Кучето беше в капан и виеше от болка.
Дядо Егор, старец с добро сърце и побеляла брада, го чу, докато събираше дърва близо до хижата си.
Той захвърли вързопа с клони и, подпирайки се на тоягата си, тръгна към звука.
Гледката беше страшна — едро черно-бяло куче, с очи пълни със страх и болка, се опитваше да измъкне лапата си от ръждясал капан.
Дядото не се поколеба.
Приближи се внимателно и заговори меко:
— Спокойно, приятелче…
Ще ти помогна.
С няколко ловки движения освободи лапата му.
Кучето тихо скимтеше, но не хапеше, не бягаше.
Напротив — сложи муцуната си в скута на дядото, сякаш му благодари.
Дядото го отнесе вкъщи, изми раната, превърза я, даде му вода и топла чорба.
Кръсти го просто — Вълк.
Минаха три седмици.
Вълк оздравя и изчезна — просто една сутрин не се върна от разходка в гората.
И тогава започна странното.
Всяка вечер пред вратата на дядото се появяваше плячка — заек, яребица, дори веднъж малко диво прасе.
Всичко оставено внимателно, все едно подарък.
В съседното село не можеха да повярват.
Шушукаха си: „Дядото май се е хванал с нечистите сили…“
Но една вечер всичко стана ясно.
Докато навън виеше сняг, дядото чу шум на прага.
Отвори вратата — и онемя.
Там седеше Вълк.
Но не беше сам.
До него стояха още три кучета — огромни, почти като вълци.
А зад тях в тъмнината светеха още очи.
Цяла глутница.
Вълк се приближи до дядото, сложи пред него току-що уловена гъска и го погледна в очите — умно, почти човешки.
От тая нощ нататък глутницата пазеше къщата на дядото.
Нито крадец, нито звяр се приближаваше.
А когато дойде гладна зима, кучетата започнаха да носят храна и на другите — на децата, на старците, на всички нуждаещи се.
Хората не вярваха на очите си.
Но дядото знаеше: това беше благодарност.
Истинска, дълбока, от сърце — за едно добро дело.
И оттогава се разказваше из селата: „Бъди добър и към звяра — и може да стане твой ангел.“
