Лика винаги се стараеше да постъпва честно. Най-често ѝ се получаваше, но с времето разбра една горчива истина: на коварството трябва да се отговаря или с хитрост, или със студено безразличие.
В обкръжението ѝ имаше хора, които без капка съвест се възползваха от доброто ѝ сърце и връзки, но нито веднъж не благодариха.
А когато самата Лика се нуждаеше от помощ, всички изведнъж се оказаха заети — едни със семейството си, други с работа, а някои просто изчезнаха.
Когато дъщеря ѝ Соня се разболя, Лика реши да потърси подкрепа от тези, които смяташе за близки.
Оказа се, че почти няма истински приятели. Всички имаха свои проблеми и също нямаха пари.
Дори в медицината никой не можеше да направи нищо. Особено обидно беше това, че Лика познаваше хора, които имаха и връзки, и средства, но всички един по един ѝ отказаха.
Седейки до прозореца и гледайки мократа улица, Лика се чудеше какво да прави оттук нататък.
Хората бързаха нанякъде под чадърите, а на нея ѝ се искаше да се скрие, да заспи и да се събуди, когато всичко това ще се окаже просто кошмар.
Тя си спомни вчерашния ден. На работа ѝ се обади възпитателката от детската градина и ѝ съобщи, че Соня има висока температура.
Лика веднага помоли за отпуска и тръгна да вземе дъщеря си.
Когато се приближи до градината, забеляза линейка.
— Само да не е нещо сериозно, — мина ѝ през ума, и тя се затича навътре.
На входа се сблъска с лекарите, които тъкмо изнасяха Соня на носилка.
— Аз съм майката! Какво се е случило? — извика Лика, задъхана от страх.
— Качвайте се с нас, отиваме в болницата, — отговори кратко лекарят.
— Но поне ми кажете какво ѝ е?!
— Още е рано за изводи. Трябва изследване. Има съмнения, но още не са потвърдени. Не искам да ви плаша предварително.
Отговорът на лекаря не ѝ донесе никакво успокоение, но беше безсмислено да спори с него.
Седейки в линейката, Лика гледаше своето малко момиченце и си спомняше през какви изпитания е преминала, за да я роди.
Тя е на 38 години. Омъжи се на 26, вярвайки, че е срещнала надежден човек. Но реалността се оказа жестока.
Съпругът ѝ, Антон, в началото пиеше само през уикендите, после — всеки ден.
Лика го разбираше, оправдаваше го, търпеше. Седем години.
Но когато я удари за първи път, Лика разбра — оттук нататък ще става само по-лошо.
Тя си тръгна. И буквално месец по-късно разбра, че е бременна.
Бременността беше трудна. Лика прекара много време в болница. Стресът и изтощението си казваха думата, нямаше апетит.
Лекарите я предупредиха: шансовете са малки. Не можеше и да работи — масажът изисква сила, а тя нямаше такава.
Но тя износи детето и роди здраво момиченце. А сега това момиченце лежи в линейка с неизвестна диагноза.
Сърцето на Лика биеше тревожно, дишането ѝ се затрудняваше, гърлото ѝ се стягаше от страх.
— Не се паникьосвай. Още не се е случило нищо страшно! — опитваше се тя да се успокои.
В спешното отделение веднага отведоха Соня за преглед, а на Лика предложиха да попълни документи.
След два месеца момичето ще навърши четири години и без майка си ще ѝ бъде трудно, но медицинската сестра каза, че решението е в ръцете на лекаря — ще се вземе след прегледа.
След като попълни документите, Лика остана да чака. Времето сякаш беше спряло.
Минутите се проточваха като вечност. Най-накрая се появи лекарят, който прие детето от линейката.
— Вие ли сте майката на Соня?
— Да, докторе, какво ѝ е?! — гласът на Лика трепереше.
Изражението на лицето му вече говореше много. Сърцето ѝ замря.
— Елате в кабинета ми. Трябва да поговорим.
Този тон потвърди най-страшните ѝ опасения. Лика вървеше след лекаря като на екзекуция.
Краката ѝ се подгъваха, дишането ѝ стана повърхностно, всичко плуваше пред очите ѝ.
В кабинета тя не седна, а се срути на стола.
— Моля ви… Кажете ми истината. Повече не издържам така!
— Ситуацията е сложна, но засега не е критична. Но лечението трябва да започне незабавно.
— Съгласна съм! Какво трябва да направя?
— Засега няма да оформяме нищо. Трябват пари. Това е платено лечение.
— Разбирам… Колко?
Докторът каза сумата. Лика застина. Очите ѝ се напълниха със сълзи.
— Това е голяма сума, разбирам. Но става дума за живота на детето ви. Опитайте се да се обърнете към благотворителни фондации — може би ще ви помогнат.
— Добре… Колко време имам?
— Една седмица.
— А Соня? Без мен?
— Не се притеснявайте. Ще се погрижим за нея. Децата често са в болницата без родители. Най-важното сега е да съберете необходимото.
Лика излезе от болницата като в мъгла, седна на пейката пред блока и се разплака.
За една седмица да събереш такава сума е почти невъзможно.
Да продадеш апартамент — отнема време, да намериш работа с такава заплата — също е нереалистично.
А да ходи всеки ден при дъщеря си — е задължително.
— Защо е толкова несправедливо? Всичко уж започваше да се нарежда: работа, детска градина, дори бившият стана по-спокоен.
Може би и на него трябва да кажа? Лика набра номера на Антон.
— Здравей, Антон. Соня е в болницата.
— Какво? Какво се е случило? Сериозно ли? — отговори той притеснено.
След развода той продължаваше да помага на дъщеря си, макар и нерегулярно, но щедро.
— Да, много е зле. — Лика му разказа за диагнозата и му каза сумата за лечението.
— Това наистина е много. В момента нямам такива пари, но ще се опитам да заема от някъде.
— Добре. И аз ще опитам.
Лика се прибра у дома, затвори вратата и без да се съблича, се строполи на дивана. Сълзите ѝ течаха на струи по бузите.
— Защо този свят е толкова жесток? Защо точно това малко добро момиче трябва да страда?
Тези въпроси я измъчваха до сутринта. Тя започна да звъни на познати. Всички ѝ отказаха.
Един ѝ предложи малко пари назаем — което беше дори по-лошо от пълен отказ.
Лика затвори телефона и изтощена от емоции, заспа с дрехите.
На сутринта Лика се приготви за работа. Надяваше се да поиска заем от директора за една година — разбира се, щеше да връща половината от заплатата си всеки месец.
Нямаше други варианти. Но, както често се случва, бедите идват накуп: директорът беше заминал на симпозиум и щеше да се върне чак след две седмици.
Без него никой не вземаше финансови решения.
Лика излезе от приемната разстроена. Последната ѝ надежда беше Антон. Тя набра номера му, но той не отговори.
— Къде си, по дяволите? — прошепна тя раздразнено.
Когато пристигна в центъра, Лика се опита да се съсредоточи. Днес имаше шест клиенти.
Тя беше опитен масажист, дори известни хора от града си записваха час при нея.
Ако Лика умееше да използва връзките си, можеше да постигне много.
Но тя не обичаше да моли, нито беше свикнала да разчита на познанства.
Пред кабинета ѝ вече чакаше мъж. Гледаше нетърпеливо часовника си.
Лика веднага го позна — беше един от онези влиятелни и загадъчни бизнесмени, за когото се носеха слухове, че е строг и бездушен.
На живо ѝ се стори млад, чаровен и почти доброжелателен — странна комбинация.
— Докога ще чакам? — започна рязко той.
— Добър ден. Извинете, но не съм ви задържала. Има още пет минути до началото на сеанса, — отговори Лика с треперещ глас, мислейки си:
„Значи наистина е такъв, какъвто казват. Не човек, а чудовище.“
— Тогава защо да не започнем по-рано? Щом няма никой?
— По принцип може. Сега ще се подготвя и ще ви поканя.
Лика влезе в кабинета потисната, но знаеше — трябва да работи. Без работа няма как.
Подготви всичко необходимо и повика клиента. В този момент телефонът ѝ звънна.
По правилата не беше позволено да се отвлича вниманието, но звънеше Антон, и Лика не можеше да не отговори.
— Може ли да приема обаждането? Много е важно, — обърна се тя към мъжа.
— Сериозно? Какво може да е по-важно от моя сеанс? — отговори той студено.
Вътре в Лика всичко избухна.
— А вие човек ли сте или робот? Знаете ли какво е съчувствие? — повиши тя глас.
— Детето ми е в болница, а вие се сърдите заради две минути!
Мъжът я погледна изненадано — реакцията му беше искрена, но Лика не го забеляза.
— Е добре, щом е така — отговаряйте. Но бързо, — каза той вече по-спокойно.
— Благодаря, — промълви Лика и грабна телефона. Антон вече беше затворил. Тя му се обади отново.
— Намери ли нещо? — попита тя, пълна с надежда.
— Не съм Антон, — прозвуча непознат мъжки глас. — Аз съм лекар от бърза помощ. Съпругът ви е претърпял катастрофа.
Вкарваме го в Трета болница. Можете ли да дойдете?
Лика застина. Такъв обрат не очакваше.
— Жив ли е? Как е?
— В тежко състояние е. Необходима е спешна операция.
— Разбрах. Благодаря за информацията.
Тя бавно се спусна на пода, неспособна да стои изправена. Надеждата напълно изчезна. Горчиви сълзи потекоха по бузите ѝ.
Клиентът, виждайки състоянието ѝ, загрижено попита:
— Зле ли ви е? Мога ли да помогна с нещо?
— С какво ще ми помогнете? — произнесе Лика с горчивина, гледайки го. — Вече никой не може да помогне. Дъщеря ми ще умре.
Настъпваше истерия. Мъжът се приближи и седна до нея.
— Искате ли да ми разкажете какво се е случило? Може би мога да помогна.
Лика не вярваше, че някой може, но имаше нужда да изговори всичко.
— Легнете на кушетката, ще дойда след малко. Само да си измия лицето.
— Разбира се.
Тя беше изненадана от съчувствието му, което не очакваше от такъв човек.
Върнала се, Лика започна масажа и му разказа всичко — за болестта на Соня, за нуждата от голяма сума пари, за невъзможността да вземе кредит, за проблемите с Антон.
— И какво да правя сега? Да продавам апартамента — отнема време, банките отказаха. А сега и това… Понякога разбирам защо хората посягат към алкохола. Искаш просто да забравиш.
— Не бива да мислите така. Алкохолът е бягство от проблема. Особено когато имате за кого да живеете. Нямате право да се предавате, Лика.
— Знам… Но какво да правя, когато вече нямам сили?
— Понякога помощта идва оттам, откъдето най-малко я очакваш. Животът умее да поднася изненади.
— Аз отдавна не вярвам в чудеса. Все по-често се оказват кошмари.
Сеансът приключи. Мъжът стана, облече се и подаде ръка на Лика:
— Много ви благодаря. Това беше най-добрият масаж в живота ми. Надявам се да се видим пак.
— Да, разбира се. Имате записани десет сеанса. И извинете за избухването.
— Няма проблем. До утре.
На следващия ден той дойде отново. Първото нещо, което попита, беше как е Соня и дали са намерили пари.
— Не, — отговори тихо Лика.
Целият сеанс премина в мълчание. След масажа клиентът стана, облече се и ѝ подаде плик.
— Моля, вземете. Това е за вашата Соня.
— Какво е това? — учудено попита Лика.
— Просто го вземете. Това е помощ за вашето момиче. Мога да си го позволя. Не искам нищо в замяна. Винаги съм вярвал, че е нормално да помагаш, особено когато можеш.
Лика го гледаше през сълзи на благодарност. За първи път срещна човек, който мисли като нея. Който помага не от дълг, а от сърце.
— Дори не знам какво да кажа…
— Не е нужно. Смятайте го за заплащане на масажа, — усмихна се той.
— Вие сте невероятен човек. Хората ви преценяват грешно. Благодаря ви от сърце.
— Не вярвайте на слухове. Хората често клюкарстват от завист. Радвам се, че помогнах. Надявам се дъщеря ви да се оправи.
— И аз се надявам. Още веднъж благодаря. Не ми дължите нищо.
— Глупости. Въпреки че… — замисли се и добави с усмивка:
— Ще се радвам, ако дойдете със Соня в парка с мен и сина ми. И ние сме самотен родител с дете.
Лика го погледна учудено.
— С удоволствие. Щом оздравее.
