— Галка, не мога повече! — Анфиса се строполи на дивана и закри лицето си с ръце.
— Осем години! Осем години едно и също! Полудявам!
Галина постави чашките с кафе на масичката и седна до нея.
Тя често идваше в апартамента на приятелката си, но не беше виждала Анфиса толкова развълнувана отдавна.
— Така, да започнем отначало.
Какво се е случило?
— Нищо не се е случило! Именно това е проблемът! Абсолютно нищо! Всеки ден е като „Омагьосаният ден“.
Сутрин — „здрасти“, вечер — „как си“, нощем — „лека нощ“.
И така в кръг!
— Анфис, това е нормално.
Женени сте от осем години.
— Нормално? — Анфиса скочи и започна да крачи из стаята.
— Галя, не разбираш! Дори в леглото… Господи, как да го кажа… Всичко е механично! Все едно е робот! Никаква страст, никакви емоции!
Галина отпи от кафето си, наблюдавайки внимателно приятелката си.
Анфиса беше на тридесет и две, изглеждаше чудесно — грижеше се за себе си, ходеше на фитнес.
Игор също беше свестен — не пиеше, не пушеше, работеше и носеше пари у дома.
— А преди беше ли различно?
— Разбира се! Първите години — пламък! Носеше ме на ръце, цветя всеки ден, изненади.
А сега… Сега идва, вечеря, гледа телевизия и си ляга.
Това е всичко!
— Може би се изморява на работа?
— Какво значение има! И аз работя! Но аз съм жена, Галя! Имам нужда от емоции, романтика, страст! А какво имам? Битовизъм!
Анфиса се срина обратно на дивана, хвана възглавница и я притисна до гърдите си.
— Знаеш ли, понякога си мисля… Може би да си намеря любовник?
— Какво?! — Галина едва не се задави с кафето си.
— Полудя ли?
— А защо не? Много жени го правят.
Ето я Ленка от съседния вход — мъж у дома, любовник за душата.
И е доволна!
— Анфис, това не е решение.
Наистина ли искаш да съсипеш всичко?
— А какво да съсипя? Какво семейство? Живеем като съквартиранти!
Галина остави чашката си и се обърна към приятелката си.
— Слушай, а ти какво правиш за тези отношения?
— Какво имаш предвид?
— Ето, казваш — не ти подарява цветя, не те изненадва.
А ти? Кога за последно направи нещо хубаво за него?
Анфиса се замисли.
— Ами… готвя.
Вкъщи е чисто.
Гладя му ризите.
— Това е битовизъм, както сама казваш.
А къде е романтиката? Кога за последно излязохте някъде само двамата?
— Не помня… Може би на рождения ми ден.
В ресторанта.
— Това беше преди половин година! Анфис, чуваш ли се? Искаш страст, а не правиш нищо за нея!
— Но той е мъжът! Той трябва!
— Кой го казва? Къде пише, че само мъжът трябва да поддържа искрата в отношенията?
Анфиса мълчеше, мачкайки края на възглавницата.
Галина беше права, но ѝ беше трудно да го признае.
— Знаеш ли какво ще ти кажа — продължи Галина.
— Бракът е работа.
На двама.
И ако осем години чакаш той да направи всичко сам, чудно е, че изобщо още сте заедно.
— Той ме обича.
— А ти него?
Въпросът увисна във въздуха.
Анфиса се обърка.
— Разбира се, че го обичам.
Май.
Не знам.
Преди със сигурност го обичах.
А сега… Сега съм просто уморена.
— От какво си уморена? От това, че имаш мъж, който не пие, не изневерява и носи пари вкъщи? Който осем години е до теб?
— От скуката съм уморена! От рутината! Аз съм на тридесет и две, а се чувствам като старица!
— Знаеш ли, Анфис, и аз имах такъв период.
Когато си мислех — това е краят, няма чувства.
Със Сережа почти се разведохме.
— Наистина? Вие сте идеалната двойка!
— Сега — да.
Но преди три години си събирах багажа.
Мислех си — не мога повече.
Същите оплаквания — скука, еднообразие, пеперудите умряха.
— И какво стана?
— Седнах и се замислих.
Какво искам изобщо? Нов мъж? Ще е ли по-добър? Или след две години същото? И осъзнах — проблемът не е в мъжа ми.
Проблемът е в мен.
— В теб?
— Да.
Очаквах чудеса от него, а самата не правех нищо.
Исках романтика, а ходех с раздърпан халат.
Сърдех се, че не ми подарява цветя, а кога за последно му направих нещо приятно — не си спомнях.
Анфиса слушаше и си хапеше устните.
В думите на приятелката ѝ имаше болезнена истина.
— И какво направи?
— Започнах от себе си.
Купих си хубаво бельо — за себе си, не за него.
Записах се на танци.
Предложих да отидем някъде през уикенда — просто така, двамата.
Знаеш ли какво каза?
— Какво?
— „Най-после! А аз се страхувах да ти го предложа — мислех, че не ти е интересно с мен.“
— Сериозно?
— Напълно.
Оказа се, че и той страдал.
И той си мислел, че вече не го обичам.
Че му е скучно с мен.
И също мълчал.
Анфиса седеше, преработвайки чутото.
А Игор напоследък наистина изглеждаше тъжен.
Тя мислеше — от работата е.
А може би…
— Гале, ами ако вече е късно? Ако и той е уморен?
— Няма да разбереш, докато не опиташ.
Започни с нещо малко.
Предложи да отидете някъде.
Само двамата.
Без приятели, роднини, планове.
Просто да сте заедно.
— А ако откаже?
— Тогава наистина е зле.
Но аз някак си вярвам, че няма да откаже.
Анфиса се прибра у дома в странно настроение.
Апартаментът я посрещна с тишина — Игор още беше на работа.
Тя влезе в спалнята и погледна сватбената им снимка.
Колко млади бяха, колко щастливи.
Отвори гардероба.
Имаше хубаво бельо — още с етикети, за „специален случай“.
А какъв случай е по-специален от спасяването на семейство?
Изкъпа се, сложи грим — не натрапчив, но забележим.
Облече онази рокля, която Игор харесваше.
Отдавна не я беше носила — нямаше повод.
Приготви вечеря с особено старание.
Не просто макарони с кюфтета — салата, основно, дори десерт.
Отвори бутилка вино — отдавна не бяха пили заедно.
Игор се прибра в осем.
Както винаги — уморен, замислен.
Но когато видя подредената маса, се спря.
— Уау.
Имаме празник?
— Просто вечеря.
Сядай.
Той седна, оглеждайки се.
Забеляза роклята, грима.
В очите му проблесна изненада.
— Много си красива тази вечер.
— Благодаря.
Ядоха мълчаливо.
Анфиса се нервираше — като ученичка на първа среща.
Игор я наблюдаваше, но също мълчеше.
След вечерята тя събра смелост.
— Игор, хайде да отидем някъде през уикенда? Двамата?
Той замръзна с чашата в ръка.
— Да отидем? А къде?
— Не знам.
Може на вилата на родителите ми — те ги няма.
Или в някой хотел извън града.
Просто… да сме заедно.
Игор остави чашата.
Гледаше я толкова странно, че Анфиса се уплаши — сега ще откаже.
— Сериозна ли си?
— Разбира се.
Защо се учудваш толкова?
— Защото… — той се поколеба.
— Защото от половин година искам да ти го предложа.
Но се страхувах.
— Страхувал си се? От какво?
— Че ще откажеш.
Че ти е скучно с мен.
Че вече не ме…
Не довърши.
Анфиса стана, обиколи масата и седна в скута му.
Колко отдавна не го беше правила — може би от три години.
— Глупчо.
И аз се страхувах.
— От какво?
— От същото.
Че ти е скучно с мен.
Че вече не ме обичаш.
Гледаха се и изведнъж започнаха да се смеят.
Тихо, после по-силно.
Смяха се на себе си, на страховете си, на това, че почти се изгубиха заради глупавото мълчание.
— Значи тръгваме? — попита Игор, прегръщайки я.
— Тръгваме.
Знаеш ли, намерих хотела, където бяхме на медения месец.
Помниш ли?
— С езерото? Където падна от лодката?
— А ти скочи след мен с дрехите!
— После се сушихме голи на брега и дойде онзи мъж с кучето!
Пак се засмяха.
И Анфиса изведнъж усети — ето ги, пеперудите.
Не бяха изчезнали.
Просто спяха.
Чакаха да бъдат събудени.
— Обичам те — каза тя.
Просто така, без причина.
— И аз те обичам — отговори той.
— Прости, че мълчах.
Че не говорех.
Мислех, че и без думи знаеш.
— А аз мислех, че ти знаеш.
Глупаци сме.
— Глупаци.
Но ще се поправим?
— Задължително.
В петък вечерта пътуваха извън града.
В колата звучеше тяхната музика — тази, на която танцуваха на сватбата.
Анфиса тайно гледаше съпруга си.
Когато се усмихваше, край очите му се появяваха бръчици.
Преди ги нямаше.
Но го правеха още по-красив.
— За какво мислиш? — попита той, улавяйки погледа ѝ.
— Че сме идиоти.
Осем години заедно и почти всичко изгубихме.
— Ама не го изгубихме.
— Благодарение на Галя.
Ако не беше тя…
— Напомни ми да ѝ купим огромен букет.
— По-добре да ги поканим с Сережа на вечеря.
Тя обича италианска кухня.
— Уговорено.
Хотелът беше същият, но обновен.
Същият изглед към езерото, същите борове край прозореца.
Само те бяха различни — по-зрели, по-мъдри.
И по-влюбени — колкото и странно да звучи.
— Знаеш ли — каза Игор, докато разопаковаше багажа.
— Мислех си… може всеки месец да правим такива уикенди?
— Скъпо е.
— И какво от това? За какво да харчим пари, ако не за нас? Не сме поискали Сейшелите.
Анфиса го прегърна отзад.
— А може и Сейшелите? Някога?
— Защо не? Ще спестим — ще отидем.
Най-важното е да сме заедно.
— Най-важното е да си говорим.
Да не мълчим.
— И да не чакаме другият да се досети.
— И да работим върху връзката.
— Заедно.
Стояха до прозореца и гледаха езерото.
Слънцето залязваше и оцветяваше водата в розово.
Романтика? Да.
Но създадена от тях самите, не паднала от небето.
— Да отидем да плуваме? — предложи Анфиса.
— Сега? Водата е студена!
— И какво? Не сме стари!
И те затичаха към езерото — както преди осем години.
Само че сега знаеха — пеперудите в стомаха трябва да се хранят.
Иначе заспиват.
А събуждането им не е лесно.
Но е възможно.
Важно е да го искаш.
И да направиш първата крачка.
Дори и малка.
Дори само да предложиш да отидете някъде за уикенда.
Двамата.
