„Всички мъже са лъжци.“
С тези думи Виолет завърши радиопредаването си.
Животният й опит и безбройните истории, които чу от слушателите, доказаха това.
Но една среща с колега я накара да се усъмни в убежденията си.
След обаждането от непознат тя окончателно се увери, че е била права от самото начало.
Виолет се настани удобно в креслото си, леко наведена към микрофона в уютното и слабо осветено студио на местната радиостанция.
Лекото бучене на оборудването и меката светлина от панела изпълваха стаята с топла златиста светлина.
На срещуположната страна седеше Джеймс, съводещият й, който спокойно почукваше с пръсти по масата, докато слушаха гласа, идващ от високоговорителите.
— Той се отдалечава от мен… — гласът на Сюзан трепереше, а задушеното й хлипане избягваше от устните й.
— Не знам какво да правя.
Почти не си говорим.
Никога не съм мислила, че ще поискам съвет по радиото, но просто нямам никого, който да ме изслуша.
Виолет оправи слушалките си, лицето й омекна.
— Не се тревожи, Сюзи, нали? Това е твоето име?
Гласът й беше спокоен, като равномерен сърдечен ритъм, носещ утеха сред смущенията на ефира.
— Да, казвам се Сюзан, — потвърди обаждащата се, дишайки накъсано.
— Е, Сюзи, именно заради това съществува този сегмент от предаването — да помага на хора като теб да се справят с трудностите в отношенията.
Благодаря, че сподели историята си.
Това е много смело от твоя страна.
Сюзан се поколеба, после попита:
— И така… какво мислиш, че трябва да направя, Виолет?
Виолет се изправи в креслото си, тонът й беше остър, но сдържан.
— Това, което винаги съветвам — забрави го.
Или ти изневерява, или те води за носа.
Във всеки случай заслужаваш нещо по-добро.
Джеймс рязко повдигна глава и вдигна вежда.
— Виолет, може би не трябва да бързаме с изводите? Може да е стрес от работата, лични проблеми.
Може просто да не умее да изразява чувствата си.
Виолет го погледна.
— Или може би има любовница, — каза сухо тя.
— Нека не украсяваме нещата.
Всички мъже са лъжци.
За миг във въздуха се задържа напрежение, но Виолет бързо се върна към микрофона, професионалната й усмивка остана непокътната.
— Благодаря, че бяхте с нас, приятели.
Насладете се на следващата песен.
Тя натисна бутон и изключи микрофоните.
Музиката изпълни студиото, а Виолет се облегна на облегалката на стола с лека усмивка на устните.
Джеймс поклати глава, не знаейки дали да спорят или просто да оставят нещата както са.
Когато предаването приключи, в студиото настъпи тишина.
Виолет събра вещите си: бележника, слушалките и голямата шал, който хвърли на раменете си.
Движеше се с обичайната си прецизност, но мислено вече беше у дома, очаквайки чаша горещ чай.
Джеймс остана до конзолата, нервно прехвърляйки тежестта от единия крак на другия.
Обичайната му безгрижност беше изчезнала, заменена с явна тревожност.
Накрая направи крачка напред и прочисти гърло.
— Днес отново беше безмилостна към мъжете, както винаги, — каза той с напрегната усмивка, опитвайки се да се пошегува.
Виолет повдигна вежда.
— Работиш тук вече шест месеца, Джеймс, — каза тя отдалечено.
— Мислех, че вече знаеш какво очаква нашата аудитория.
— Значи всичко е само за рейтингите? — попита той, накланяйки глава.
— Наистина ли вярваш в това?
Виолет вдигна рамене, лицето й остана неразчетливо.
— Никога не съм го отричала.
Какво искаш, Джеймс? Вече се канех да си тръгна.
Джеймс се почеша по тила, гледайки навсякъде, но не и към нея.
— Ами… исках да те попитам… — гласът му затрепери, увереността му изчезна.
— Кажи вече, — усмихна се Виолет, забавлявайки се с неговата неуклюжест.
— Говоренето е твоята работа, нали?
Той нервно се засмя, лицето му стана леко червено.
— Искаш ли… да излезеш с мен на среща?
— Среща? — Виолет мигна, изненадана.
— Имаш предвид истинска среща?
— Да.
Има едно хубаво място наблизо, мисля, че ще ти хареса.
Тя се поколеба, оправяйки чантата на рамото си.
— Джеймс, знаеш, че не съм фен на срещите.
— Защото смяташ, че всички мъже са лъжци? — пошегува се той.
— Позволи ми да ти докажа, че не всички сме такива.
Някои от нас… основно са честни.
— Основно? — повтори тя, невольно усмихвайки се.
— Добре тогава.
Но не се надявай на чудо.
— Това ме устройва, — каза той, усмивката му се разшири.
Виолет и Джеймс се оказаха в малък уютен ресторант, пълен с мека светлина и мелодии на жив джаз.
Джеймс галантно изтегли стола й, а Виолет, изненадана, но доволна, седна срещу него.
— Значи рицарите още не са изчезнали, както виждам, — пошегува се тя.
Те разговаряха, първо за незначителни неща, после за хобита и детски спомени.
Виолет не очакваше да й бъде толкова лесно с него.
Но внезапно позвъняване прекъсна разговора им.
Тя погледна непознатия номер и нерешително вдигна слушалката.
— Алло?
— Здрасти, тук е Джейн, — чу се колеблив глас.
— Съжалявам, че звъня толкова късно, но Джеймс не се е върнал вкъщи, а твоят номер е единственият, който намерих.
Той с теб ли е?
— Джейн? — Виолет се намръщи.
— Ти сестра ли си му?
— Сестра? — изсумтя момичето.
— Не, аз съм приятелката му.
Виолет застина.
Паника я обхвана, когато разбра смисъла на чутото.
Без да каже нито дума, тя прекъсна разговора, хвана чантата си и избяга от ресторанта, оставяйки Джеймс зад себе си.
На следващия ден в студиото Виолет се стараеше да не го гледа.
— Виолет, — извика той, но тя мина покрай него, без да погледне.
— Вчера се притесних… Ти тръгна толкова рязко…
— С мен всичко е наред, — рязко го прекъсна, хвърляйки чантата си на пода.
Джеймс намръщи вежди.
— Направих ли нещо нередно?
— Кажи ти, — гласът й бе студен.
— Или попитай Джейн.
Името го удари като шамар.
— Как я срещна?
— Тя ми се обади.
Попита кога ще се върнеш вкъщи.
Джеймс побледня.
— Виолет, изчакай…
— Още една дума — и си търси нова работа.
Но по-късно, когато видя разговора му с Джейн, Виолет разбра, че е сгрешила.
Тя въздъхна.
— Джеймс… Прости ми.
Той й се усмихна.
— Тогава… да опитаме отново?
— Защо не? — отвърна тя с усмивка.
