След като разбрала, че синът ѝ е роден с увреждане, майката му се отказала официално от него преди единадесет години.
Това заявление – т.нар. „отказна декларация“ – Саня видял със собствените си очи.
Сблъскал се с него, когато отишъл в медицинския кабинет, за да предаде личните си документи.
Медицинската сестра му подала папката и го помолила да я последва, но в този момент телефонът звъннал и тя, кимвайки с ръка към масата, излязла да отговори, оставяйки го сам.
Той дори не подозирал, че когато види собствената си фамилия на папката, просто няма да може да продължи.
Отворил папката и прочел онова, което трябвало да остане тайна.
В дома за сираци всяко дете очаква родителите си. Но Саня вече не чакал никого. И вече не плачел.
Сърцето му се втвърдило, обвило се в дебела броня – като защита срещу болката, самотата и безразличието.
И в този детски дом, както и във всички други, имало свои навици и ритуали.
Преди Нова година децата пишели писма до Дядо Мраз.
Тези писма директорът предавал на благодетелите, които се опитвали да изпълнят желанията.
Понякога писмата достигали дори до военни летища.
Най-често децата молели само за едно – да намерят майка си и баща си.
Възрастните, четейки тези писма, си мислели: какъв подарък може да замести любовта?
Едно от тези писма било на Саня. То попаднало при инженер-пилота майор Чайкин.
Той внимателно го сложил в джоба на униформата си, решил да го прочете у дома и да обсъди с близките си какво могат да подарят на момчето.
По време на вечерята той си спомнил за писмото, извадил го и започнал да го чете на глас:
„Скъпи възрастни! Ако е възможно, моля, подарете ми лаптоп. Не ми купувайте играчки или дрехи – от тях имам достатъчно. Но с помощта на интернет мога да си намеря приятели и може би роднини.“
Подпис: „Саня Ивлев, 11 години.“
– Виж какви са днешните деца – казала жена му. – Какви умни са станали.
И наистина, чрез интернет може да се намери всеки.
Дъщеря им Аня прочела писмото още веднъж внимателно, след това погледнала замислено баща си.
– Знаеш ли, тате, той всъщност не вярва, че ще намери родителите си.
Той дори не ги търси истински – защото за него те вече не съществуват.
Лаптопът за него е бягство от самотата.
Виж какво е написал: „да намеря приятели или роднини“.
Роднините може и да са чужди хора. Нека да вземем пари от касичката ми, да му купим лаптоп и лично да му го занесем.
Нова година в дома за сираци минала както обикновено: с елха, представление, танци около Дядо Мраз и Снежанка.
После благодетелите раздавали подаръци и понякога взимали деца с тях за празниците.
Саня, както винаги, не чакал никого. Отдавна разбрал, че обикновено избират момичета.
Момчетата никой не забелязва. Писмото си написал по навик – всички писали, и той също.
Но днес, сред гостите, видял мъж в пилотска униформа.
Сърцето му трепнало, но Саня отвърнал поглед и въздъхнал.
Взел обичайния пакет с лакомства и с леко накуцване тръгнал към изхода.
– Саша Ивлев! – чул изведнъж името си и се обърнал.
Зад него стоял същият този пилот. Саня замръзнал, не знаел как да реагира.
– Здравей, Саша! – приветствал го мъжът. – Получихме писмото ти и искаме да ти подарим нещо.
Но първо да се запознаем. Аз съм Андрей Владимирович, можеш да ми казваш чичо Андрей.
– Аз съм Наташа – добавила жената до него.
– Аз съм Аня – усмихнала се момичето. – Почти сме на една възраст.
– Аз съм Саня Кост – отговорил смутено момчето.
Момичето искало да каже още нещо, но мъжът му подал кутия:
– Това е нашият подарък за теб.
Ела, ще ти покажем как се използва. Влезли в свободна зала, където обикновено правели домашните.
Аня му обяснила как се включва лаптопът, как се влиза в системата, как да се отваря интернет и как да се регистрира в социална мрежа.
Баща ѝ седял до нея и понякога се включвал. Саня усещал топлина, сила, грижа.
Аня говорела непрекъснато, но момчето забелязал: тя не е глупава, разбира от техника и се занимава със спорт.
При сбогуването жената го прегърнала. Ароматът ѝ приятно гъделичкал носа му и сълзи неволно избликнали в очите му.
Саня за миг замръзнал, после се измъкнал и безмълвно тръгнал по коридора.
– Ние пак ще дойдем! – извикала след него момичето.
И от този ден нататък животът на Саня започнал да се променя.
Вече не обръщал внимание на подигравките от съучениците, не се обиждал от прякорите.
В интернет винаги намирал нещо интересно. Най-много го интересували самолетите.
Разбрал, че първият серийно произведен военен транспортен самолет бил „Ан-8“, проектиран от Антонов, а „Ан-25“ бил негова модификация.
През уикендите Андрей и Аня идвали при него. Понякога ходели на цирк, играели на автомати, ядели сладолед.
Саня често отказвал тези разходки – срамувал се, че гостите винаги плащат.
Но една сутрин го извикали в кабинета на директора.
Там, за негова изненада, била Наташа. Сърцето му се свило, устата му пресъхнала.
– Саша – започнал директорът, – Наталия Викторовна иска да те вземе у дома за два дни.
Ако си съгласен, ще те пуснем.
– Днес е денят на авиацията – обяснила жената. – В частта на чичо Андрей има голям празник.
Искаме да си с нас.
Ще дойдеш ли?
Саня радостно кимнал, не можел да говори.
– Чудесно – усмихнала се Наташа и подписала необходимите документи.
Момчето излязло от кабинета щастливо, държейки се за ръката на Наташа.
Първо отишли в голям магазин за дрехи. Купили му дънки и риза.
Когато Наташа забелязала, че обувките му са износени, го завела в магазин за обувки.
Там било малко трудно – краката му били с различна дължина.
– Не се притеснявай – успокоила го тя. – След празника ще отидем в ортопедичен салон и ще поръчаме специални обувки.
Ще куцаш по-малко и никой няма да забележи.
После отишли на фризьор, а после у дома да вземат Аня. Саня за пръв път влязъл в истински дом.
Никога не бил виждал как живеят нормалните семейства. Всичко било уютно, топло, познато.
Срамежливо седнал на ръба на дивана и се огледал.
Пред него имало огромен аквариум с разноцветни рибки – такова нещо бил виждал само по телевизията.
– Готова съм – казала Аня. – Хайде, Санек, мама ни чака.
Слезли с асансьора и тръгнали към колата. До пясъчника едно момче викало:
– Глупава старица, глупав старец!
– Почакай малко – казала Аня и решително се приближила.
Саня видял как момичето внезапно се обърнало, и момчето паднало в пясъка.
– Шегувах се! – промълвило то от земята.
– Тогава се шегувай с някой друг – отговорила Аня и се върнала при Саня.
Летището било украсено с флагове и транспаранти. Чичо Андрей ги посрещнал и ги завел при своя самолет.
Саня затаил дъх – никога не бил виждал самолет толкова отблизо.
Сърцето му се изпълнило с възторг. После започнало авиошоуто.
Всички гледали небето, махали, викали от радост.
Когато самолетът на Андрей се появил в небето, Аня също извикала:
– Тате лети! Тате!
Саня, който обикновено бил сдържан, започнал да подскача и да вика:
– Тате! Виж, тате лети!
И не забелязал как Аня замълчала и погледнала майка си, която тихо бършела сълзите си.
Късно вечерта, след вечеря, Андрей седнал до Саня и го прегърнал през рамото.
– Знаеш ли – казал нежно, – ние мислим, че всеки човек трябва да живее в семейство.
Само там се учи да обича, да цени, да защитава и да бъде обичан.
Искаш ли да станеш част от нашето семейство?
Гърлото на Саня се свило, не можел да диша. Притиснал се към мъжа и прошепнал:
– Тате… чаках те толкова дълго…
Месец по-късно щастливото момче се сбогувало с дома за сираци.
Внимателно слизал по стълбите, държейки ръката на новия си баща, почти без да накуцва, и вървял към портата.
Там спрели. Саня се обърнал, погледнал към сградата, помахал на съучениците и възпитателите, които стояли на стълбите.
– Сега ще прекрачим границата – казал бащата, – зад която те чака съвсем нов живот.
Забрави всичко лошо. Но никога не забравяй тези, които ти помогнаха да оцелееш.
Благодарността е най-висшата добродетел. Уважавай тези, които са ти подали ръка.
