— Това не става така! — извика раздразнено Маргарита Петровна, удряйки вилицата до полупразната чиния с лазаня.
— Кира, струва ми се, че трябва да те науча от самото начало. Това не е храна, а кошмар. Извинявай, но Влад трябва да се ожени за жена, която умее да готви и поддържа ред.
Ти… това е някакво „отбиване на номера“. От това дори не се насища човек.
Лицето ѝ бе уморено и напрегнато, сякаш бе прекарала цял ден на полето. Очите ѝ светеха гневно. Кира я наблюдаваше тъжно, докато свекървата отиде до кофата за боклук.
По-скоро ѝ беше жал за лазанята, отколкото за случилото се. Сред обелките и опаковките бе захвърлена и самата ѝ надежда.
— Така ли се посрещат гости… Отиваш да видиш сина си — и почти умираш от глад, — въздъхна театрално Маргарита Петровна.
Кира отпусна рамене и въздъхна дълбоко. Навън есенният дъжд биеше по прозорците, а дърветата се размиваха в сив фон — времето отразяваше умората ѝ.
— Ами тя изяде цяла чиния супа… — промълви тихо Кира.
— Едва-едва. Такова нещо се сервира само в обор, не на хора, — отсече свекървата и запрати чинията в мивката.
Както винаги, не си направи труда дори да пусне водата — сякаш съдовете трябваше сами да се измият.
— Направи го пак, — подхвърли, тръгвайки си.
— Моето Антонче не може да яде такива боклуци! — И с дрънчащи гривни напусна стаята.
Кира остана неподвижна, с ръце, впити в ръба на кухненската маса. Каквото и да правеше — готвене, чистене, старание — при свекърва ѝ всичко се превръщаше в прах.
Всяко нейно движение предизвикваше нова забележка — без причина и болезнено.
Сутринта беше започнала почти по същия начин.
— Не си измила чиниите! Този сервиз аз го купих, а ти се държиш с него като дете с играчка. Неблагодарница!
Свекървата не млъкваше, докато Кира сънена, след безсънна нощ, се опитваше да се приготви за работа.
— Антон го остави, не аз, — обърна се тя рязко.
— А и сервизът беше сватбен подарък. За вас. Вашият. И си довлякохте и внуците, и едва не развалихте сватбата ни.
Маргарита Петровна беше готова да избухне в истерия, но Кира успя да излезе навреме. През целия ден се държеше само с кафе и нерви.
Вечерта, приведена над мивката, тя миеше чиниите. Навън вятърът клатеше дърветата, а уличните лампи едва мъждукаха през мъглата.
Думите на свекърва ѝ отекваха в главата ѝ, като трески под кожата.
Когато влезе в спалнята, Антон вече беше под одеялото.
— Трябва да поговорим, — започна Кира.
Антон се обърна към нея:
— Пак ли?
— Майка ти ме съсипва. Не издържам повече. Уморена съм.
— Не преувеличавай. Такава си е. Честно казано, в някои неща е права. Ако я слушаше повече, всичко щеше да е по-лесно.
Кира застина:
— По-лесно за теб. Не за мен.
— Не го взимай толкова навътре. По-добре да спим, — обърна се към стената.
Тя дълго седя на ръба на леглото, вслушвайки се в мислите си: защо никога не застава на нейна страна?
Не вижда ли колко се старае? Колко сама е в тази „война“?
На следващата сутрин всичко беше спокойно, небето сиво. Но не алармата, а телефонен звън я събуди.
— Кира? — на другия край звучеше треперещ глас.
— Лена? Какво е станало?
— Изгони ме… Просто ме изгони…
Кира скочи от леглото:
— Почакай, идвам.
Антон не възрази, докато тя се обличаше набързо. Разбираше. Дори каза да ѝ предаде: „да държи се“.
Студеният вятър пронизваше Кира, когато излезе. Листата се въртяха във въздуха като мислите ѝ.
Вкъщи Антон седеше сам, пиеше чай. В кухнята ухаеше на хляб и горчив чай. Скоро майка му се събуди.
— Къде е Кира? — попита Маргарита Петровна, оправяйки шалчето си — в къщата беше студено, въпреки че слънцето вече се прокрадваше през облаците.
— При сестра си. Лена е в беда, Кира отиде да ѝ помогне, — отговори Антон, без да вдига очи от тигана, в който пържеше яйца. — Добро утро, мамо.
Свекървата вдигна вежди:
— В беда? Каква пък такава беда може да е по-важна от това да ми оправи леглото?
— Какво искаш да кажеш? — Антон се обърна учудено.
— Снощи я помолих да оправи леглото ми. А тя нарочно си намери друга работа. Напомням ти, че снаха ти трябва всеки ден да чисти при мен и да ми оправя леглото.
Седна с ръце в скута. Въздухът беше пропит с аромат на масло и мента — Кира сушеше мента на прозореца.
— Мамо, наистина беше важно. Ако искаш, аз ще оправя леглото. Не е драма.
— „По-важно“… — изсумтя свекървата, втренчена в него. — Моите нужди трябва да са с приоритет! Грижата за мен е нейно задължение!
— Мамо, Лена наистина има сериозен проблем. Кира не можеше да остане вкъщи само заради леглото ти. Трябваше да отиде.
Антон говореше спокойно, но чувстваше как напрежението в него расте. Не искаше Кира да се прибира в дом, пълен с упреци.
— Винаги ме пренебрегва! Все едно като съм стара, не знача нищо! — възкликна свекървата.
Антон кимна:
— Знаеш, че тя никога не отказва без причина. Просто ѝ е трудно. И, прости ми, но понякога има неща, които не могат да чакат.
Свекървата рязко смени тона:
— Значи вече ѝ вярваш повече, отколкото на майка си?
Антон въздъхна дълбоко. Натрупаната умора го накара да вземе решение:
— Моля те, събери си нещата. Ще успееш да хванеш сутрешния влак.
— Какво?! — скочи тя, погледът ѝ се спря на прозореца, където вятърът носеше цветчетата от черешата. — Заради някаква жена ме гониш?!
— Кира ми е съпруга. Живеем заедно. Това е нашият дом. Ние сме семейството.
— Твоята снаха трябва да чисти в стаята ми всеки ден! — настояваше Маргарита Петровна.
Антон отпусна ръце:
— Това е нашата къща. Ние решаваме кой какво прави. Съжалявам, мамо, но ако продължаваш така — моля те, повече не идвай.
Вратата на гостната се затвори. После и входната. Без думи, без сбогом.
Антон остана в кухнята. Вятърът раздвижи пердето. Боли го — не за себе си, а за майка си.
Надяваше се тайно, че ще разбере решението му. Но не стана така.
По-късно, когато небето порозовя, Кира се прибра. Беше уморена — с червени очи и следи от грим по лицето.
— Къде е Маргарита Петровна? — попита тихо, сваляйки палтото си.
Антон се приближи до нея, прегърна я, вдиша аромата на косата ѝ.
— Прости ми. Не разбирах колко ти е тежко. Помолих майка да си тръгне. Надявам се, не се сърдиш?
Кира се усмихна с облекчение:
— Не се сърдя. Благодарна съм. И… какво мирише така вкусно?
Антон посочи към фурната:
— Пекох пиле с розмарин. С мърморене, но се престраших.
— Престраши се? — засмя се Кира. — По-скоро изглеждаше като старец: мърмореше като дядо ми.
— Тогава се приготви — ще живееш с двама старци. Аз не си тръгвам оттук.
Те се засмяха. Навън вече се свечеряваше, небето се стъмняваше, но вътре стана по-светло. Защото мирът се беше върнал.
Вятърът откъсна последните листа от дърветата. Есента беше безмилостна — като Маргарита Петровна.
Но Кира вярваше: пролетта ще дойде. В дома. В сърцата. В семейството.
