Лида от детството си усещаше, че животът ѝ ще бъде различен — не като този на другите.
Това, което се беше случило в далечното минало, остави дълбок отпечатък в нея — буквално и метафорично.
Още като дете преживя страшен инцидент, който промени всичко: лицето ѝ бе покрито с белези от изгаряния, а животът на майка ѝ се превърна в непрекъсната борба за оцеляване.
Съдбата бе жестока, но въпреки всичко Лида се опитваше да запази силата на духа, макар често да се късаше между болка, самота и страх от отхвърляне.
Външният ѝ вид се превърна в проклятие и същевременно в щит.
Тя знаеше, че мъжете рядко гледат отвъд първата среща, и разбираше, че шансовете ѝ за лично щастие са почти нулеви.
Но тялото ѝ все пак запази способността да бъде майка — парадокс на съдбата, който понякога изглеждаше като подигравка.
Лида често мислеше, че ако можеше да избира, би предпочела да остане невредима, дори и без възможността да има деца.
Все пак майка ѝ бе дала всичко за това.
— Не се тревожи, Лидочка, всичко ще се оправи, — казваше майка ѝ, галейки я по косата.
— Някой ден ще съберем пари за добър специалист и ще станеш красива.
— Вярвай ми, това е възможно.
Тези думи не бяха просто утеха.
Майка ѝ наистина вярваше в чудото.
И заради него работеше ден и нощ, търсейки всякакви допълнителни ангажименти, пестейки от най-необходимото.
Не се оплакваше, не се жалеше, а просто правеше това, което смяташе за правилно.
Лекар по професия, тя продължаваше да работи, въпреки че здравето ѝ отдавна изискваше пълен покой.
Но заради Лида беше готова на всичко.
— Майко, спри вече! Ти се отказваш от всичко, — често убеждаваше Лида.
— Страхувам се за теб.
— Ще се справя сама.
— Може би е по-добре така — никога няма да срещна човек като баща ми.
Този, който изчезна в най-трудния ни момент.
Но майка ѝ не искаше да чуе тези думи.
Тя си спомняше друг мъж — този, който беше до нея в младостта ѝ, държеше ръката ѝ, мечтаеше за семейство.
Той беше добър, внимателен, грижовен.
А след нещастието… просто изчезна.
Без обяснение, без следа.
Нито едно писмо, нито обаждане.
Все едно не е съществувал.
— Не казвай така, Лида.
— Ние не знаем цялата истина.
— Може би му се е случило нещо ужасно.
— Той беше добър човек.
— Все още го обичам.
— И никога не съм съжалявала, че те родих, — повтаряше майка ѝ отново и отново, а очите ѝ светеха с спомени всеки път.
Тя пазеше стара снимка, направена в младостта им.
На нея беше момиче с дебела плитка, сиви очи, скриващо се от слънцето, а до нея — слаб младеж с тъмна коса.
Баща ѝ.
Човекът, когото Лида мислено наричаше предател, въпреки че никога не го беше казала на глас.
— Майко, моля те, спри.
— Не започвай пак.
— Знам какво ще кажеш, че и аз съм на тази снимка, само че още не се виждам, защото тогава бях под сърцето ти.
— И че той толкова много ме е чакал…
Болеше я.
Не от изгарянията, не от външния вид, а от мисълта, че баща ѝ не е издържал пред живота.
Че ги е изоставил в най-тежкия момент.
Че не е намерил сили да бъде до тях, да ги подкрепи, да ги защити.
Че просто е изчезнал.
Майка ѝ обаче продължаваше да вярва.
Вярваше, че някой ден той ще се върне, че отново ще бъдат семейство.
Тази вяра ѝ даваше сили да живее.
Но годините взимат своето.
Въпреки всички усилия здравето на жената бързо се влошаваше.
Изгарянето на белите дробове беше бавна смърт, която тя криеше от всички.
Дори от дъщеря си.
Когато майка ѝ почина, Лида разбра истината от дневника ѝ.
В тънката изтъркана тетрадка беше записано всичко: болки, тревоги, надежди.
И една фраза особено се запомни:
„Лида мисли, че Витя ни е изоставил.
Тази мисъл ме пронизва като нож.
Но може би е имал друга причина.
Имаше син Артьомка в съседното село.
Може би просто е започнал нов живот без нас.
Но не мога да кажа това на дъщеря си.
Всяко дете трябва да вярва, че е обичано от родителите си.
А някога той много ни обичаше.“
Дневникът стана последният подарък от майката.
Чрез него Лида разбра колко силна е била майка ѝ.
Как всяка сутрин се събуждала, без да знае дали ще доживее до вечерта.
Как търпяла болката, за да не плаши дъщеря си.
Как се държала за една мисъл — да доживее до пълнолетие на Лида.
