— Ти… пусна онези… със разсада, — Марина едва сдържаше яростта си.
— Коя е тази жена? И чии са тези деца, скъпи?
— Колежка, нищо сериозно, — Павел се сви в седалката.
— Значи ако я попитам, тя ще потвърди, че просто сте се засичали по работа? — Марина присви очи, сякаш се готвеше за разпит.
— Не се опитвай да ме лъжеш.
Тя тръшна вратата на колата и оправи презрамката на чантата си.
Свежият априлски вятър развяваше полата на идеално изгладеното ѝ палто.
Е, трябва с нещо да се занимаваме в събота сутрин, нали?
— Лили, не се мъкни! — извика тя към спътничката си, която вървеше след нея.
— Винаги трябва да те догонвам.
— Марина, отпусни се.
Не отиваме на съвещание, — Лилия прескачаше локвите на токчета.
— Ще се отбием до апартамента, да видим.
Там така или иначе е празно, само прах и тишина.
По-лесно щеше да е да си остана вкъщи, честно.
Марина спря и шумно въздъхна:
— Разбираш ли, този апартамент ми е като трън в главата.
Като гардероб, който си обещаваш да разглобиш от година.
Лилия кимна съчувствено — с три деца отдавна бе махнала с ръка.
Те преминаха през подредения двор на новия блок.
Марина забави ход, ровейки в ключовете.
— Понякога Колия минава да запише показанията, — обясни тя.
— А аз от ремонта насам не съм стъпвала там.
Страх ме е.
— От какво те е страх?
— От бъркотията… Или от наводнение… Или хлебарки.
— На двадесет и петия етаж? — Лилия се изкиска.
Асансьорът спря плавно.
Марина излезе първа.
— Чу ли? — намръщи се тя.
— Какво?
— Детски смях.
— Причу ти се. — Лилия махна с ръка.
Но пред вратата си Марина ясно чу: зад нея някой живееше — шумно и енергично.
Ключът се завъртя твърде лесно.
Първо я блъсна миризма на пържен лук и супа.
В антрето прилежно бяха наредени детски обувки с мигащи лампички.
— Илюша! Внимателно! — извика женски глас от кухнята.
По стените — цветни отпечатъци от детски длани.
На пода — разхвърляни колички.
От коридора излезе около седемгодишно момче в пластмасов леген.
След него се показа млада жена по халат и… с престилката на Марина, която тя дори не бе разопаковала.
— О… — жената замръзна с бъркалка в ръка.
— Търсите някого?
Марина огледа хаоса и със студен тон отвърна:
— По-скоро аз трябва да попитам вас — кого търсите тук?
От вътрешната стая надникна около четиригодишно момиченце с играчка конче.
— Мамо, имаме гости?
Марина бавно извади телефона.
Павел.
Набра номера.
Той отговори след второто позвъняване.
— Мариша, не се нервирай, — измърмори той.
— Само временно е, Юлия нямаше къде да остане с децата…
Марина бавно прибра телефона в джоба си.
Блондинката се усмихна напрегнато:
— Искате чай? Направих зелници с зеле.
Те бяха завзели дома ѝ.
Изцяло.
На балкона растяха босилек и лук.
Вместо документи, в шкафовете се трупаха играчки.
По стените имаше следи от детски пръсти.
От перфектния живот на Марина бяха останали само жалки останки.
Когато Павел, потен и виновен, пристигна след нея, Марина само кимна към колата.
Там, в тишината, се решаваше съдбата им.
— Или ги изнасяш още днес, — студено каза Марина, — или сключваме договор за наем с обезщетение.
Павел кимна безсилно.
Но когато се върнаха, Юлия стоеше с децата и куфарите на прага.
— Тръгваме си, — каза тя твърдо, без да погледне Марина.
Марина усети странна болка на съжаление.
Но стисна устни.
Седмица по-късно Павел си събра багажа.
Каза, че „така ще е по-добре“.
Любимата му усмивка изчезна.
Вечерта Марина седна сама на празната кухненска маса и задраска още една страница от живота си.
