В гората вече беше тъмно, дърветата едва се виждаха в сумрака.
Всички вече бяха у дома, затопляха се с чаша чай или се подготвяха за сън.
Но далеч, сред сенките, се появиха три фигури.
Една възрастна жена водеше внуците си все по-навътре в гъстата гора.
– Ето стигнахме! – каза силно и почти весело Валентина Игоревна.
– Казаха ми, че сте лоши и трябва да се отърва от вас възможно най-бързо!
Момчето намръщи вежди:
– Бабо, защо сме лоши?
– Мълчете! Ще станете червеи и ще ядете другите! – каза строго, но веднага омекна, галеше главите им и заплака.
– Не се притеснявайте, майка ви ще ми благодари, че се отървах от вас – прошепна жената.
Тя седна на земята и започна да копае дупка с ръце.
Когато свърши, сложи в дупката стара метла – като символ на случилото се.
– Бабо, студено ми е… Хайде да се върнем у дома – помоли момичето.
Тези думи докоснаха нещо в жената.
Тя започна да се смее силно:
– Не! Вие убихте майка си, затова оставате тук.
Не се прибираме вкъщи! – извика, изправи се и бързо изчезна в мрака.
Аня започна да плаче.
Момчето я прегърна за раменете и тръгна по пътеката, надявайки се да намерят пътя към хората.
Трепереха от студ – защото баба им не ги беше облякла подходящо за нощната гора.
Надеждна тъкмо беше приключила с разделянето на отпадъци на сметището.
Внимателно събра най-ценните намерени предмети и ги сложи на каруцата.
Домът й беше далеч от гората – самотно, но уютно място.
Току-що се беше омъжила за мъж, когото лудо обичаше.
Истината беше, че мъжът беше алкохолик и лъжец – казваше, че е капитан на дълги кораби.
Надеждна беше трудолюбива жена – работеше като доячка в колхоза и вършеше допълнителна работа, за да имат по-добър живот.
Но всичките й трудно изкарани пари мъжът й ги намираше и пиеше с приятелите си.
Търпението на Надеждна постепенно се изчерпа.
Дори такава силна жена не можеше повече да търпи постоянните пиянства.
Реши да се разведе, събра документите, но допусна голяма грешка – не взе децата със себе си.
Точно в този ден нейният заместник се разболя и Надеждна трябваше да излезе на работа вместо него.
Мъжът й остана буден у дома, децата спяха.
Но едва тя излезе, Никола започна да пие пак.
Затвори вратата на печката твърде рано и цялото семейство получи отравяне с въглероден окис.
Надеждна не можеше да преодолее трагедията – полудя от болка.
Дни наред обикаляше гробищата, загуби смисъла на живота и започна да пие и тя.
С времето я изгониха от работа и от дома. Така се озова на сметището.
Една вечер, дълбоко в депресия, Надеждна отиде към стара фабрика, за да се стопли и да си направи чай.
Изведнъж чу детски плач. Спря. Отиде там.
На дървено стъбло седяха малки деца, измръзнали.
Момчето окуражаваше сестра си да стане и да продължи, но момичето не искаше да се движи.
– Деца, как се озовахте тук? – попита жената учудено.
– Ние сме никои… баба ни ни остави в гората.
Каза, че носим лош късмет. А майка ни вече не е с нас – умря в болница.
Така стигнахме тук с Аня – отговори момчето.
Надеждна не можеше да повярва на ушите си.
– Елате, ще ви нахраня и стопля.
Не се страхувайте от мен. И аз имах деца на вашата възраст…
Не можах да ги защитя и ги загубих… – започна да плаче.
Децата не се страхуваха. Какво можеха да загубят?
Започнаха да следват жената.
Скоро стигнаха до сграда, която им осигури топлина и подслон.
Надеждна ги сложи да спят, зави ги с дебели одеяла.
Остана при тях, дълго ги гледаше – сякаш виждаше собствените си деца в тях.
– Няма да ви оставя в беда.
Вече изтърпяхте достатъчно страдания.
Докато живея, няма да ви пусна в дом за сираци – прошепна на себе си.
После извади от скрито място актовете за раждане на собствените си деца и замислено ги погледна.
Само на разсъмване успя малко да поспи.
Сутринта се изми, приготви се и решително взе децата в ръце.
Заедно тръгнаха към жп гарата. За всички тримата започна нов живот.
В точно този момент, когато децата бяха оставени в гората, истинската им майка не намираше покой.
Лилия беше красива – едва на 26 години.
Имаше много почитатели, но избра Дмитрий – добър и грижовен човек.
Успя да завърши университет, стана директор на детска градина и роди две деца.
Майка й й помагаше – влиятелен чиновник в областта на предучилищното образование.
Но с времето мъжът й се промени.
След като вкуси стабилност и комфорт, от прост и добросърдечен човек стана егоистичен светски човек.
Когато получи работа в чужбина, замина, обещавайки да се върне за семейството.
Обещанието беше само празна дума – завинаги изчезна от живота им.
Майката на Лилия, с чувство за вина от разпадането на семейството, се обърна към религията.
Но пътят й беше заблуждаващ – попадна под влияние на секта.
Под техен натиск жената полудя и остави всичко свое на „духовните водачи“.
Дъщеря й се опита да я спаси, но всички усилия бяха напразни.
Един ден, докато водеше децата от детската градина, Лилия беше блъсната от моторист на пешеходна пътека.
За щастие децата не пострадаха, но я откараха спешно в болница.
Направиха й сложна операция, но най-голямата й грижа бяха децата – как ще живеят с баба си сега?
Междувременно Валентина Игоревна, майката, напълно загуби връзка с реалността, постоянно ходеше на „духовни събрания“ и цял месец не проявяваше интерес към съдбата на внуците.
Лилия знаеше: ако каже страховете си в болницата, семейството ще бъде обявено за социално слабо и ще й отнемат децата.
Нямаше представа колко проблеми вече бе причинила майка й.
Щом се почувства по-добре, избяга от болницата.
По нейно отсъствие Валентина продаде всички ценни вещи в апартамента.
Жената напълно полудя – ходеше гола из къщата и без причина се смееше…
И най-страшното беше, че децата вече не бяха у дома.
Когато дъщеря й попита къде са внуците, майка й само плачеше и хистерично се смееше.
Лилия беше принудена да отведе майка си в психиатрия, където беше установено, че е полудяла.
С времето Лилия започна да се възстановява. Успя да се върне на работа.
Имаше моменти, когато играеше с мисълта за смъртта, но нещо вътре я спираше.
В този период в детската градина пристигна жена на име Надеждна.
Тя беше жената, която намери децата в гората и ги прие при себе си.
Надеждна реши радикално да промени живота си – да се премести в града и да започне отначало.
Дотогава децата живееха на различни места: на гарата, в къща за гости при възрастен мъж, на когото помагаха вкъщи.
Но сезонът свърши и възрастният мъж, макар и с тъга, ги помоли да си тръгнат – през зимата в къщата няма вода и ток.
Когато видя обява за работа като детегледачка, Надеждна отиде на интервю.
Реши да представи децата като свои – възрастово пасваха.
Но едва влезе в кабинета на директорката, Лилия припадна.
– Майко! Скъпа майко! – викнаха децата и тичаха към жената, за да целунат ръцете, косата и лицето й.
Надеждна беше удивена, не разбираше какво става.
След като разбра цялата история, Лилия не наказа за постъпката й.
Напротив – прие я като близък роднина.
Двете жени, преживели ужасни изпитания, намериха подкрепа, топлина и мир една в друга.
Лилия отново имаше децата си, а Надеждна беше втората майка за тях – баба на Данеца и Анеца.
