Ника напоследък не приличаше на себе си.
Връзката ѝ с мъжа ѝ имаше сериозни пукнатини, а жената не знаеше как да се справи с тази болезнена ситуация.
Всичко започна с малките неща — както обикновено става.
След работа Толя забеляза, че тя му отправя гневни забележки.
Шегите му бяха изпълнени с яд, всяка дума го раняваше повече от удар.
Поведението на мъжа ставаше все по-лошо с всеки изминал ден.
Дори през отпуската не ѝ даваше почивка.
— Изглеждаш като стара жена! — каза без да вдигне поглед от телефона си.
— Другите имат нормални съпруги, а аз имам една набръчкана, изсъхнала слива!
Наистина, Ника изглеждаше по-стара от годините си.
Работата ѝ беше тежка и изтощителна — остави отпечатък на лицето ѝ.
Но най-болезнено беше, че чу тези думи от собствения си мъж.
Работеше за семейството, печелеше двойно повече от него, затова нямаше причина да се оплаква.
Толя харчеше парите както си искаше, без да се съобразява с никого: — Където искам, там харча!
Няма деца, за които да пестя!
Ника търпеше и това. Общо взето имаше достатъчно за издръжка.
Не бяха официално женени, но живееха като такива и не бързаха с брака.
Но майката на Толя отдавна наричаше Ника снаха и я смяташе за своята свекърва.
Свекървата беше натрапчива и недоволна от живота си.
Постоянно се месеше в делата на младите, а най-много упреци получаваше Ника.
Двамата живееха в къща. Въпреки че бяха в града, къщата постоянно се нуждаеше от грижи.
Често Ника молеше мъжа си да помогне:
— Просто нямам време — работя от сутрин до вечер!
— И какво общо имам аз? — отвръщаше Толя.
— Това е твоята къща, ти си домакинята, аз какво общо имам?
И наистина така беше: през зимата къщата стоеше под снега, докато Ника не пое лопатата.
През лятото тревата порасна почти до прозорците.
Трябваше да наемат хора, за да я почистят, после тя се зае да довършва започнатото след работа.
Междувременно Толя лежеше на дивана и рядко поглеждаше как върви работата.
Жената прощаваше много, но последната капка беше, когато се върна от тежък работен ден.
Толкова беше уморена, че едва влачеше крака си и по пътя дори спря в магазина.
Сега ръката ѝ я болеше от тежката торба.
Надяваше се Толя да я чака — дори му се обади, но той не отговори.
Въздишайки и избърсвайки потта си, Ника чу музика от двора.
Остави торбата до оградата и побърза в къщата, където тече весело парти.
В сърцето ѝ растеше гняв и разочарование — днес реши да каже всичко, което беше натрупала вътре в себе си.
А вътре в къщата бушуваше истински празник!
Говореше силна музика, прозорците трепереха.
На масата имаше предястия и готови ястия, които Ника беше приготвила предварително, за да не се занимава вечерта.
Толя, без да обръща внимание на жена си, танцуваше с жена, която очевидно беше пила прекалено много и беше доста провокативно облечена.
Без да каже дума, Ника премина през стаята и изключи музиката.
Толя с мътен поглед я погледна: — Какво правиш? — попита, залитайки.
— Аз трябва да те питам! Какво се случва? Коя е тази жена?
Партньорът му продължи да танцува в своя ритъм, сякаш нищо не беше станало.
— И какво от това? — изду се Толя.
— Срещнах стара съученичка, празнувахме.
Или не мога да се отпусна в собствения си дом?
— Ако помниш, ти каза, че това е моят дом и нямам нищо общо с него.
Така че сега веднага напусни, изведи гостенката си и тогава ще говорим!
— Няма да го направя! — опита се да се изправи Толя, но се наклони.
Ника вече изпитваше отвращение към него.
Отдавна не беше мъж за нея. И никаква помощ от него, само товар.
Живее с него само от страх да не остане сама? Никога!
С твърда хватка за ръката, Ника го изведе през портата: — Време е да тръгваш!
После се върна в къщата: — Ще те изхвърлим ли или ще тръгнеш сам?
Мъжът вдигна рамене, хвана салата и бутилка от масата и залитайки тръгна към изхода.
— Можеш да живееш без мен, звънни, истеричке! — извика за сбогом.
— Ай, ай, ай! — вайкаше се майката на Толя, държейки си главата.
— Главата ми ще се пръсне!
— Мамо, не крещи! Ника ме изгони.
Не ѝ хареса, че не я изчаках, — излъга синът, знаейки, че майка му ще го подкрепи.
— И защо трябваше да я изчакаш? — учуди се жената.
— Никога не спира да ме критикува: това е лошо, онова е лошо!
Вече ме изкара извън равновесие!
Може би и аз съм изморен от работа? Мислиш ли, че ми е лесно? И защо да помагам в чужд дом?
— Прав си! — подкрепи я майката.
— Първо да получи документи за къщата, да му дадат дял и тогава да иска!
Защото виждаш ли колко важен се мисли! Че аз трябва да я чакам! Тя е здрава, трябва да се справи сама!
— Аз точно това му казах! Но се засегна!
— Нека се засегне! Ти не се предавай! Няма какво да търпиш!
Ако иска да се ожени — трябва да го търпи! Тя вече не е дете, за да се държи високомерно!
— Тогава какво да направя? — попита Толя с наведена глава.
— Търпи, сине! — посъветва я майката.
— След една седмица самота ще дойде сама, като добро момиче, и ще те покани обратно!
Една седмица сама — тогава ще разбере какво е направила!
И ти не се предавай — когато се върне, искай адреса!
Иначе ще останеш без нея! Така майката учеше сина си как да контролира Ника.
Той внимателно слушаше и кимаше на думите.
— Прав си, мамо! Няма да търпя повече истерии!
Коя е тя, че да ми дава заповеди? Не съм роб, а възрастен мъж! Аз съм си господар!
Следвайки съвета на майка си, Толя наистина действаше.
Не се прибираше у дома, не се обаждаше на Ника, чакаше точно една седмица.
Но и майка му нямаше лек живот. Тя също постоянно се караше с него: прави това, прави онова.
Когато се опитваше да отвърне, жената го връщаше към старите възпитателни методи — удряше го по гърба с пръчка:
— Ти не си при жена си, а у дома при мен!
Ако не работиш, няма да имаш обяд! Беше открита и ясна. Не се опитвай да спориш с нея.
Накрая, едва издържайки седемте дни, Толя тръгна към дома: — Мога ли да отида, мамо?
Ще видя как е без мен. Отдавна трябваше да е на колене и да моли да се върна!
— Иди, иди! Само не се предавай! Говори ясно — ще се върнеш само на своите условия!
Той излезе от къщата с вид на победител. Все едно сега ще ѝ покаже кой е тук главният!
Брадичката гордо вдигната, гърбът прав, крачката уверена — дори леко разкрачена.
Подхожда към вратата, влиза във двора… и замира. Нещо не е наред.
Оглежда се: дворът е подреден, тревата изравнена, сякаш с линийка, прозорците блестят, цветните лехи подрязани, пътечките чисти, без и следа от плевели.
И не само това правеше впечатление — всичко около него изглеждаше живо, цветно, поддържано.
Дори вратата беше нова — не онази стара, скърцаща, а здрава и надеждна.
Толя извади ключа, но разбира, че вече не пасва.
Стоя малко, после решително тръгна към вратата и почука.
Стъпките вътре замряха, после вратата се отвори.
Но това не беше същата Ника. Не онази, която вървеше мрачна, с тъмни кръгове под очите.
Преди него стоеше жена свежа, усмихната, с блясък в очите.
— Мислех, че си тук сама и страдаш… А ти… Можеше поне да ми се обадиш!
— Защо? — нежно се усмихна Ника и игриво наклони глава настрани.
— Как „защо“? Мъжът ти не се появява от седмица, а на теб не ти пука?
— Нямам мъж, — отговори спокойно тя.
— Откъде да има? — засмя се Ника.
— Имаше един „пришъл“ мъж, но неуспешен.
За него дори не си струва да се споменава! Толя почервеня: — За мен ли говориш?!
Сега ще получиш по лицето и ще говориш по друг начин!
Трябваше да те възпитавам по-рано! Само че тогава те пощадявах!
Той направи крачка напред, но Ника дори не се помръдна.
От вратата излезе висок мъж, сложи ръка на рамото ѝ и твърдо каза: — Хей, мъжле, тръгвай си.
И по-добре — мирно.
— Той кой е? Имаш любовник?
Добре, ако го прогониш, ще ти простя и ще се върна!
Дори обещавам, че няма да те бия! — важно заяви Толя, чувствайки се щедър и великодушен.
После стана нещо странно.
Или гравитацията се обърка, или времето се счупи — току-що стоеше, а сега тича.
И тича така, сякаш го гонят черти! Отзад някой му помага да развие скорост.
Ника стоеше на прага и се смееше до сълзи, гледайки как по-големият ѝ брат изгонва бившия ѝ съжител от двора.
Той буквално летеше към вратата, а брат му подсказваше с няколко точни ритника.
Щом Толик излезе навън, братът захлопна вратата и се върна при сестра си:
— Никуличка, само не си помисляй да прибереш този глупак обратно!
Честно казано, не разбирам как въобще си го търпяла!
Ника дълбоко въздъхна: — Аз съм глупава, затова търпях. Мислех, че може би ще се промени.
— Такива не се променят, изхвърляш ги!
Ако имаш нужда от помощ с домакинството — звъни ми, идвам да помогна.
А на този нека му стане ясно, че повече не е добре да идва тук.
— А ако не разбере?
— Значи ще му обясня още веднъж, — братът ѝ намигна и заедно с нея влязоха в къщата.
А там вече гостите се веселеха, наблюдавайки цялата сцена през прозореца.
— Е, именничке, наздраве за теб!
— За именничката! — прозвуча отговор, и чашите звъннаха.
Ника се усмихна. Колко хубаво е да имаш такъв загрижен, силен и винаги до теб по-голям брат!
