Семьон постоянно казваше, че Люба трябва да отслабне.
В магазина изваждаше бекона от кошницата, а в магазина за дрехи нарочно посочваше размера, който щеше да й стане.
– Преди две години още влизаше в M-ка – напомняше той.
Да чува такива неща беше обидно за Люба.
Тя не се смяташе за пълна и не виждаше особен проблем в това.
– А като родя дете, какво ще стане? – питаше тя.
– Някои качват по трийсет килограма.
Ако преди Семьон все говореше за деца, сега такива разговори бързо приключваха.
Люба искаше да попита: вече ли се отказа да се ожениш за мен и да имаме деца? Но я беше страх да зададе такъв въпрос.
За рождения й ден той подари на Люба годишна карта за фитнес.
Тя плака цяла нощ, защото беше сигурна, че Семьон ще й подари огледален фотоапарат – дори бяха говорили за това: Люба отдавна мечтаеше да се занимава с фотография, дори бе ходила на курсове – приятелка й беше давала нейния апарат.
Но на приятелката също й трябваше апарата, а с учителска заплата нямаше как да си позволи нов.
– Като отслабнеш, ще ти купим фотоапарат – обеща Семьон.
На пук на него Люба започна да яде всичко наред: след работа минаваше през мола, отиваше на фуудкорта, купуваше пържени картофки и пица, и ги поливаше с подсладена лимонада.
После звънеше на майка си и плачеше:
– Наистина ли съм дебела? – питаше тя.
За майка й тя никога не беше дебела.
– Ти си ми най-красивата, дъще! Не слушай твоя Семьон! По-добре ела на гости, ще ти направя пирожки с картофи.
Пътуването при майка си Люба все отлагаше: Семьон не обичаше село и предпочиташе да прекарва почивките и празниците в града.
Люба се извиняваше, обещаваше, че ще дойде за следващите празници, но пак нещо излизаше и не отиваше.
Така например на майските празници приятел на Семьон ги покани на сватба.
Люба ходеше месец на фитнес и се стараеше да спазва диета, но не успя да отслабне много – стойката й се изправи, като цяло стана по-стройна, но до M-ка, за която мечтаеше Семьон, имаше още много.
– Искам нова рокля за сватбата – предпазливо намекна тя.
– Като отслабнеш, тогава ще купим – сопна се Семьон.
– И ще се оженим чак когато отслабна?
Погледите им се срещнаха.
И Люба разбра: каза на глас това, което Семьон сам не смееше да й каже.
Лицето й пламна от обида, устните й затрепериха.
Семьон й беше направил предложение още преди година, като се бяха разбрали, че няма да бързат със сватбата – ще съберат пари, за да им стигнат и за сватбата, и за медения месец.
Но така и не можеха да спестят – Семьон винаги намираше за какво да похарчи.
– Искам да си най-красивата на сватбата – каза той.
– И на нашата също.
– Добре – каза Люба.
– Нека се оженим през септември.
Ще минем без пътуване, на Нова година ще отидем някъде.
– Значи обещаваш да отслабнеш до септември? – уточни Семьон.
– Обещавам – прошепна Люба.
На сватбата на приятеля не яде нищо.
Като гледаше стройните момичета, които си хапваха майонезени салати, Люба едва не се разплака: защо тя нямаше този късмет! Но булката беше толкова красива и щастлива, а Люба толкова отдавна мечтаеше за това, че си струваше да опита.
Сега Люба ходеше на фитнес почти всеки ден.
Купуваше само диетични продукти, от които вече й се повдигаше: елда, пилешки гърди, краставици.
Семьон се оплакваше, че той не е на диета и отивал да вечеря в кафене или си поръчвал пица.
Люба се заключваше в банята и плачеше, защото от миризмата на пица устата й се пълнеше със слюнка и й се искаше да забрави за тъпата диета и да изяде няколко парчета.
Люба се предаваше.
Колежка носеше торта за рождения си ден и тя отстъпваше пред убежденията, че няма проблем с теглото и не й трябва да отслабва.
След фитнеса Люба минаваше през супермаркета, купуваше пакет чипс и го изяждаше по пътя към дома, заливайки се със сълзи от собствената си безпомощност.
Звънеше на майка си и се оплакваше, че нищо не се получава.
Майка й казваше:
– Ела при мен, дъще.
Ако не искаш пирожки, ще ти правя постна супа.
Само ела.
През юни Семьон с доволна усмивка подари на Люба огромна кремава кутия.
– Какво е това? – попита Люба.
– Подарък.
Люба отвори.
Вътре имаше сватбена рокля.
Размер M, разбира се.
Не й ставаше.
Но можеше да отслабне до този размер – не това беше проблемът: Люба толкова мечтаеше да избира сама роклята си, да пробва различни модели – обемни като зефир или елегантни копринени… а сега… Тя не се сдържа и се разплака.
– Вечно си недоволна от всичко – обиди се Семьон.
– Исках най-доброто.
Люба се извини и каза, че роклята е прекрасна.
И обеща, че ще отслабне, за да й стане.
Но за целта ще отиде на почивка при майка си.
– Нали искахме в Карелия – напомни Семьон.
– И да отидем на фестивал.
– Не мога да гладувам по пътя – обясни Люба.
– В селото има по-малко изкушения.
– Добре – съгласи се Семьон.
– Ще взема Кольо със себе си.
Майка й се зарадва на идването на Люба и прие задачата сериозно, макар и с известно неодобрение:
– Какво пък ти е излишното тегло, кукло моя? Е, щом казваш…
Наистина в селото имаше малко изкушения: нямаше фастфуд, нито супермаркети, нито доставки.
Майка й не приготвяше пирожки и палачинки, които Люба обичаше, а готвеше зеленчуци и пиле.
– Заешкото се счита за съвсем диетично – каза майка й.
– Ще се уредим с Иванович, ще взимаме месо от него.
Фьодор Иванович – техният съсед, Люба го помнеше добре.
Тя сама отиде за месото – майка й беше навехнала крак и не можеше да носи тежко.
– Три заека съм заклал за вас – весело каза Фьодор Иванович.
– Каква хубавица си станала! Истинска невеста за женене! Имаш ли годеник?
– Имам – призна Люба с удоволствие.
– Сватбата е през септември.
– Не е чудно – такава мадмоазел!
– О, какво е това?
Люба видя огледален фотоапарат на масата на Фьодор Иванович.
– Това ли? На племенника ми Богдан е. Помниш ли го?
Люба смътно помнеше Богдан.
Той идваше няколко пъти през лятото при Фьодор Иванович, но тогава Люба беше още малка.
– Не – каза тя.
– А той фотограф ли е?
За Люба фотографията беше професия мечта.
– Фоторепортер! – с гордост отговори Фьодор Иванович.
– Ех, жалко, че имаш годеник – иначе бих ви сгодил! Богдан е ерген.
А и кой ще иска да живее с такъв – все е в командировки. Тъкмо се върна – бил е четири месеца в Африка.
Разбира се, Люба не можеше да пропусне такава възможност: да се запознае с човек, който пътува по света и печели с фотографии…
Не се гримира, облече се просто, за да не си помисли някой, че има планове за Богдан.
А когато го видя, се засрами от мислите си: дори и да искаше да го съблазни, нямаше никакъв шанс – Богдан беше харизматичен, висок рус мъж, и до него Люба се почувства като мишчица.
– О, как си пораснала! – учуди се Богдан.
– Спомнях си те като дете.
– Ами, вече работя в училище – каза Люба.
– Уау! Какъв предмет?
– Начални класове.
– Обичаш ли децата?
– Аха.
– Страхотно.
– Чичо каза, че се интересуваш от фотоапарати.
– Фотографираш ли?
Люба му разказа за фотошколата и опитите си с обикновен апарат.
– О, аз имам още един „Зенит“! Пробвала ли си с филмов апарат?
– Не, дори в детството нямахме такъв.
– Никой не умее, докато не пробва. – Подаде й камерата. – Тъкмо исках да я тествам. Идваш ли с мен?
Те отидоха до реката, където светлината беше мека, и Богдан й показа как се работи със „Зенит“.
– Има само един шанс. Щрак! А какво се е получило – ще разберем по-късно.
Люба се смееше, ръцете й трепереха, а той коригираше пръстите й върху затвора, и от тези докосвания й ставаше някак неспокойно.
– Ето така – говореше той зад гърба ѝ, и Люба усещаше дъха му на врата си.
– Лови момента!
На следващия ден я убеди да стане рано, още преди изгрев, и да отидат до реката.
По пътя ги ядоха комари, но на Люба ѝ се струваше, че са направили няколко много добри снимки.
Поне със огледалния фотоапарат се получиха чудесно – и него Богдан беше взел със себе си.
Люба мислеше, че той постоянно ще се хвали с пътуванията и постиженията си.
Но Богдан почти не говореше за себе си.
Вместо това питаше Люба – за работата ѝ, за децата, какво ѝ харесва и какво не ѝ харесва в професията ѝ.
Беше приятно – Люба отдавна не беше усещала такова внимание към себе си.
Богдан я снимаше, и в началото Люба се смущаваше, но скоро се отпусна.
После влязоха в тъмната баня на Фьодор Иванович, преустроена във фотолаборатория.
Червената лампа хвърляше загадъчни сенки, а във въздуха се носеше мирис на проявител.
Наведоха се над ваничките, наблюдавайки как върху хартията се появяват снимките им: залез над полето, крава с тъжни очи, весели селски хлапета.
И изведнъж – неин портрет.
Този, който той бе направил тайно, когато тя присвиваше очи към слънцето.
Не модел от корица, разбира се, но съвсем не зле, и изобщо не изглеждаше пълна.
– Хубава снимка – каза Люба срамежливо.
– Хубава си – повтори той, гледайки не снимката, а самата Люба.
И в този топъл полумрак, сред мирисите на химикали и мокра хартия, нещо неуловимо се промени между тях.
Лятото в селото течеше бавно и сладко, като гъст мед.
Люба и Богдан прекарваха много време заедно.
Посрещаха изгреви с фотоапарат, смееха се на неуспешни кадри и стояха до късно край огъня, когато звездите изглеждаха по-близо от всякога.
Люба заряза диетата и ядеше печени картофи и наденички, които с Богдан печаха на шишове.
Между тях възникна нещо, което не можеше да се нарече просто приятелство.
Погледите им се задържаха по-дълго, отколкото трябваше, случайните докосвания караха сърцето да бие по-бързо, а в тишината имаше твърде много неизказано.
На Люба ѝ се струваше, че майка ѝ забелязва всичко, но нищо не казва.
Само веднъж попита за Семьон.
– Той отиде на фестивал с приятел.
Първоначално със Семьон се чуваха всеки ден, после през няколко дни, а сега само си пишеха.
Странно, но Люба изобщо не тъгуваше.
„Не, не съм се влюбила в Богдан – уверяваше се тя. – Просто ни трябва почивка един от друг преди сватбата.“
Богдан я учеше не само на фотография, но и да вижда света – да забелязва отраженията на небето в локви, играта на светлина върху листата, мимолетните емоции по лицата на хората.
А Люба го учеше на простите селски радости: да яде малини направо от храста, да слуша как шумят брезите и да не се страхува да се изцапа с кал.
– Скоро заминавам в нова командировка – призна Богдан.
На Люба ѝ се сви сърцето.
– Кога?
– В петък.
– Толкова скоро?
Тези думи ѝ се изплъзнаха сами.
И тя побърза да се поправи.
– А кога ще се върнеш?
– След шест месеца.
Тя кимна, но отвътре всичко се сви.
Шест месеца – това е цяла вечност.
Богдан изведнъж я хвана за ръката:
– Люба, не искам да заминавам.
И тогава тя сама се наведе към него.
Първата целувка беше неловка, сякаш и двамата се страхуваха, че това е грешка.
Но после страхът се разтопи в топлината на устните му, в сигурните му силни ръце.
Клоните на брезите шумоляха над тях, а някъде далеч крещяха гърбачи, сякаш бързаха да изпълнят лятната си песен до край.
Не говореха за любов – защо, когато всяко докосване вече беше признание?
В деня на заминаването на Богдан сутринта беше мъглива и тиха, сякаш самата природа бе затаила дъх, за да не изпусне последните им минути.
Богдан товареше багажа в колата, хвърляйки скришни погледи към Люба.
Тя стоеше на верандата, увита в разтегнатия си кардиган, и стискаше в ръце снимката, проявена през нощта – техният общ автопортрет, на който се смеят, притиснати глава до глава.
– Богдан… – започна тя, но гласът ѝ трепна.
Той рязко затвори багажника и се приближи.
Очите му бяха сурови – такива тя още не беше ги виждала.
– Люба, хайде без сълзи – каза той грубо, но пръстите му, които приглаждаха кичура ѝ, бяха нежни.
– Знаеш кой съм. Скитник без постоянен адрес – днес тук, утре на края на света.
– Мога да те чакам – прошепна тя.
– Не трябва.
Той се отдръпна рязко и запали цигара.
Димът се смеси с мъглата.
– Аз не съм Семьон. Не мога да ти дам дом, деца, спокойствие.
– Дори и да се върна – ще е за кратко.
Люба кимна, гледайки някъде покрай него – към полята, мокри от роса.
Внезапно осъзна, че го обича точно заради това – заради вятъра в косите му, заради това, че никога няма да стане „като всички“.
– Добре – каза тя твърдо.
– Не очаквай, че ще страдам. Ще направя сто снимки, ще напиша десет писма, а на единадесетото – ще забравя.
Богдан се засмя, но в очите му проблесна болка:
– Така е правилно.
Качи се в колата и затвори вратата.
През мръсното стъкло очите им се срещнаха за последен път.
Двигателят заръмжа, гумите разпръснаха калта.
Люба не му помаха за сбогом.
Стоя, докато звукът на мотора не се изгуби в мъглата, после прибра снимката в джоба си и прошепна:
– Глупчо. Аз пак ще те чакам.
Изненадващо, но към момента на връщането си в града тя наистина беше отслабнала от преживяното, и сватбената рокля ѝ стоеше идеално.
Само че нито тя, нито Семьон изпитваха особена радост от това.
Люба възнамеряваше веднага да му разкаже за летния си роман, но не ѝ стигна смелост.
Семьон сякаш похвали фигурата ѝ, но изглеждаше мрачен и говореше за сватбата неохотно.
– Може би прибързахме? – поде накрая Люба.
По лицето на Семьон пробяга изненада.
– Какво искаш да кажеш?
– За сватбата.
Той сведе поглед.
– Не искаш да се омъжиш за мен?
Люба усети как сълзите се стичат по бузите ѝ.
– Не искам – призна тя. – Прости ми.
– Ти ме прости – каза внезапно Семьон.
– Бях неправ, че изисквах да отслабваш.
– Не ти ли харесвам такава, каквато съм сега?
– Харесваш ми! Но…
Семьон отново сведе очи.
– Срещнах друга – призна той. – И… изобщо не ме интересува какво е теглото ѝ. Разбираш ли?
Беше обидно.
Болезнено.
Но и тя самата бе започнала друга история.
Такава, в която беше готова да чака шест месеца, само за да го види още веднъж.
– Разбирам – отвърна Люба. – Добре, че се случи преди сватбата.
Разделиха се мирно.
Добре, че не бяха резервирали ресторант и не бяха пратили покани.
Жалко беше само за роклята, но Семьон предложи да я продадат.
Той се изнесе от апартамента, и за Люба стана трудно сама да плаща наема.
Наложи се да търси допълнителна работа: реши да подготвя деца за училище – оказа се, че такива услуги се търсят.
Скоро килограмите се върнаха – Люба не можеше да устои на картофките и сладките.
Разбира се, опитваше се да се сдържа, най-вече заради здравето си: от непривичната храна стомахът ѝ започна да боли.
Ах, само да имаше отново задушено заешко или мамината супичка!
А месец по-късно получи пратка.
Подател – онлайн магазин, но тя нищо не беше поръчвала.
Какви чудеса? Люба отвори кутията и ахна: вътре имаше фотоапарат.
Телефонът на Богдан тя нямаше – нарочно бяха решили да не си разменят номера.
Но тя беше сигурна, че е от него.
Какво пък, ще го дочака, за да му благодари.
Дори и шест месеца.
Дори и цяла вечност.
