Ключовете от двустайния апартамент на улица Садовая приятно охлаждаха дланта ѝ.
Альона стоеше сред празните стаи и не можеше да повярва — най-накрая имаше собствено жилище в центъра на Санкт Петербург.
Пет години наем, спестяване на всяка стотинка, две работи — и ето го резултатът.
Паркетът скърцаше под краката ѝ, високите тавани създаваха усещане за простор, а прозорците гледаха към стари фасади.
— Мамо, представяш ли си, купих си апартамент! — съобщи радостно тя по телефона на майка си в Ярославъл.
— В самия център, близо до Невски! Двустаен, трябва ремонт, но пък какво местоположение!
— О, Альонушка, колко хубаво! — гласът на майка ѝ беше пълен с гордост.
— Значи сега ще имаме къде да идваме на гости. Стига сме харчили пари за хотели.
Първият сигнал дойде след месец.
— Альон, чуй, леля Надя и Сережа искат да дойдат в Петербург за майските празници.
Могат ли да останат при теб? Само диван им трябва, нищо повече.
Альона се обърка.
От една страна — роднини.
От друга — ремонтът не е завършен, навсякъде прах, кофа с боя посред стаята.
— Мамо, тук е пълна бъркотия… Може би друг път?
— Е, хайде, те не са претенциозни. Знаеш колко е проста леля ти Надя.
„Простата“ леля Надя дойде със сина си и три куфара.
Завзе спалнята, а Альона се премести на дивана в хола.
Всеки ден искаше закуска — „все пак сме на гости, не в хотел“.
До края на седмицата хладилникът беше празен, а в кухнята нямаше нито една чиста чиния.
— Благодаря ти, мило дете, толкова хубаво си починахме! — искрено благодари леля Надя при тръгване.
— И почти нищо не похарчихме, само за билети и сувенири.
Ето това е да имаш роднини в Питер!
Альона чисти апартамента три дни.
На лъскавия плот имаше кръгли следи от бирени бутилки — Сережа ги отварял на ръба, защото не намерил отварачка.
През лятото майка ѝ пак се обади.
— Братовчедът Витя иска да дойде с жена си и децата.
Жена му, две деца.
Само за седмица.
— Мамо, аз съм в двустаен, не в петстаен!
— Ще спят където и да е. На пода, на дивана.
Важно е, че покривът е безплатен.
Семейството на братовчед Витя се оказа още по-“просто”.
Децата тичаха с мръсни обувки, жена му готвеше борш с нейните продукти — „пък аз се старая за всички“, а самият Витя водеше всяка вечер нови познати от обиколки.
— Влизайте, хора! Тук е истински петербургски апартамент, домакинята е гостоприемна!
След тяхното заминаване Альона откри, че липсва любимата ѝ чаша — подарък от колеги.
В банята нямаше кърпа, нито тоалетна хартия.
А на тапетите в антрето — детски драсканици с флумастери.
Следващ беше чичо Коля с новата си жена.
— Альончик, само за няколко дни сме! — уверяваше той по телефона.
— Искам да ѝ покажа Ермитажа.
Няколко дни се проточиха до две седмици.
Новата жена обичаше дълги вани с морска сол — която, разбира се, купуваше Альона.
Чичо Коля водеше екскурзии из апартамента: „Тук живее племенницата ми, какъв хубав апартамент в центъра!“
До есента Альона започна да лъже.
— Мамо, този уикенд съм в командировка.
— А кога се връщаш?
— Не знам. Може седмица, може месец.
Но роднините намериха решение.
Започнаха да идват без предупреждение.
Альона се прибираше от работа и намираше пред вратата непознати — братовчедката на мъжа на леля Надя с децата и лабрадор.
Или съседката на майка ѝ с внучката — „винаги е мечтала да види вдигащите се мостове“.
— Мислехме, че си вкъщи! — учудваха се гостите.
— Майка ти каза, че ще се зарадваш.
Щастлива.
Тя се прибираше и не познаваше апартамента си.
Навсякъде разхвърляни чужди неща, мивката пълна с чинии, телевизорът на максимум.
А хладилникът — празен.
— Мислехме, че ще ни сготвиш нещо — сърдито казваха гостите.
— Все пак сме отдалеч.
Най-страшното беше, че никой не виждаше нищо лошо.
— Ето това разбирам аз от семейно гостоприемство! — хвалеха се роднините.
— Починахме си в Питер като царе, не дадохме и стотинка! Жилището безплатно, храна в хладилника, домакинята готви.
Прекрасно!
Братовчедката Марина веднъж се изпусна:
— Альона, не можеш да си представиш какво говорят за теб в града! Всички завиждат — не всеки има роднина с апартамент в центъра на Питер.
Леля Света вече планира да дойде лятото, ще доведе и племенника.
— Ами ако аз искам да ги посетя? — попита тихо Альона.
— Ама моля ти се! — засмя се братовчедката.
— Ще те приемат по кралски! Ще ти покажат истинското гостоприемство! Ще има трапеза, баня, ще те нахранят до пръсване! Така си е при нас!
Альона затвори телефона и дълго седя в тишина.
„Истинско гостоприемство“.
И тя би се радвала на гости — ако тя ги беше поканила.
А не на онези, които мислят, че могат да я използват просто защото има апартамент.
През зимата пристигна леля Галя с двете си дъщери студентки.
— Момичетата дойдоха да кандидатстват в театралния институт! — обяви тя гордо.
— Трябва да останат тук месец, да завършат подготвителните курсове.
Месецът се превърна в два.
Момичетата заеха спалнята, леля Галя — дивана в хола.
Альона спеше на походно легло в кухнята.
Сутрин не стигаше топлата вода — студентките обичаха да се къпят дълго.
Продуктите свършваха със светкавична скорост.
— Альончик, не би ли могла да сготвиш борш? — молеше леля Галя.
— Момичетата са свикнали с домашна храна, трудно им е в заведенията.
Когато леля Галя най-накрая си тръгна, остави „за спомен“ куп немити съдове и списък с продукти за следващите роднини.
— Ох, съвсем забравих да предупредя! — каза тя от вратата.
— Леля Клава идва с внуците си следващата седмица.
Надявам се, че нямаш нищо против?
Альона имаше.
И още как.
Но какво можеше да каже?
Че собственият ѝ апартамент се превърна в безплатен хотел за всички роднини?
Че я е страх да се прибере, защото не знае кого ще срещне на вратата?
Че последните шест месеца почти не е спала в собствената си спалня?
През пролетта ѝ предложиха да оглави филиал на компанията в южната част на страната.
Значително по-висока заплата, служебен апартамент, кола.
— Благодаря, но не съм готова да се местя — отговори тя тогава.
— Тук имам свой апартамент, уреден живот.
Уреден живот.
Колко много се е лъгала.
През май се обади майка ѝ.
Чуваше се шум по телефона — явно не беше сама.
— Къде се шляеш?! Гостите дойдоха, ти не си ли си у дома? Дълго ли ще те чакат още?
Този ден Альона беше останала до късно на работа.
— В друг град съм — отговори спокойно тя.
— Няма да се върна скоро.
— Как така в друг град?! Полудя ли? Трябва да предупреждаваш като заминаваш! Тук леля Рая и зетят ѝ стоят с куфари, не знаят какво да
правят!
— А мен кой ме предупреди, когато решиха да дойдат?
Настъпи тишина в слушалката.
— Альона, какво говориш? Това е родата! Не може така…
— Може, мамо.
Вече година и половина не живея в собствения си апартамент, а в проходен двор.
Тези „гости“ ядат моята храна, спят в моето легло, искат да им готвя и пера.
Счупиха любимата ми чаша, съсипаха мебелите, надраскаха тапетите.
А после разказват на всички как добре си починали за моя сметка.
— Альона!
— Мамо, когато купувах този апартамент, мислех, че ще е моят дом.
А се превърна в безплатен хотел.
Знаеш ли какво ми каза леля Света миналата седмица?
Че трябва да съм благодарна, че родата ми идва на гости — било голяма чест!
— Но ако дойдеш при нас…
— Няма да дойда, мамо.
Нямам отпуска.
Прекарвам всички почивни дни, като чистя след поредните гости и купувам нови продукти.
Налага ми се да работя повече, защото разходите за храна са се удвоили.
Майка ѝ мълчеше.
Чуваше се нечий възмутен глас на заден план: „Неблагодарница!“
— Кажи на леля Рая — продължи Альона — че в града има много хотели.
И хостели също.
— Альонка, не можеш така с родата!
— Мога, мамо.
И ще го направя.
Тя затвори телефона.
Трябваше да обмисли план.
Обаждане до директора, съгласие за новата позиция, събиране на багажа.
Че повечето мебели са съсипани — не е страшно, няма да съжалява като даде апартамента под наем.
Апартаментът трябва да се даде под наем.
Да носи доход, не главоболие.
Месец по-късно Альона седеше на балкона на служебния апартамент.
Планините на хоризонта изглеждаха нереални на вечерната светлина.
Майка ѝ беше пратила няколко съобщения в месинджъра, но тя не ги прочете.
Заплатата беше двойна спрямо тази в Петербург.
Апартаментът — просторен, с изглед към планините.
И най-важното — никой не нахлуваше с куфари, не изпразваше хладилника и не искаше борш.
Някъде в Ярославъл леля Рая вероятно все още не можеше да разбере защо племенницата ѝ е толкова неблагодарна.
А в Петербург новите наематели на апартамента на улица Садовая се учудваха, когато от време на време непознати звъняха на вратата и
казваха, че са дошли на гости.
Альона допи виното си и отиде да приготви вечеря.
За себе си.
В собствения си дом.
Планините на хоризонта потъмняваха и за първи път от дълго време насам ѝ се прииска да е у дома.
Където сутрин ще се събуди в собственото си легло.
Където хладилникът ще е пълен с храна, която само тя ще изяде.
Роднините вероятно още дълго ще разказват историята за неблагодарната племенница, която се „възгордя“ и изостави семейството.
Нека разказват.
Сега тя има по-добра история — как си върна живота.
