Галина внимателно избърса ръцете си в престилката и още веднъж прегледа празничната трапеза.
Всичко трябва да бъде безупречно — днес ѝ е шестдесетия рожден ден.
Това не е просто дата, а праг, който иска да посрещне достойно.
В мислите ѝ вече минаваха лицата на гостите и особено на Виктор — съпругът, чието мнение беше най-важно за нея.
– Мамо, пак прекаля! — влетя Мария в кухнята с букет цветя.
— Тук има храна за цяла армия! — А как иначе? — усмихна се Галина, подреждайки салфетките.
— Как да пожалиш за юбилей? Искам всеки да има, никой да не си тръгне гладен.
– А теб, помисли ли за себе си? — леко порицателна усмивка обзе дъщерята.
— Все пак си и жена, не само майка и съпруга.
Галина замисли се.
В дълбините на душата ѝ сърцето биеше по-силно, отколкото изглеждаше.
Първи сенки на празника Когато първите гости почукаха на вратата, домът се изпълни с топлина и смях.
Галина летеше между масите, стараейки се да угоди на всеки.
Но погледът ѝ все по-често търсеше Виктор — съпругът, който този път закъсняваше.
– Твоят къде е? — прошепна съседката Нина, усетила напрежението в домакинята.
— Вероятно е в задръстване, — опита се да се усмихне Галина, макар сърцето ѝ да бе тежко.
Когато Виктор най-накрая влезе, мрачният му вид веднага повлия на атмосферата.
Без особено приветствие той се настани в далечния ъгъл, сякаш искаше да остане незабелязан.
Прекъсването на мълчанието Празникът тече по обичайния си начин, гостите повдигаха тостове, спомняха си истории, но Виктор все повече се затваряше в себе си.
Накрая Мария проговори: — А сега дума има съпругът на нашата юбилярка! Виктор стана, обгледа присъстващите и изведнъж каза нещо, което никой не очакваше: — Четиридесет години заедно… и аз се уморих да играя щастлив съпруг.
Не се чувствам част от това семейство.
Стаята сякаш замира.
Галина стоеше, потресена и разбита.
Вилицата изпадна от ръцете ѝ и с трясък падна на пода.
— Тате! — възкликна Мария.
— Нямаш право да говориш така! — Говоря истината, — отговори Виктор, вдигна чашата и я изпразни на екс.
— Уморих се да се преструвам.
Достатъчно.
Той тръгна към изхода, оставяйки след себе си студ и неловкост.
Нов поглед върху живота Галина стоеше в центъра на стаята, чувайки как гостите тихо шептят.
Но вместо сълзи, на лицето ѝ се появи решимост.
— Това е моят юбилей и аз искам да го отпразнувам, — гласът ѝ беше тих, но твърд.
— Животът на всяка жена не е само семейство.
Той е и мечтите ѝ и желанията ѝ.
Тя вдигна чаша: — Днес обявявам нов етап.
Спирам да живея по чужди правила.
Пред мен — свобода и нови възможности.
Тя разказа за своите планове: пътуване до Сочи при стара приятелка, курсове по компютри и нови хобита.
Стъпка към себе си Гостите оживяха, започнаха съвети и добри пожелания.
Нина предложи да се запише на танци, другите спомниха разходки на открито.
Вечерта придоби ново дихание, а Галина за първи път от години се почувства истинска.
— Не се разстрои ли? — предпазливо попита Мария, помагайки с почистването.
— Разбира се, разстроих се, — призна Галина.
— Но може би той беше прав.
Просто живеехме по навик.
— А ние? — несигурно попита дъщерята.
— Вие сте моето истинско семейство, — отговори Галина и за първи път истински се усмихна.
Нова зора Нощта мина спокойно, без обичайния шум.
Сутринта Галина лежеше в леглото и гледаше слънчевите лъчи, играещи по тавана.
Мислите за промяната я завладяваха и плашеха едновременно.
Звън на телефон прекъсна мислите ѝ — Виктор.
— Галya, прости… вчера сгреших, — гласът на съпруга беше дрезгав и смутен.
— Искам да поправя всичко.
Галина пое дълбок въздух и отговори: — Хайде да поговорим.
Но помни — сега и аз искам да бъда чута.
Какво ще бъде след това? От този момент започва нова глава в живота на Галина.
Пътят ѝ към свободата и самоуважението тъкмо започва, и пред нея стоят изпитания, отворени врати и може би ново щастие.
Защото шестдесет — не е край, а само начало.
