— Алло, — каза тя с труд, гласът й трепереше.
Нощните обаждания от непознати номера винаги я плашеха — в миналото два пъти са донесли беди: веднъж, когато майка й почина, втори път — след трагичната смърт на съпруга й Никита.
— Това Екатерина ли е? — прозвуча мъжки глас.
Тялото й се прониза от студ, сякаш вътре мина ледена струя.
В главата й преминаха панически мисли: „Нека е грешка.
Скрий телефона под възглавницата.
Това не е за теб…”
— Да, на линия съм, — каза тя, събирайки сили с труд, макар ръцете й да трепереха, а гърбът да беше покрит със студена пот.
— Извинете, Екатерина, не знам бащиното ви име.
При нас постъпи жена — Клавдия Михайловна Василева.
Тя помоли да ви се обадим.
Катя застина.
Това беше нейната свекърва — последната родна душа след всички загуби.
— Какво й е? Къде е? Какво се е случило? Ще дойда веднага!
— Не изпадайте в паника, — побърза да я успокои гласът.
— Тя е получила сърдечен удар.
В момента е в реанимацията на кардиологичното отделение.
Състоянието й е стабилизирано, няма опасност за живота.
За съжаление, посещенията са забранени в момента.
По-добре е да дойдете след два дни.
Всичко е под контрол, не се притеснявайте.
Връзката прекъсна, но Катя още дълго седеше неподвижна.
Не можеше да повярва, че това се случва с Клавдия Михайловна — енергична, издръжлива, силна жена.
Тя помогна на Катя в най-тъмния период — след смъртта на Никита, когато животът сякаш се срути.
Ако някой можеше да се разпадне — това беше тя, а не свекървата.
Как така? Жената, която през целия си живот беше здрава и активна, изведнъж сърцето й се предаде?
Катя избърса сълзите си, стана от леглото — сънът изчезна.
В болницата ще й разкажат всичко.
Възможно е на Клавдия Михайловна да трябва да се донесе нещо: вода, дрехи, може би просто нощница за смяна.
Тя започна да се приготвя.
Въпреки че разбираше — свекървата прекара цялото лято във вилата.
Там — тихо къщичка, цветя, зеленина, поддържани лехи.
Катя винаги обичаше да ходи там: откъсваш зеленчуци направо от лехата — вкусът е като да ядеш нещо вълшебно.
Когато Катя влезе в болницата, дежурната медицинска сестра й хвърли студен поглед.
— Казах, че не може да я посетите засега.
Тя е в реанимация, входът е затворен.
— Мога ли да видя лекаря? Той работи на този етаж.
— С лекаря може да говорите само през деня, — отряза сестрата.
Катя упорито седна на стол.
— Няма да си тръгна, докато не науча подробности.
Тя със сигурност има нужда от нещо.
Медицинската сестра уморено поклати глава.
— Засега — не.
Когато я доведоха, тя мърмореше нещо за домати.
Каза, че не е успяла да полеe — всичко ще увехне.
Изчакайте тук, ще предам на лекаря.
След известно време дойде докторът.
Потвърди думите на сестрата: през следващите два-три дни Клавдия Михайловна няма да има нужда от нищо.
По-късно ще може да се обаждате в отделението и да се интересувате от състоянието й.
— Не се тревожете, — тихо добави лекарят.
— Тя има здрав организъм.
Очевидно е било силно емоционално потресение.
Такива случаи се случват — сърцето не издържа.
На излизане от болницата Катя отново си спомни думите на сестрата за доматите.
Значи трябва да отиде на вилата, да провери всичко, да подреди мястото.
Ще вземе няколко дни неплатен отпуск — и ще тръгне.
Защо не го направи по-рано? Все пак не е толкова трудно — просто да отидеш и да помогнеш.
За нея Клавдия Михайловна винаги беше повече от свекърва.
След смъртта на Никита тя стана опора, близък човек.
Катя с топлина си спомняше общуването със съпруга си и майка му.
Те имаха доверие, добри разговори, леки шеги.
Когато Клавдия попадна в болницата с пневмония, Никита сам отмени всички дела, живя край нейното легло, докато се убеди, че всичко е зад гърба им.
Катя също винаги се тревожеше за него.
Ако той не отговаряше дълго на повиквания, сърцето й се свиваше.
Но никога не го притискаше, не звънеше многократно — просто се притесняваше наистина.
Настъпи утрото, градът започна да се събужда.
Катя окончателно се събра, дълбоко пое въздух, взе телефона, за да предупреди началника си — й трябват два почивни дни.
До вилата беше не повече от половин час с кола.
Колата, подарена й от Никита преди смъртта му, стоеше в гаража.
Оттогава Катя не беше сядала зад волана — вътре живееше немъртва тревога.
Но сега нямаше избор.
Вилата я посрещна с обичайната тишина и особена атмосфера на спокойствие.
Катя с нежност погледна познатата къща: „Всичко ще бъде наред, дръж се”.
Около нея — чистота, ред, както винаги при Клавдия Михайловна.
Тя обиколи двора: тревата беше поддържана, цветните лехи — грижливо обработени, няма и прашинка.
Цветята благоухаеха.
Катя знаеше как да полива: саксиите — два пъти на ден, останалите лехи — вечер, когато слънцето започне да залязва.
Точно така я учеше свекървата, когато Катя идваше на гости.
— Катю, ти ли си? — долетя глас от улицата.
Катя се обърна: към нея вървеше съседката на Клавдия Михайловна.
— Да, здравейте, — кимна тя.
— Скъпа, здравей.
Как е Клава? В онзи ден аз излязох за пазар, връщам се — а тя вече беше откарана.
— Сърцето й отказа.
Сега е в реанимация.
Лекарите казват — състоянието е тежко, но стабилно.
Смятат, че я е сполетял силен шок.
— Стрес? Тук всичко е спокойно.
А кой повика линейката?
— Не знам.
Мислех, че ти знаеш.
Все пак всички през тези дни ходиха в града — да вземат пенсията си.
Катя тежко въздъхна.
Изглежда, истината още остава зад кадър.
Тя разопакова нещата — беше решила да остане за седмица — и излезе на двора.
Трябваше да полеe цветята, да подреди участъка.
Клавдия Михайловна трябваше да се върне и да види всичко в идеален вид.
Къщата имаше история: именно тук някога била родена свекървата.
По-късно тя се преместила, а родителският дом дълго време стоял празен, докато Никита не се захванал с ремонта.
Заедно с родителите си обновили всеки детайл, и сега тук имаше уютна, поддържана къщичка.
Катя взе кофа, помнейки, че е по-добре да полеe с топла вода.
След като приключи с поливането, се запъти към кладенеца, за да вземе вода.
Протегна се към веригата, за да закачи кофата…
Недалеч се чу мъжки глас:
— Позволявате ли да помогна?
Катя се стряска от изненадата, кофата почти изхвърча от ръцете й.
Рязко се обърна — и светът пред очите й се замая.
Пред нея стоеше… Никита.
— Ей! Как сте? Съберете се! Не може така — направо в безсъзнание… Може ли да повикам линейка?
Когато Катя отвори очи, над нея се наведе непознат мъж, гледайки я с искрена загриженост.
— Сблъсквали ли сме се преди? Много приличате на Никита…
— На Никита? — замълча за миг.
— Интересно.
Хайде да ви помогна да станете.
Катя стана, механично оттърсвайки трохите от дрехите си.
— Кой сте вие? Преди не съм ви виждала тук.
Вие ли сте причината Клавдия Михайловна да се почувства зле?
— Причина? — учуди се той.
— Аз дори не познавам тази жена.
Просто исках да попитам нещо.
Сега разбирам — бях точно там, където трябва.
Катя кимна към къщата:
— Хайде да вървим.
Преди някой да ни види и да помисли, че разиграваме драма.
— Наистина ли приличам толкова много? — попита той, вървейки след нея.
— По-скоро приличате на този, когото търся.
Но реакцията на всички е толкова… странна.
— Вие… вие сте почти копие на моя съпруг.
Синът на Клавдия Михайловна.
Той почина преди две години.
Мъжът застина, сякаш бе ударен.
— Почина? Не може да бъде… Надявах се най-накрая да го срещна…
Катя мълчаливо приготви чай, сложи чашите на масата.
Те седнаха.
— Ако сега не ми обясните кой сте и какво се случва, ще полудея.
Той дълбоко въздъхна:
— Наскоро разбрах всичко.
Започнах да ровя в старите записи.
Исках да дойда тук, за да разбера.
Но сега не знам.
И Клавдия Михайловна не може да бъде разпитвана сега…
— Ще я разпитаме.
Но по-късно.
— На двадесет и седем съм.
Преди година майка ми тежко се разболя.
Преди да умре, каза, че не съм нейният биологичен син.
Разказа, че преди двадесет и седем години е била в родилния дом с още две жени.
Една млада, чакаща близнаци.
Друга от село.
Всички имаха преждевременно и тежко раждане.
Майка ми и онази жена имаха слаби деца.
После в стаята влезе момиче, родило близнаци.
Плачеше, молеше за помощ — бащата отказал децата, нямали роднини.
Как са се договорили, не е ясно, но майка ми и онази жена си тръгнали с бебетата, а момичето останало с акт за смърт на децата.
Майка ми помнеше само, че жената живеела в село.
Във вашия район има три такива.
Вие сте третата.
Затова дойдох.
Катя побледня:
— Значи Клавдия Михайловна е знаела всичко това?
— Не знам.
Не съм говорил с нея.
Първо исках да поговоря с местните хора.
— Сега всичко си идва на мястото… Но как да й говоря за това, след като тя е в криза?
— Ще изчакаме.
Ако тя ме познае — ще мислим.
Ако не — ще си тръгна.
Просто исках да намеря брат си.
— А майка ти биологична? Искаш ли да я намериш?
Той поклати глава:
— Не.
Не искам.
— Жалко.
Сигурна съм, че е имала причини.
Тя се е постарала да попаднеш в добри ръце.
В този момент звънна телефонът.
Катя взе слушалката, сърцето й прескочи.
— Алло, Катю?
— Клавдия Михайловна! Как сте? Как се чувствате?
— Не мога да говоря дълго, но убедих сестра ми да ти подаде телефона.
Слушай: спешно иди на вилата.
Там е братът на Никита.
Не го оставяй да си тръгне.
Ще ти обясня всичко, щом се видим.
— Ние вече се срещнахме, той те чака.
Свекървата веднага се успокои.
— Добре.
Трябва да му разкажа за майка му… Прости, Катюша, че мълчах толкова време.
Нямах сили.
— А Никита знаеше ли?
— Не.
Той ни смяташе за роднини — мен и баща му.
И за нас той беше най-скъпият.
Минаха две седмици и Клавдия Михайловна изписаха от болницата.
Да я посрещнат дойдоха Катя и Миша — братът на Никита.
Свекървата, щом го видя, го прегърна като свой близък човек.
— Да отидем на гробището.
Те се приближиха до гроба на Никита.
— Аз помолих да го погребат тук, — тихо каза Клавдия Михайловна и се отдръпна.
— А тук почива майка ти, Миша.
Мъжът влезе в оградения участък.
— Помагах й с каквото можех.
Нина се бореше за живота си седем години… Тя беше добра жена, но съдбата бе жестока към нея.
През тези седем години нямаше нито един светъл ден.
Не я съдете.
Тя не можеше да постъпи по друг начин.
Тогава всички можеха да загинат.
Тя идваше при мен, когато Никита беше малък.
Каза, че дори те е виждала… Но после каза, че няма да идва повече.
Боя се да не навреди.
Болката живя в нея цял живот, както и вината…
Те стояха дълго време на гробището.
Клавдия говореше, а Катя и Миша слушаха на тишина.
После всички заедно отидоха на вилата.
Свекървата ги гледаше с нежност:
— Миша, моля те, не изчезвай отново.
— Как бих могъл? — отвърна той с усмивка.
— Всъщност обмислям да се преместя тук…
Минa година.
Един ден Клавдия Михайловна извика Катя при себе си.
— Катю, мислиш ли, че не виждам нищо? Разбирам всичко.
Катя се разплака:
— Простете… И аз не очаквах нещата да се развият така…
— Спри.
За какво се извиняваш? — тихо, но уверено каза тя.
— Искам да ти кажа нещо друго: престанете да се криеш.
Оформете отношенията си.
Катя недоверчиво повдигна очи:
— Вие… вие нямате нищо против?
— Какво говориш, миличка! Радвам се.
Много бих искала да останете близо.
Въпреки че може би това говори моя егоистична старост.
Още една година по-късно Миша и Катя имаха дъщеря — Верочка…
