Дарина вече няколко години работеше като лекар в бърза помощ.
Понякога си мислеше, че няма да издържи на напрежението – натоварването беше огромно.
Но да напусне професията беше невъзможно: в града остро не достигаше квалифициран медицински персонал.
Да попаднеш в частна клиника беше почти нереалистично, а да преминеш като участъков терапевт означаваше двойно натоварване.
Кой тогава щеше да се грижи за малкия Руслан?
Работата в „бърза помощ“ беше тежка.
Безкрайни фалшиви повиквания, когато някой просто се забавляваше, и тежки случаи, при които буквално трябваше да върнеш човек от оня свят, за да го закараш жив в болницата.
Достатъчно беше да си припомни вчерашния ден. Повикванията следваха едно след друго.
Първото – при възрастна жена, която едва не се беше задушила в задушна стая.
Внукът ѝ по това време спокойно гледаше телевизия, отпивайки бира, и дори не си мръдна главата, когато лекарите правеха всичко възможно, за да стабилизират състоянието ѝ.
Второто – при жена на средна възраст, внезапно изгубила съзнание по време на разходка със съпруга си.
Когато Дарина пристигна на място, разбра, че вече нищо не може да се направи.
Въпреки това – заради близките, съпруга ѝ и дъщеря ѝ, която беше пристигнала преди „бързата“ – тя все пак започна реанимационни действия: сърдечен масаж, инжекции…
Но жената така и не се съвзе.
След този случай Дарина се върна на станцията и дълго не можеше да се успокои – пи корвалол, повтаряйки си, че няма избор.
Трябва да се държи. Руслан зависи само от нея и тя няма право да подведе сина си.
Затова, когато получи следващото повикване – за пътнотранспортно произшествие, – тя се постара да се събере.
Реши, че повече няма да приема всичко твърде присърце.
Ще направи всичко възможно, но няма да си позволи да се разпада след всеки случай.
Пострадалите бяха двама, но сериозно – само един. Камион се беше сблъскал с лека кола.
Шофьорът на камиона се отърва само с уплаха и синина на челото, но младежът, който бил зад волана на „осмицата“, имаше по-малко късмет.
Лежеше в безсъзнание, лицето и гърдите му бяха в кръв. По всичко личеше – вътрешно кървене.
Докато Дарина въвеждаше лекарства, сестрата Катя му бършеше лицето, поднасяше амоняк, опитвайки се да го върне в съзнание.
Трябваше да установят дали диша, къде го боли най-много, какви други травми има.
Но в един момент Дарина се вцепени.
Погледна по-внимателно – и едва не изпусна спринцовката. Това беше Владислав.
Същият Влад, който някога я наричаше „Дарочка“, казваше, че тя е небесен дар за него.
А после изчезна, щом разбра, че е бременна.
Не просто изчезна – отказа да признае детето, игнорираше всичките ѝ опити да се свърже с него, дори ѝ изпрати жестоко съобщение: „Нека баща му бъде този, с когото си го направила.“
След това я блокира във всички месинджъри. Тя се закле никога повече да не се обръща към него.
Дори ако Руслан сериозно се разболее, по-скоро би просила пред църква, отколкото да набере номера му.
И ето, че съдбата ги срещна отново. Катя я дърпаше за ръкава, питаше как да включи системата.
Животът на Влад зависеше от нея. Ако бяха в болницата, щеше да предаде пациента на друг лекар.
Но сега – нямаше варианти. Само тя и решението, което трябваше да вземе.
Дарина не мислеше за това как се е развил животът му през годините. Може би сега има семейство, деца.
Но едно знаеше със сигурност: няма право да каже на сина си: „Аз убих баща ти, защото можех да го спася, но не исках. Исках да си отмъстя.“
Седна до него на клек, сякаш пробваше решението. После рязко се изправи:
– Носилка! Бързо!
Събралите се наоколо хора с готовност помогнаха.
Заедно с Петя – шофьора на линейката – внимателно натовариха пострадалия в колата.
Сирената зави, и линейката се понесе към болницата.
По пътя Дарина въвеждаше необходимите лекарства, обезболяващи, следеше пулса.
Влад така и не дойде в съзнание, само хриптеше от болка: „Боли… много боли…“
В болницата вече ги очакваха. Пациентът веднага беше изпратен на рентген, после в операционната.
– Сега трябва да измием цялата линейка, цялата е в кръв – въздъхна Петя. – Това какво е? Някакъв медальон, май го е изпуснал.
Дарина погледна към медальона. Просто метално висулка на тънка верижка.
Веднага го разпозна. Когато учеха заедно, тя нямаше пари, затова сама беше поръчала този скромен подарък.
На него бяха гравирани инициалите – нейните и на Влад.
– Дай го насам – протегна ръка тя. – Ще го предам на собственика, когато вляза в отделението.
Но лично не пожела да го предаде.
Даде го на позната санитарка, помоли я да го предаде.
Разбра, че Влад е опериран, премахнали са му далака, сложили са гипс.
Щеше да лежи дълго време. Дарина тръгна пеша към вкъщи. Трябваше да събере мислите си.
Да върне медальона, разбира се, беше глупаво – дрънкулка, но Влад го носеше години наред.
Може би по навик?
Случва се – носиш нещо и дори не го забелязваш. Като си спомни всичко, се сети за баба си.
Именно тя подкрепи Дарина, когато тя разбра, че е бременна.
Разбира се, момичето не възнамеряваше да се откаже от детето, но страхът беше огромен.
Университет, стипендия, нито стотинка в излишък…
Как да съчетае ученето и майчинството?
Прехвърли се в друг медицински университет – този, където живееше баба ѝ.
– Ще се справим! – каза старицата. – Имаме покрив над главата, имам пенсия. Сега не е война, храна има достатъчно.
И наистина се справиха.
Понякога се хранеха само с каша или картофи с кисели краставички, но издържаха.
Бабата гледаше Руслан, докато Дарина се готвеше за изпити.
И Руслан се привърза към нея с цялото си сърце.
Жалко, че отдавна вече я няма. Сега изглежда, че най-страшното е зад гърба им.
Дарина се върна в родния си град – тук останаха приятелите, добрите университети, където един ден синът ѝ ще учи.
Годините ще се сменят една след друга.
Тя ще възпита Руслан, ще му даде образование, ще го направи щастлив, дори и да няма баща.
Вечерта се обади санитарката Наталия:
— Дарина Алексеевна, направих всичко, както поискахте — предадох медальона. Толкова се зарадва, че почти се разплака! Каза: „Много ценна вещ за мен.“
И веднага попита: къде сте го намерили? Когато му обясних, че вие сте го предали, направо настояваше — искаше телефона и адреса ви.
Но аз не казах и дума, дори не намекнах. Без ваше разрешение — в никакъв случай. Това и му казах.
— Постъпихте правилно, лельо Наташа, — отвърна бавно Дарина. — Не ми е нужна благодарността му.
Минаваха дни, но Дарина не можеше напълно да забрави случилото се. Срещата с миналото я разтърси до дълбините на душата ѝ.
Но тя решително си напомняше, че някога взетото решение е окончателно.
Тя нямаше да търси среща с Влад, нямаше да рови в миналото.
Но защо той искаше да се свърже с нея? Може би се чувстваше самотен?
Или семейният живот не се е получил, и сега си е спомнил за старите чувства?
Или просто е решил да разнообрази живота си с нова интрижка?
Каквато и да е причината — добре, че санитарката не му е дала контактите ѝ. Към миналото няма път назад.
Затова много се изненада, когато една сутрин до спешната станция видя самия Влад.
Седеше на пейка, едва се държеше на краката си — слаб, блед, отслабнал. В ръцете си държеше огромен букет рози.
Дарина се приближи незабелязано. Ако разговорът е неизбежен, по-добре тя да го започне.
— Ти при мен ли дойде? — попита тя направо.
Влад бързо се изправи. Висок, изнемощял, стоеше пред нея без предишната си увереност, без предизвикателство.
Погледът му беше уморен, но съсредоточен.
— Как се чувстваш? — попита тя, неволно поглеждайки цветята.
— Благодаря, почти съм се възстановил, — отговори той. — Не се тревожи, ще си тръгна сега. Просто… искам да знам, че си добре.
Нали поне веднъж за толкова години мога да те видя? Просто да постоя до теб… В памет на онова, което беше?
— Нямаш такова право, — каза тя рязко.
— След като ме нарече жена, която дори не знае от кого е бременна… Това не се забравя.
— Какво? — изумен попита той. — Сериозно ли говориш? Такова нещо съм казал?
— О, само не се преструвай, че не помниш. Ако през годините си се осъзнал малко и си разбрал какъв негодник си бил — приемам извинението ти.
Но нищо повече не може да има между нас.
— Почакай, — спря я той. — Трябва да поговорим. Станало е някакво ужасно недоразумение.
Но хайде да не е тук и сега. Отиваш на работа? В колко приключваш?
— След 24 часа. Утре в осем сутринта. И повярвай, след смяната няма да имам сили за никакви разговори.
Но още на следващата сутрин, малко след осем, щом Дарина излезе от болницата, отново видя Влад. Той я чакаше.
— Хайде да отидем някъде, където можем спокойно да поговорим, — предложи той.
— Няма да отида никъде с теб. Първо, караш ужасно. Второ, толкова съм изморена, че мога да заспя права.
Трето…
Но Влад, без да я слуша, я хвана под ръка и я поведе към колата.
— Твоята не беше ли разбита? — подметна тя язвително. — Вече ли открадна нова?
— Взех под наем от приятел.
Заведе я в парка, където преди често се разхождаха.
Докато той отиде да купи кафе и сладолед, Дарина го чакаше на пейката. Когато се върна, Влад седна до нея.
— Хайде да изясним нещата, — каза той.
— Тогава се уговорихме да се срещнем точно тук, на тази пейка. Но аз се разболях — апендицит.
Легнах в хирургията. Мобилният ми остана вкъщи, затова помолих Тамара да ти каже, че съм в болница и скоро ще се свържа с теб.
— А на мен Тома ми каза, че си заминал на море с друго момиче и че не искаш детето ми.
Опитвах се да ти се обадя, но не отговаряше. А после дойде онова съобщение… — гласът на Дарина потрепери.
— А на мен Тамара ми каза, че си отлетяла за Кипър с някакво момче, когото обичаш и който бил бащата на бебето ти. Тогава едва не полудях.
Настъпи мълчание. Погледнаха се.
— Сега всичко е ясно, — каза най-накрая Влад.
— Томка е искала да се оженя за приятелката ѝ. Затова решила да ни раздели.
Резултатът — два разбити живота. Аз така и не обикнах никого. А ти?.. Уредиха ли се нещата при теб?
— Хайде, — Дарина стана.
— Закарай ме у дома. Ще те запозная със сина ми. С твоя син. А мъж нямам, така че можеш да не се тревожиш.
В колата, докато я целуваше, Влад попита:
— А какво ще правим с Тамара? Да я удавим ли в някой фонтан?
— Нека първо се опитаме да разберем и да простим, — усмихвайки се, повтори тя известната фраза.
Засмяха се.
А десет минути по-късно, когато Влад видя момченцето, което им отвори вратата, той разбра — това е самият той, но в миниатюра.
Пълно външно сходство. Гледайки Руслан, пълен със сили и възможности, Влад за пръв път от много години почувства, че времето все още може да бъде обърнато назад.
С Дарина също могат да започнат отначало. Клекнал пред момчето, той му подаде ръка:
— Е, здравей, Руслан Владиславович…
