– Скъпо мое момче, Валерика, ела бързо при мен! – извика жената, стоейки до старата печка на дърва, от която се разнасяше аромат на пресни палачинки.
Тя се усмихваше нежно, очите ѝ грееха от обич.
– Изпекох ти любимите палачинки с малиново сладко!
– Идвам, мамо! – отговори момчето, излизайки от стаята с широка усмивка.
– Обичам те толкова много!
– И аз те обичам, мило мое – прошепна Зинаида, прегръщайки сина си и нежно галейки главата му.
– Ти и аз – само ние си останахме.
Никой друг няма да дойде да ни помогне…
Валера погледна майка си в очите и сякаш разбра нещо важно. Сериозно каза:
– Не се тревожи, мамо.
Когато порасна, ще ти бъда най-голямата опора. Обещавам.
Вярваш ли ми?
Зинаида се усмихна тъжно:
– Разбира се, че ти вярвам, скъпи.
Само ти можеш да станеш такъв добър и честен човек.
Но този трогателен момент внезапно беше прекъснат от рязък женски глас – Людмила, съпругата на Валера.
В съня си той чу раздразнителния ѝ и обвинителен вик. Думите ѝ го изтръгнаха от спомените и го върнаха в суровата реалност.
– Как можеш да спиш, докато аз тук полудявам? – изкрещя Людмила, събудила се от сън.
– Търся парите, претърсвам всеки ъгъл, а ти си лежиш по гащи!
– Цял ден обикалях града, за да намеря пари за дълговете – отвърна Валера грубо.
– А ти си лежала цял ден и си хъркала!
– Казах ти вече – иди при майка си, продайте къщата! Поне тя има пари!
– Къде да отида? – попита Валера, поглеждайки съпругата си.
– Първо ще продадете къщата, а после ще видим какво ще правим.
Писна ми вече от всичко това.
– Не съм я виждал от две години… – измърмори Валера, отвръщайки поглед.
– Тогава отивай!
Може пък и да я завариш още жива – каза Людмила с раздразнение.
– Няма да отида при нея – каза Валера решително, усещайки студеното безразличие да се надига в него.
Наистина, много години бяха минали, откакто Валера беше виждал майка си. Отдавна не беше стъпвал в дома ѝ.
Но понякога, особено нощем, в най-дълбоките кътчета на съзнанието му, се връщаха детски спомени – мирисът на палачинки, нежният глас на майка му, прегръдките ѝ…
Тези картини му напомняха, че някога го бяха обичали и очаквали.
Зинаида отгледа сина си сама, без мъж. Преди много години съпругът ѝ изчезна в далечна тайга.
Намериха само раздраните му дрехи и пушката – нищо друго.
Какво точно се беше случило – никой не знаеше. Но Зинаида му остана вярна до края на живота си.
Никога не погледна друг мъж, дори не помисли за ново начало.
Съседките често се опитваха да я насърчат.
– Зина, виж, ухажват те!
А ти само ги гониш – казваше една.
– На Валера му трябва пример, истински мъж до себе си.
– Вчера Егониха се оплака, че Валера е обрал всички ягоди – добавяше друга.
– А Гришка каза, че е откраднал буркан от мазето на Голованов!
– С такъв характер ще ти е трудно, Зинаида – въздишаше със съчувствие съседка.
Но Зинаида не можеше да повярва, че синът ѝ е способен на такива неща.
Обаче един ден, влизайки в магазина, го видя – още малко момче – как скришом пъхна хлебче в палтото си.
Сърцето ѝ се сви, ръцете ѝ увиснаха. Най-много я болеше това, че досега нищо не е подозирала.
След няколко дни го прибраха в полицията.
А Зинаида получи сърдечен удар и попадна в болница.
Това беше ужасен удар за нея. По-късно Валера отиде в казармата.
Зинаида се надяваше, че армията ще го промени, ще го направи мъж, ще го научи да цени живота.
Мислеше си, че след службата ще се върне, ще се ожени, ще ѝ роди внуци.
Но не стана така. След армията Валера не остана в селото.
Отиде в града, там се запозна с момиче – Людмила.
Не беше красива, но беше богата. Родителите ѝ имаха няколко хранителни магазина, не лишаваха дъщеря си от нищо.
Валера се ожени за нея, може би заради удобството, а може би защото не знаеше какво иска.
Людмила беше щастлива. Мечтаеше за семейство, искаше дете.
Занимаваше се с приготовления за сватбата, купуваше рокля, уреждаше документи, канеше приятели.
За Валера това беше по-скоро задължение, отколкото радост.
Един ден до Зинаида дойде пощальонката с неочаквана вест:
– Валера вече има дете – каза тя.
– Видях го в града да бута детска количка.
Зинаида се изненада. Синът ѝ не беше казал нито дума за детето.
Може би не го смяташе за важно. Или просто беше забравил.
Но за една майка всяка дума за детето ѝ е като капка дъжд за изсъхнала земя.
Събра подаръци, опакова ги с любов, облече най-хубавата си рокля и тръгна към сина си.
Но не го намери вкъщи. Срамежливо попита Людмила къде е Валера.
– Някъде е, работи, мие крака – отвърна тя безразлично, без дори да покани свекърва си вътре.
Скоро се върна и Валера. Поздрави майка си студено, почти без да я погледне, и легна.
Зинаида остана в кухнята, седеше сама, слушаше тиктакането на часовника и чакаше някой да ѝ проговори.
Но Людмила повече не се показа. Сутринта жената си събра багажа, сложи палтото, отиде на гарата и си тръгна.
Цяла нощ плака, а през следващите дни – също.
Мислеше си: „Не така те възпитах, сине мой. Не така…”
С годините здравето на Зинаида започна да се влошава.
Очите ѝ я боляха все по-често. Записа се в областната болница.
Лекарите я прегледаха и съобщиха страшна новина:
– Имате тежко увреждане на ретината.
Ако не се лекувате, ще ослепеете напълно. Трябва спешно да отидете в добра клиника, най-добре в чужбина.
Това беше нов шок. Но Зинаида не се предаде.
Реши да се бори за зрението си, за възможността да вижда света около себе си.
Скоро Валера и Людмила дойдоха при нея. Както обикновено – без особен ентусиазъм.
Зинаида, събирайки последните си сили, им разказа за болестта и необходимото лечение.
– Мисля, че трябва да отида в клиника – каза тихо.
– Преди да е станало твърде късно…
