Антон раздразнено барабанеше с пръсти по волана, гледайки безкрайния поток от пешеходци, пресичащи пътя.
— И кога най-накрая ще свърши това? — процеди той през зъби.
— Целият град е пълен с някакви нещастници без коли.
Отегчен в задръстването, започна да се оглежда.
Отляво до светофара спря лъскав джип — блестящ, сякаш току-що излязъл от рекламна сцена, с безупречен блясък и хром.
Зад волана седеше жена.
— Намери се и шофьорка, — изсумтя Антон с презрение. — Интересно ми е как е успяла да събере пари за такава кола?
В същото време жената свали слънчевите си очила, оправи прическата си и погледна в огледалото за обратно виждане.
В този момент сърцето на Антон замря — разпозна я. Това беше Лера, бившата му съпруга.
— Не е възможно… — прошепна той, усещайки как устата му се отваря от изненада. — Но как? Защо?
Паметта веднага го върна в миналото.
Той лично се погрижи след развода да не ѝ остане нищо. Тя дори нямаше шофьорска книжка!
А сега тя кара нов джип, а той седи в своята стара таратайка, която едва още се движи.
„Може би е криела доходи?“ — размишляваше той трескаво, опитвайки се да намери поне някакво обяснение.
Историята им започна почти романтично.
Тогава Лера рисуваше графити на стената на неговата ферма — цветна, омазана с боя, с непокорна прическа.
Той се престори на заинтересован, въпреки че вътрешно смяташе всичко това за безполезна глупост.
— Просто вандализъм, — мислеше тогава.
— На кого са му нужни тези шарени драсканици?
Но на глас казваше съвсем друго.
Харесваше му самата Лера външно, а останалото не го интересуваше особено.
Краткият им роман неочаквано прерасна в сериозна връзка.
Тя беше умна събеседничка, имаше собствено мнение, но в същото време изглеждаше мека и доверчива.
Повече от година Антон се заблуждаваше себе си и нея, преструвайки се, че се интересува от изкуството ѝ.
После реши, че тя е подходяща за семеен живот.
Предложението направи по всички правила: покрив на офис сграда, цветя, гирлянди, коляно на земята, диамант в пръстена.
Сватбата отпразнуваха в скъп хотел и само няколко часа по-късно Антон съжали за думите си.
Приятелите на Лера — шумни, свободни, облечени кой както попадне — не се вписваха в общия тон на тържеството.
Самият им вид му създаваше желание да се скрие от приличните гости.
— Първо ще ѝ забраня да се вижда с тях, — реши той тогава.
— Сега тя е моя съпруга. Няма да позволявам разни хора да влизат в къщата.
За негова изненада, Лера послушно прие условията му, като единствено договори да вижда приятелите си извън дома.
— Антон, не мога просто така да спра да общувам с хора, които не ти харесват, — каза тя плахо.
— Това е глупаво. И на мен не всички от твоето обкръжение ми харесват, но ти не ми поставяш такива условия.
— Лер, не сравнявай, — отсече той. — Моите приятели са истински хора, истински елит.
Лера знаеше какво е истински елит и разбираше, че приятелите на Антон са далеч от това.
Но замълча — щом му е приятно, нека си мисли каквото иска.
Но ограниченията не свършиха с избора на приятели.
Започна да го дразни външният ѝ вид, миризмата на бои и вечно разчорленият ѝ вид.
Преди тази свобода му се струваше забавна, но сега искаше ред.
Чрез натиск и заплахи той постигна това, Лера да се откаже от рисуването.
— Харесваш изкуството — ходи по музеи като нормалните хора, — казваше той.
— Защо трябва да се шляеш по уличките? Моите колеги вече се измориха да обясняват твоята прищявка на своите съпруги.
— Но това не е просто хоби, това е моят доход, — опитваше се да възрази Лера.
— И ти работиш в офис без никакво образование!
– Лера, ти не си художник. Ти си просто една писарушка – каза той студено.
Тези думи дълбоко засегнаха жената – няколко дни изобщо не разговаряше със съпруга си.
После Антон забеляза, че изчезнали нейните албуми, четки, бурканчета с бои.
Вече не излизаше до късно и вместо миризмата на маслени бои използваше ароматен лосион.
– Благодаря ти, мила – каза той доволен от промените и за да се сдобрят, я покани на вечеря в ресторант.
Тя беше великолепна в бордо рокля и с нова прическа.
– Виж ни само, каква красива двойка сме! – прегърна я, обръщайки я към огромното огледало.
– Ето за какво говорех. Сега изглеждаш като истинската ми съпруга. Много по-добре!
Можеш да се захванеш с нещо по-подходящо – например ръкоделие или кулинария.
Лера мълчеше. Жената в огледалото ѝ беше чужда. Но едно разбра със сигурност – време беше отново да намери себе си.
Пробва различни занимания, докато не се спря на фотографията.
Нейното артистично око улавяше подходящото осветление, ъгъл, настроение.
Снимките ѝ оживяваха, пълни с енергия. Хората започнаха да ѝ поръчват услуги, канеха я на събития.
В свободното си време обичаше да се разхожда из улиците и да снима минувачи, животни, дървета, сгради – всичко, което ѝ въздействаше емоционално.
Антон се дразнеше все повече, гледайки успехите на бившата си съпруга.
Според него Лера си губеше времето, прескачайки от едно увлечение към друго.
Даже стана скучна – само за работа говореше, искаше съвети, сякаш него го интересуваше! Най-много го вбесяваше, че неговите познати я хвалеха.
– За какво я хвалят? – беснееше той.
– За снимките ли? В днешно време и най-големият глупак може да извади телефон и да щракне нещо. Къде тук има талант?
Постепенно чувствата му съвсем угаснаха и си намери любовница.
И то точно такава жена, за каквато винаги бе мечтал – поддържана, уверена, винаги безупречно облечена и гримирана.
Без глупави хобита, без странни приятели – просто стилна, скъпа и „подходяща“.
За развода Лера научи неочаквано – когато я повикаха в съда. Антон с удоволствие наблюдаваше объркването ѝ.
Лично се погрижи да не ѝ остане нищо – адвокатът му си изработи всяка стотинка.
– Имаш три дни да си събереш нещата – каза студено той.
Лера дори не възрази. Кимна и просто си тръгна.
Антон нямаше време за нея – новата му приятелка запълваше цялото му внимание.
Водеше го по галерии, изложби, светски събития, искаше нови неща – ту обувки, ту рокля, ту поредното бурканче скъпа козметика.
– Трябва да поддържаме нивото – казваше тя.
Понякога обаче го теглеше назад – към онези дни, когато Лера седеше мълчаливо до прозореца и рисуваше, а той можеше просто да свали вратовръзката си и да се излегне на дивана с бира в ръка.
А сега я видя – и не я позна. Как успя да се промени толкова бързо?
Без да осъзнава действията си, Антон последва колата ѝ.
Мислеше, че тя ще отиде в старата гарсониера, в която живееше след развода.
Но не – тя подмина и зави в квартал, за който той само беше чувал – елитни вили.
Когато портата се отвори автоматично и тя влезе в двора, Антон спря малко по-назад.
Лера слезе, подаде ключовете на мъж в строг костюм, който прибра колата в гаража. Тя се насочи към къщата.
Антон решително излезе от колата си и тръгна след нея. Никой дори не го спря да влезе вътре.
В просторното фоайе Лера разговаряше с двама млади мъже. Щом забелязаха Антон, си размениха поглед и изчезнаха.
– Благодаря ви, момчета. Ще дойда после – каза им тя, после бавно се приближи до бившия си съпруг.
– Не очаквах да те видя тук. Какво те доведе? Любопитството? Бързо се съвзе след всичко. Хайде, признай си – крила ли съм пари, или какво?
Лера се усмихна и сви рамене:
– Значи това те е довело – завистта? Тогава върви, ще ти разкажа сама.
Заведе го в стая, където веднага донесоха напитки.
– Сядай. Мислиш, че работя тук? Може и така да се каже. Аз съм стопанката.
Виждаш ли, миличък, когато ми предложиха да купят снимките ми, не изпуснах шанса.
Ти дори не знаеш, че някои мои творби се продават за баснословни суми?
И повярвай – не всеки богаташ може да си го позволи. Аз бях сред щастливците.
Тя посочи с ръка наоколо:
– Оказа се, че имам не само талант на художник и фотограф, но и бизнес нюх. Реших да се пробвам в бизнеса.
Това тук е мое – къщата, студиото, екипът. Най-добрите работят и се учат при мен.
Организираме фотосесии, рекламни проекти, изложби и уъркшопи. Така че в моя успех има и твой дял – ти ми показа каква не искам да бъда.
Антон мълчеше. Направо се пръскаше от завист.
– Искаше да ме пречупиш, да ме направиш по свой образ, да ми отнемеш индивидуалността. Но аз избрах своя път. Макар че доста време загубих с теб.
Лера стана:
– Добре, в името на старата дружба, няма да ти взимам пари. Изхода ще намериш сам.
Тя си тръгна, оставяйки го сам. Той стана и започна да се разхожда из стаята – от стените го гледаха нейните снимки, подписани с красив почерк. Това го вбеси още повече.
„Как може изобщо да ми говори така?!“ – кипеше мислено той.
Ръката му вече се протягаше към една от снимките, когато влезе едър мъж в делови костюм:
– Изглежда сте се объркали. Позволете да ви изпратя до изхода.
У дома го чакаше ново разочарование.
– Антон, аз си тръгвам – посрещна го приятелката му, застанала на прага с куфар.
– Защо?
– Погледни се – добър си, мил, но не си на моето ниво. Сбогом, котенце – целуна го по бузата и си тръгна, оставяйки само следа от парфюм във въздуха.
– А, върви по дяволите! И без вас ще се оправя! – изкрещя той, удряйки с юмрук по стената.
Такова унижение не беше изпитвал никога.
