— Казвам ти, Сережа: или аз, или тя! — гласът на Галина Петровна се разнесе из кухнята като въздушна сирена.
Сергей въздъхна тежко и потърка междувеждието си:
— Мамо, не започвай пак…
— И ти ли си на нейна страна?! — повиши тя глас.
— Забрави ли кой те изправи на крака? Когато дойде при мен като мокро коте — с дупки в обувките, с диплома на врата и надежда в очите?
Анастасия стоеше до прозореца с чаша горчиво разтворимо кафе и мълчеше.
Да спориш с Галина Петровна беше като да викаш на чайника да спре да свири — шум ще има, но смисъл никакъв.
— Това не е твоят апартамент, скъпа, — продължи свекървата, без да снижи гласа си.
— Това е наследство от моя съпруг и тук стопанин е моят син. А ти си гостенка. Разбра ли?
— Разбрах, — отговори спокойно Настя, обръщайки се към нея.
— Само че този „стопанин“ последните две години живее с моите пари. И не забравяйте: хладилникът, който лапа ток все едно не му стига зарядът, също аз го купих.
Галина Петровна се смути за миг, но не за дълго.
Целия си живот беше прекарала в словесни битки на пазара — секунда колебание и отново в атака.
— Парите не ти дават право да командваш! Аз съм му майка! А мястото на майката е до сина ѝ!
— Точно между нас в леглото ли? — парира Настя, отпивайки от кафето.
То беше без захар, както последните два месеца от брака им.
Сергей се опита да се намеси:
— Мамо… нека без скандали. Може би ще поживееш малко при леля Валя?
— Че аз, Галина Петровна, да живея на вилата с тази луда жена, която говори с кучетата?! Никога!
— Тогава се изнесете, — каза тихо Анастасия. — Нали вие казвате, че това не е моят апартамент. Значи не мога да бъда и част от вашето семейство.
Галина Петровна театрално разтвори ръце и падна на табуретката, като че ли вече се готвеше за кладата.
Кухнята замря за миг.
Чуваше се само капещият кран — същият, който Сергей обеща да поправи преди три седмици.
Както и полилея в хола, тръбата под мивката… и брака им.
— Мислиш, че не виждам как го отдалечаваш от мен? — изсъска свекървата, навеждайки се напред.
— Искам нормален живот, Галина Петровна. Без сапунени сериали сутрин и претърсвания вечер.
Без аромата на вашия парфюм в гардероба ми и без вашия контрол над моите решения.
— Какво си въобразяваш?! — скочи жената, сякаш табуретката я беше ударила с ток. — Дори нямаш деца, за да оставиш нещо ценно след себе си! Какъв апартамент ти трябва?!
— Ето това е, — усмихна се иронично Настя. — Всъщност не ви е мил синът, а квадратните метри.
Искате завещание — и после по домовете си. А любовта ви е просто декор.
Сергей рязко се изправи:
— Достатъчно! И двете! Мамо, успокой се. Настя… не помагаш.
Тя мълчаливо остави чашата в мивката.
Капките вода продължаваха да падат, сякаш отброяваха последния акорд.
— Подадох заявление за ипотека, — хвърли през рамо. — Одобриха го.
— Какво?! — възкликнаха в един глас.
— Изнасям се. Нуждая се от спокойствие. И от апартамент, в който не мирише на чужд парфюм и чужда воля.
Тя излезе от кухнята бавно, внимателно, сякаш се страхуваше, че ако се раздвижи рязко — всичко ще рухне.
Сергей тръгна след нея.
— Почакай… Мислех, че ще изтърпиш. Нали се бяхме разбрали.
— Аз мислех, че си мъж, — прекъсна го тя.
— А не момче, което избира между майка си и жена си, като между консерва и колбас.
На вратата на кухнята стоеше Галина Петровна.
Лицето ѝ беше като кристален сервиз, облян с вода.
Погледът ѝ — като на човек, на когото току-що са разрушили най-свидното кътче.
— Луда ли си, Настя? Сама ли ще изплащаш ипотека? На твоята възраст?
Настя си сложи якето и се обърна:
— По-добре да плащам за нещо мое, отколкото цял живот да слушам, че съм гост.
Дверите се затвориха с глухо трясване.
А в кухнята останаха двама — които внезапно осъзнаха: всичко вече е започнало.
Просто никой не знае къде ще свърши.
— А сега накъде? — Сергей стоеше на прага, местейки се от крак на крак.
Беше с онова старо черно яке, което Настя мразеше: с откъснат цип, протрити лакти и постоянна миризма на гара.
— При хората, — отговори тя кратко, влачейки куфара с пукнатина по стълбите.
— Засега ще остана при Ира. После ще намеря нещо свое.
Ипотеката — е одобрена, помниш ли?
Сергей се прегърби.
Не беше лош човек — просто винаги избираше пътя на най-малкото съпротивление.
В спора между майка и жена, между минало и настояще, той предпочиташе… да спи.
— Може би прибърза?.. Мама ще се успокои…
— Ще се успокои? — Анастасия се засмя толкова рязко, че случаен минувач се обърна.
— Тя винаги е с температура 100 по Фаренхайт, особено когато става дума за пари.
Тя махна с ръка и тръгна към спирката.
Чантата удряше по крака ѝ, коленете я боляха, а в душата ѝ имаше гнусна празнота.
Сякаш е изтръгнала парче от живота си и сега го носи със себе си — заедно с пантофите и зарядното за телефона.
Ирина я посрещна на вратата с найлонова торбичка и строга доброта в очите:
— Ето ти ключовете. Имам свободна стая, синът ми е в Петербург.
Докато не си намериш квартира — остани.
– Благодаря, Ириша. Само за известно време. Докато уредя ипотеката.
– И аз минах през това. С майката на бившия ми – пет години под един покрив. А ти не я удари?
– Наум – по три пъти на ден. Понякога с лопата.
– Нормално. Така започват всички. Бившата ми свекърва веднъж ми сложи копър в чая – каза, че било „здравословно“.
После разбрах, че искала да ме прати в травматологията. С някоя фрактура, така да се каже.
Засмяха се. Смехът беше рязък, уморен, но вече не и безнадежден.
В завода – като на фронта. Поточната линия бучеше като стар хладилник, началниците тичаха с изцеден поглед, а в стола пак сервираха елда с вкус на алуминий.
– Чу ли, Настя, – приближи се Валера от пети цех. – Как си без Сергей?
– Почти се разведохме.
– Сериозно? А апартаментът?
– Какво му е?
– Е, той живее с майка си. А ти – къде?
– Одобриха ми кредита. За гарсониера. Извън града.
– Това е почти Беларус. Луда ли си? Сама, на тази възраст, със здравето си…
– Благодаря, Валера. Почти като на преглед се почувствах.
– Не го казвам със зло…
Настя си тръгна. Гарсониерата зад околовръстното не беше Беларус. Това беше шанс. Глупав, рисков, с лихви и дългове – но шанс.
И най-важното – неин. Нямаше снимки на свекървата по стените, нито розови одеяла, нито вечните въпроси: „Премери ли си днес кръвното?“
Три седмици по-късно тя стоеше в средата на бетонната кутия – новият си дом. Апартамент.
Без врати, със стени като след бомардировка, с мухъл в ъгъла и миризма, сякаш някой е умрял тук. Но – неин.
– И така, госпожице, готова ли сте? – попита бригадирът, с малко физиономия на кавказки командир. – Да започваме?
– Да започваме – въздъхна Настя. – Само без лепкави плочки, огледала по тавана и китайски дизайн. И без свекърви в гардероба.
– Както заповядате.
Точно тогава звънна телефонът. Сергей.
– Здрасти, Настя. Аз… Майка ми си счупи ръката. Падна по стълбите. Казва, че ти си я бутнала, сега всичко е твоя вина.
– Мои ли бяха стълбите? Или аз я бутнах? – Настя се вкопчи в перваза на прозореца, ноктите ѝ се впиха в бетона.
– Изнервена е. А аз съм сам. Всичко се разпада. Помислих си… може би ще се върнеш?
– Радвам се, че най-сетне си помислил. Сега можеш сам да поправиш крана. Или и той не е твой?
– Настя… Трудно ми е без теб. Върни се.
– „Ни е трудно“ – кои сме „ние“? Ти или тя?
– На мен ми е трудно. И на нея сигурно… не знам.
В този момент вратата се отвори. Влезе бригадирът с инструменти, дъвчейки нещо.
– Започваме ли, красавице?
– Започваме – каза Настя по телефона. – Сергей, извинявай, имам работа. Ремонт. Затвори.
Късно вечерта, цялата в боя и умора, Настя седеше на перваза на прозореца.
В съседните прозорци премигваха светлини: някой се караше, някой вечеряше, някой просто седеше мълчаливо с другия.
Отвори телефона. Съобщение от Сергей: „Още те чакам. Прости ми.“
Друго – от Галина Петровна: снимка на гипсираната ръка, отдолу надпис: „Благодаря, мила. Сега доволна ли си?“
– Я вървете… – прошепна Настя. Защо свободата боли толкова?
Изключи телефона. Легна на студения под. Бетонът беше по-поносим от всяко чуждо присъствие.
– Какво искате от мен?! – избухна Настя. Стоеше в почти готовия апартамент. Крушката висеше от тавана като махало, отброявайки времето до следващия конфликт.
В кухнята бучеше стара печка, която Настя едва бе довлякла от вторични суровини – по-тежка бе от семейните обиди.
Бригадирът беше тръгнал преди час. Оставил бележка върху чувала с цимент: „Вече е по-добре, отколкото при свекървата. Обади се, ако тапетът оживее.“
Настя държеше телефона до ухото си, слушайки как Галина Петровна плаче.
– Не мога дори лъжица да държа! Вашият Сергей… няма представа от нищо! Като кокошка без глава!
– Ама вие казахте, че не съм ви роднина. Че не съм никой.
– Снаха сте ми! Как може да сте толкова безсърдечна?!
– Вече не съм му съпруга. Подписахме документите.
– Какво?!
– Сергей не ви ли каза? Той ги подаде.
– Всичко е заради теб! Развали ни семейството!
Настя затвори телефона. Нека вика в празнотата. Може пък да чуе колко е тихо без нея.
На следващия ден – звънец.
– О, икона! – възкликна Ирина, виждайки Настя с трохест халат и износени чехли. – Като монахиня.
– Влизай, сестро. Само че кафето поскъпна.
– Донесох кефир. По-евтино излезе. – Ира събу обувките си и влезе в кухнята. – Е, как си?
– Като пирон, стърчащ от стената. Всички се удрят в мен, но ги е жал да ме извадят.
– А Сергей?
– Обажда се. Мълчи. Диша. И аз мълча. Който пръв заговори – губи.
– А искаш ли го изобщо?
– Не знам… Исках просто да живея. Не да воювам. Не да копая окопи. Просто да живея. Сутрин чай, вечер сериал, и никой да не ми хърка до главата, само котката. А при мен – фронт.
– Ако искаш да живееш – живей. Ако не – обратно в казармата при Галина Петровна.
Настя се усмихна:
– Между другото, ръката ѝ вече е оздравяла. Снима гипса до самовара.
Седмица по-късно той беше на вратата. Не звънна. Държеше торбичка от „Пятерочка“. Погледът – на пребито куче.
– Здрасти. Донесох ти кисело мляко. Любимото ти. С праскова.
– Ти мразеше праскови.
– Ще се науча да обичам каквото обичаш ти.
– Малко е късно.
Мълчанието седна между тях – плътно, като замазка, запълваща пукнатините, които самите те бяха направили.
– Мислех си, че мога да съм между вас. Не стана. Слаб съм.
– Знаеш ли, Сергей… Аз съм силна. Но вече не искам да съм. Омръзна ми да нося всичко. На 52 съм. Искам някой да се погрижи за мен. Да не съм аз тази, която съживява всички.
Той протегна ръка. Бавно. Внимателно.
– Мога ли просто да поседя до теб?
Настя го гледа дълго. Не като съпруг. Не като мамин син. А като човек, с когото е прекарала десет години. Добри или лоши – все едно.
– Седни. Но не хъркай. И торбата на пода – нов е гранитогресът.
Той седна. Тихо. Внимателно. Сякаш се страхуваше да не изплаши тишината.
По-късно, в тъмното, Настя лежеше на пода, лицето ѝ заровено в одеялото. Сергей спеше на дивана. Прасковеното кисело мляко се беше разляло в торбата.
Тя се усмихна.
Може би все пак ще бъдат заедно. Но по нов начин. Без битки, жертви и контрол. Или поне с честност за слабостите си.
– Знаеш ли – прошепна тя в тъмното, – и аз съм слаба. Само че по-добре го криех.
И сякаш ѝ олекна.
