокра, напълно изтощена.
— Брей! — поклати глава Виктор. — Как ли се е озовала тук? До брега има километър и половина!
— Може да е паднала от лодка? — предположи един турист.
— Или я е отнесло течението, — добави друг.
Котката жално измяука и се опита да доплува до катера, но очевидно вече нямаше сили.
— Добре, момчета, риболовът ще почака, — реши Виктор и грабна рибарската си мрежа. — Трябва да спасим горкото създание.
Да се извади котката не беше лесно — тя се беше уплашила, драскаше, мяташе се наляво-надясно.
Но накрая успяха да ѝ подложат мрежата и внимателно я извадиха на борда.
— Бедничката е напълно изтощена, — въздъхна Виктор, като увиваше треперещата котка в старо яке. — Колко ли време е била във водата?
Котката се сви в ъгъла на палубата и гледаше хората с предпазливи, изплашени очи.
Мократа ѝ козина стърчеше във всички посоки, мустаците ѝ потрепваха.
— Какво красиво създание, — развълнува се съпругата на един от туристите. — И е още млада.
— Трябва да я заведем на ветеринар, — обезпокои се Виктор. — Може да е погълнала солена вода.
Ветеринарят прегледа котката и успокои всички:
— Здрава е, макар и изтощена. Обезводнена, уплашена — но издръжлива. Ще си почине десетина дни — и ще бъде като нова.
— Може би трябва да потърсим собствениците ѝ? — попита Виктор.
— Може да окачим обява. Но изглежда е бездомна. По външния ѝ вид — улична котка.
Виктор заведе котката у дома.
Съпругата му Галина я посрещна топло:
— Ох, какво слабичко създание! Сега ще те угоим!
Първите няколко дни котката се криеше под дивана, излизайки само за да яде.
Постепенно започна да изследва новия си дом.
А след седмица вече мъркаше, когато Галина нежно я галеше по гърба.
— Знаеш ли, — каза Виктор на съпругата си, — може би да я оставим при нас? Едва ли ще се появят собствениците ѝ.
— Аз нямам нищо против, — усмихна се Галина. — Отдавна мечтая за котенце. А как ще я кръстим?
— Късметлийка, — отговори веднага Виктор. — Не всеки има шанс да бъде спасен в открито море.
Котката, чувайки новото си име, вдигна глава и измяука силно — сякаш одобряваше избора.
Мина месец и Късметлийка напълно стана част от семейството.
Посрещаше Виктор на вратата, топлеше се в скута на Галина, ловко си изпрашваше рибка в кухнята.
Само от водата все още се страхуваше — дори към купичката си се приближаваше предпазливо.
— Може би има психологическа травма, — казваше Галина на съседките. — След такова преживяване не е чудно.
— А може би това е съдба? — размишляваше съседката Татяна Николаевна. — Самата тя дойде право при вас.
Виктор нежно почеса котката зад ухото:
— Може и наистина да е съдба. Добре, че онзи ден тръгнахме за риболов. Иначе…
Рижата котка се отърка в ръката му и замърка доволно, сякаш казваше: „Всичко ще бъде наред. Вече съм с вас. Завинаги.“
И Виктор с Галина мълчаливо се съгласиха с това.
Понякога помощта, оказана в точния момент, води до най-неочакваното щастие.
Понякога спасението идва не там, където си го търсил, а истинският късмет сам доплува при теб.
Най-важното е да не пропуснеш този момент, когато някой има нужда от теб.
Защото точно в тези мигове в живота ни влиза нова, неочаквана любов.
И макар началото на тяхното запознанство да беше тревожно — най-силните връзки често се раждат именно в трудни времена.
