— Лада, взе ли бялата риза? А пуловера?
Навън вече не е топло – есента си отива, зимата наближава.
И сложи чорапи, – загрижено нареждаше Мария Сергеевна, ровейки се из вещите така, сякаш пращаше сина си не просто на път, а в училищен лагер за цял сезон.
Тя помагаше… или по-скоро пречеше.
Лада прекрасно знаеше какво и къде да сложи в куфара на Артьом – след половин година постоянно пътуване на съпруга ѝ това се беше превърнало в навик.
Били командировки – така ги наричаше той.
Работа наистина имаше, плюс малък частен бизнес, макар и не особено доходоносен.
Командировките, както казваше той, били необходимост. А Лада му вярваше.
Или просто предпочиташе да не задава излишни въпроси. Често се караха.
Артьом беше рязък човек: една дума – и вече скандал, втора – и разговорът прераства в кавга.
Дори майка си можеше грубо да прекъсне. Както и сега:
— Искаш да закъснея?
Не се изнервяй, ще се справя и без напомняния, – изръмжа той.
— Знам… — тихо отговори Мария Сергеевна, чувствайки се виновна.
— Просто искам да помогна.
Имаш златна съпруга: напекла ти е пирожки, приготвила е всичко – няма да ти се налага да ядеш по съмнителни кафенета…
И наистина, Лада готвеше отлично.
Работеше като главен готвач в местно кафене – не най-скъпото, но с добра репутация.
Обичаше професията си още от дете. Дори мърморко като Артьом понякога не можеше да скрие одобрението си:
— Става… — казваше за борша или запеканката ѝ.
Това за него беше най-високата форма на похвала. Лада не се обиждаше.
Вярваше, че той я обича. Особено след като се съгласи да осиновят дете.
Собствени деца нямаха. Тя беше минала през всички лекари, дори гинекологът я беше попитал сухо и направо:
— Госпожице, къде е мъжът ви?
Защо не дойде? Вие сама ли смятате да раждате?
Артьом само отмахваше с ръка:
— С мен всичко е наред.
Мисълта, че може с него нещо да не е наред, го дразнеше.
Когато Лада намекваше, че тя от своя страна е в пълно здраве, той само изсумтяваше:
— Значи лекарите са некадърни. Тогава един ден тя предпазливо предложи:
— Може би да осиновим?
Не се надяваше на съгласие, просто вече нямаше сили да търпи тази празнота вътре в себе си.
Искаше да обича, да възпитава, да бъде нужна на някого.
Но за нейна изненада Артьом отговори веднага:
— Добре.
Но не бебе. По-добре на около шест години – вече е осъзнат.
Ще е наследник. Така в дома им се появи Рома. Щом Лада го видя в дома за сираци, сърцето ѝ замря:
— Това е моето дете. Не погледна никое друго.
Артьом само сви рамене:
— Нормално момче. Директорът на институцията тогава добави:
— Родители няма.
Има само брат близнак. Той е осиновен като бебе.
Как се е случило това – никой не знае. Беше още в дома за бебета.
А Рома го доведоха тук сам. Малко вероятно е някога да се срещнат, но трябва да знаете.
Откакто Рома стана част от семейството, Лада започна по-спокойно да понася честите отсъствия на мъжа си.
Сега имаше на кого да дава грижа и любов.
В началото Рома не създаваше проблеми.
Но напоследък нещо в него се беше променило и цялото ѝ майчино безпокойство се насочи към него.
Що се отнася до Артьом – той само се радваше.
В крайна сметка „командировките“ отдавна бяха само прикритие.
Той живееше двоен живот.
Имаше любовница – младата, весела и страстна Таня.
Пълна противоположност на Лада: лекомислена, игрива, енергична.
С нея му беше лесно. Очакваше всяка среща с нетърпение – Таня му принадлежеше изцяло.
Тяхното тайно убежище беше хотел в съседния град.
Стаята беше уютна, с цветни пердета, лек аромат на кафе в коридора и приятна, почти домашна тишина.
Артьом обичаше да идва тук – все едно попадаше в друг свят.
Тук никой не можеше да им попречи: хотелът не беше популярен сред познатите му, но беше чист, вкусен и сигурен.
Именно там пристигнаха и тази сутрин. След закуска, отпуснати и доволни, лежаха в леглото.
— Артьом, докога още ще се крием така?
Писна ми. Или още обичаш жена си? — попита Таня.
— Тая крава само за борш и пране мисли.
Даже дете не можа да ми роди, — засмя се той, прегръщайки любовницата си.
— Как така не е могла? Нали имате син!
— Осиновен.
Съгласих се, само и само да ме остави на мира. И проработи. — Засмя се.
— Тогава защо още си с нея?
— Сега ще прехвърля бизнеса на майка ми – тогава ще мога да се разведа.
Иначе ще почне да претендира. Още не е голям, но скоро ще се издигнем.
И после няма да се срещаме в хотел, а ще се печем на пясъка на Малдивите.
Таня вече започна да мечтае на глас, представяйки си почивката – къща на брега, вечно лято, спокойствие и лукс.
— Между другото, можем да наемем домашна помощница.
Ще дойдеш при нас? — обърна се тя към влязлата камериерка.
— Няма да можете да ме платите, — сухо отговори тя и продължи да чисти, без да обръща внимание на насмешливия тон.
Когато камериерката си тръгна, Таня се засмя:
— Нищо!
Има достатъчно, които ще се радват на работа. Нали така, мило?
— Така е, — съгласи се Артьом.
До Таня беше готов да се съгласи на всичко. Но камериерката не ги забрави толкова лесно.
Отначало не позна мъжа, но скоро си спомни къде го е виждала.
Обаждането от Аня завари Лада неподготвена. Отдавна не се бяха чували.
Някога работеха заедно в едно кафене, но отношенията им бяха хладни.
Аня ѝ завиждаше: Лада беше омъжена, обичана, имаше работа и стабилност.
Аня пък я бяха уволнили. Сега работеше почасово в хотел.
— Лада, по-добре седни, — започна Аня предпазливо.
— Знаеш ли къде е сега мъжът ти?
— Разбира се. Той е в командировка. И защо изведнъж те интересува това? Цяла година мълча, а сега звъниш, сякаш нищо не се е случило.
— Артьом не е в командировка. Той е при нас, в хотела. С някаква девойка. Мога да ти пратя снимка — не е много ясна, но се вижда.
Първоначално Лада не повярва. Но все пак отиде в офиса на съпруга си. Там й съобщиха:
— Артьом взе няколко дни отпуск. Казал, че имате здравословни проблеми у дома и с детето.
Тя вървеше към вкъщи, плачейки. А у дома я чакаше нов удар — обаждане от учителката на Рома:
— Вашият син счупи витрината на училищния киоск. И въобще, той се е променил. Все едно е заменен.
В един ден всичко се стовари наведнъж. Но Лада знаеше: трябва да действа по ред. Ще започне със сина.
Тя заплати щетите, поговори с учителите, но не наказа Рома.
Вместо това предложи да се разходят през парка и спокойно да поговорят.
Тогава момчето й разказа за Миша — новия си познат, удивително приличащ на него.
Започнаха да си разменят местата „на шега“.
Но ето нещастието — витрината счупи точно Миша, а Рома пое вината, за да защити приятеля си.
Лада отиде до дома на Миша. Вратата отвори Олег — мъж с уморен поглед и тъга в очите.
Когато видя Рома, той само успя да каже:
— Е, трябваше…
После добави, сякаш на себе си:
— Не ми казаха, че са били двама. Въпреки че всичко се грижеше бившата ми жена.
После просто си тръгна. Намери богат мъж, каза, че ще му роди дете и изчезна. Не я задържахме.
Живееха скромно, но подредено. Виждаше се, че Олег се старае, но му липсваха сили.
След като съпругата му си тръгна, той започна да пие. Не често, но редовно.
Лада предложи:
— Мога да ви помагам. Да готвя, да гледам децата…
— Благодаря, ще се справим, — отговори той сдържано.
— Но ако момчетата искат да си бъдат приятели — нямам нищо против.
Всичко вървеше по обичайния си ред, докато Артьом не се върна от своята „командировка“ точно в момента, когато Миша беше на гости при тях.
— Кой е този пък?! — извика той.
— Доведе още един приемен?! Един не ти ли стига?!
Той обиждаше, унижаваше, казваше тежки думи. Дори Рома и Миша не издържаха — избягаха.
Лада успя да им извика да не се отдалечават много и обеща да излезе след тях.
Когато децата изчезнаха, започна истински скандал. Лада показа на мъжа си снимката от хотела.
Артьом я обвиняваше в студенина, в безразличие. Всичко, което можеше да има между тях, рухна.
Час по-късно, уморена от викове и болка, Лада излезе във двора. Момчетата ги нямаше там.
Помисли, че са отишли при Миша, затова тръгна натам. Олег я посрещна с въпрос:
— Но аз пуснах Миша при вас. Не забелязахте ли?
Лада накратко разказа какво се е случило. Заедно тръгнаха да търсят децата.
За щастие, Олег още не беше успял да пийнe.
Решиха да започнат от парка — мястото, където момчетата обичаха да се разхождат.
Обиколиха всички площадки, вглеждаха се в лицата на минувачите — без резултат.
И тогава чуха развълнувани викове край езерото. Побързаха натам.
На брега стояха хора, шепнеха си. На леда, който още не беше стегнал след топенето, кученце мяукаше и зовеше за помощ.
Миша и Рома се опитаха да го спасят, но ледът се напука. Един от тях падна във водата.
Олег скочи във водата. Извади момчето, даде му якето си.
Върнаха се у дома мокри, треперещи, но живи.
Лада остана при Олег. Не защото не можеше да се върне при Артьом — а защото разбра: няма връщане назад.
Тя се грижеше за болния Олег, му даваше морс, го завиваше като дете. Един ден той прошепна:
— Не тръгвай…
— А кой каза, че искам да тръгна? — отговори тя.
По-късно Лада се върна вкъщи само за нещата си. И подаде молба за развод.
Артьом вдигна скандал, но нищо не промени. Замина — при Таня си.
Само след няколко месеца планираше да се върне.
Но Олег му даде ясен знак: по-добре да не се доближава нито до него, нито до сина, от когото Артьом толкова лесно се отказа, за да избегне издръжката.
За радост на съседките клюкарки целият този конфликт се разиграваше пред очите на всички.
Затова, когато Артьом беше намерен пребит, първите заподозрени бяха Олег и приятелите му.
Но имаше железно алиби и го освободиха.
Когато Артьом дойде в себе си, заяви, че е бил пребит от бившия ухажор на Таня.
Оттогава Олег почти не пиеше. Само по празниците си позволяваше една чашка.
Имаше семейство, двама сина. Мечтаеше за дъщеря, но знаеше: всичко си идва на времето.
Така започна новият им живот — прост, без лъжи.
Пълен с топлина, истина и истинска любов.
