— Мамо, не бъди досадна! Чичо предлага да ни закара, а ти измисляш нещо неразбираемо!
„Не се разхождай там, където работиш, и не работи там, където се разхождаш!“ — така, в по-възпитан вариант, звучеше поговорката на татко, или по-скоро истината, която той искаше да ме научи.
Татко беше мъдър човек, който беше видял живота от различни страни, винаги се разбирахме добре, затова се стараех да слушам съветите му.
Разбира се, в ранната младежка възраст, особено в университета, не се замислях много за последиците няколко хода напред, и флиртувах с симпатични момичета без особени планове за бъдещето, просто за взаимно удоволствие.
В общи линии водех лекомислен гусарски начин на живот, но всички романи и приключения оставях, както се казва, извън офиса.
Истината е, че животът понякога обича да се пошегува, и не винаги леко и добронамерено.
В новата работа колективът беше главно млад и предимно женски.
Въпреки че работех тясно с нашите момичета, не бях техен пряк началник, което значително улесняваше общуването ни.
Предпочитах да общувам неформално повече със омъжени дами — офисният ни флирт се ограничаваше до дружески закачки, двусмислени шеги и комплименти: всички разбираха, че това е игра за поддържане на техния женски чар и, разбира се, на моето мъжко его, нищо повече.
Трябва да призная, че вече бях готов да срещна своята половинка, и в душата си все по-често тествах познатите момичета: дали ще ми подхожда като бъдеща съпруга?
До момента всички тестове бяха отрицателни.
Наивно се смятах за велик психолог и познавач на женския характер, способен да вижда дълбоко и далеч, но всъщност беше много по-прозаично: просто още не бях обичал никого, и дори не подозирах, че любовта и трезвият разум са съвсем различни неща.
Текучката в колектива беше голяма: момичетата се омъжваха, излизаха в майчинство, или напускаха по каприз.
Честно казано, нашата фирма не беше сред най-добре платените и престижни, макар че моята длъжност беше нормално възнаградена, при момичетата заплатите бяха ниски.
Затова новите служителки, които идваха на мястото на старите, не учудваха никого.
Отидох да се запозная и да уточня въпросите за взаимодействие — задълженията на момичетата в отдела бяха да приемат статистически данни от подразделенията, да ги обработват и да ми ги предават, а аз подготвях обобщена справка за началството.
Изглеждаше просто — да се предават статистики директно от подразделенията — но това беше само видимост.
Дамите на място разбираха отлично хартиените справки, но се губеха напълно, опитвайки се да ги преведат в компютърен вид; програмите постоянно се сриваха, те звъняха на нашия системен администратор, задаваха едни и същи въпроси, които той трябваше да обяснява по телефона на дами, които не разбираха нищо от компютри и откровено ги се страхуваха.
Системният администратор полудяваше от техните, по негово мнение, глупави въпроси и заплашваше да напусне.
Тогава началството прояви неочаквана находчивост: отнеха компютрите на дамите в подразделенията и в нашия офис назначиха млади момичета, отлично разбиращи се в предаването на данни през интернет, и всичко се оправи: момичетата получаваха справките по телефона, превеждаха ги в правилен компютърен вид и ги предаваха нататък.
Всеки се занимаваше с това, в което беше добър, и процесът тръгна.
Преди това научих, че новата се казва Катя, на 23 години, разведена, с петгодишна дъщеря, която възпитава сама.
(РСП, както ги наричат с пренебрежение на пазара на невести).
Намръщих се леко: започват болнични за грижа и други радости.
Поговорих по тези теми с началничката на дамския отдел Татяна и отидох да се запозная с тази Катя.
Изглеждаше не по-възрастна от 19-20 години, и беше някак объркана.
Показах й някои работни моменти, взех обещание при неясноти веднага да се обръща към мен, да следи внимателно задълженията си и да не бърка, получавайки в отговор леко срамежлив, но благодарен поглед с изненадващо ярки сини очи.
Текущите работни дни вървяха обичайно.
Новата се справяше добре, не допускаше явни грешки.
И с дъщерята нямаше проблеми: оказа се, че бабата (майката на Катя) живее наблизо и винаги може да я замести при болест на детето или затворена детска градина.
По някаква причина нашите момичета не харесваха новата.
Не че я мразеха, а сякаш не я признаваха за своя.
Обективно не можеха да й направят забележка: работеше нормално, не предаваше никого, държеше се скромно.
Статусът РСП също не беше причина за неприязън: поне две от нашите служителки имаха такъв статус и не изпитваха проблеми.
Не се вглъбявах особено в тези извивки на женската психология, за мен главното беше ясната работа, а кой кого и защо не обича, не ме засягаше.
Този ден си тръгнах от офиса по-рано, за да отида до едно от подразделенията и да уточня някои въпроси.
Започна досаден есенен дъжд, понякога спиращ, понякога преминаващ в порой.
В период на затишие, минавайки покрай автобусна спирка, видях бързаща към нея позната фигура: това беше Катя с дъщеря си.
Не видях чадър в ръцете им, а дъждът според всички признаци се готвеше за нова атака срещу беззащитните пешеходци.
Притиснах се към тротоара, спуснах стъклото и тихо извиках: „Катя!“
Младата жена първо инстинктивно се отдръпна настрани от пътя, после разгледа познатото лице и се отпусна леко.
— Качвайте се, момичета, — усмихнах се, отваряйки задната врата, — ще ви закарам, че ще завали силно…
— Ох, защо, ние ще стигнем с автобуса! — засрами се Катя.
— Мамо, не бъди досадна! Чичо предлага да ни закара, а ти измисляш нещо неразбираемо!
Катя се усмихна леко смутено, но не възрази на дъщеря си.
Качиха се в колата, и дъждът започна да вали силно.
— Къде отиваме? — попитах.
— А ти на къде? Ние всъщност живеем на Гимназиалната, но ако не е по пътя ти…
— Гимназиалната, значи Гимназиалната! По принцип ми е по пътя! — леко излъгах.
— Ура, по пътя сме! — весело се провикна малката, протягайки симпатичното си лице с лунички между предните седалки.
— А как се казваш?
— Доча, знаеш ли, че трябва да се говори „вие“ на по-възрастните?
— Но ти си на „ти“ с чичо? Защо тогава аз не мога?
— Защото той е по-голям от теб.
А ние сме на „ти“, защото се познаваме и работим заедно.
— Той шефът ти ли е?
— Не, просто колега, — по някаква причина се засрами Катя.
— Казвам се чичо Саша, — усмихнах се, и понеже стояхме на светофар, протегнах ръка за ръкостискане, забравяйки напълно, че е малко момиче, а не възрастна дама.
— Уау, чичо Саша! — весело изпищя малката и удари дланта ми.
— Аз също съм Саша, но не съм чичо! Мамо, чуваш ли? Аз и чичо сме с едно и също име!
— Значи, на Гимназиалната, кой номер, кой ъгъл? — усмихнах се.
— Номер 8, това е ъгълът на Трофимов.
— Ей, чакай! А в магазина? Ти искаше да ми купиш пироженка! — възмути се Сашка.
— Всъщност ти искаше да купиш пироженка, просто ме изнудваше, — усмихна се Катя, — аз исках да купя нещо по-полезно за вечеря.
Саша, много ти благодаря, че ни закара, сега сме си вкъщи, после сама ще отида да купя каквото трябва.
— Ако искаш, не бързам, мога да ви изчакам на магазина и после да ви закарам вкъщи!
— Не, Саш, благодаря, не е нужно! Вече те натоварихме достатъчно.
— Хайде, дъще моя, излизай бързо, докато дъждът утихне, за днес приключваме с разходките!
В тона ѝ имаше нещо… категорично, някак си.
Исках да предложа да купя пироженка на Санка от свое име, но усетих, че ще е излишно.
И момичето не настояваше, натъжи се леко, но излезе от колата без скандал.
Този епизод нямаше пряко продължение: още няколко пъти возих момичетата с колата си — веднъж съвсем случайно ги срещнах в града, друг път специално уредих среща.
Всичко беше много мило, аз и Сашка се забавлявахме в разговор, Катя се правеше, че вярва в случайността на срещите ни, но не продължихме нататък.
Подсказвах срещи на двама, но тя много деликатно избягваше темата, а аз не настоявах: да, момичето ми харесваше, и с дъщеря ѝ общувахме много добре, но не имаше особено дълбоко чувство между нас.
Не исках проста интрижка, спомняйки си истината на баща ми, която ми беше втълпил, а за сериозна връзка трябваше да преодолея мощни препятствия: бях свободен, неженен, имах работа и жилище, с две думи, считах се за желан жених.
А Катя, как да го въртя — майка-единичка, РСП, на квартира, без образование и сериозна работа.
Моята родня и обкръжение категорично щяха да възприемат тази мезальянс с неприязън и да направят всичко възможно да го разрушат.
При наличие на силна воля и чувства и от двете страни, може би щяхме да преодолеем общото неодобрение, но за съжаление нямаше нито чувства, нито воля…
Катя и аз останахме приятели, а след година и половина се ожених за скромната студентка Оля, създадохме стабилно семейство, роди се син и сме щастливи.
Според слуховете, Катя и Санка също намерили подходящ мъж, разведен и малко пиещ, изнесли се някъде, и аз нищо не знам за тях.
Все още съжалявам, че така и не купих пироженка на Санка, нито тогава, нито после…
