Просто не успя да излекува мама!
Лариса едва успяваше да държи очите си отворени, тялото ѝ толкова слабо, че всяка крачка беше като преминаване през океан от тежък пясък.
Къщата, нейният дом, ѝ се струваше като далечен свят, а любовта, в която някога беше вярвала, избледняваше като залязващо слънце в ден без надежда.
Глеб я наблюдаваше с фалшива загриженост, изражението му ставаше все по-студено с всяка изминала секунда.
— Хайде, скъпа, почти стигнахме — каза Глеб със зловещо спокойствие.
Но Лариса не можеше да направи нищо друго, освен да го следва.
Всеки път, когато умът ѝ се опитваше да се хване за някаква илюзия на надежда, тялото ѝ ѝ отвръщаше с пронизваща болка.
Колибата, която се издигаше пред нея, беше като кошмар, с наклонени стени и вид на забравена от времето руина.
— Сигурен ли си, че лечителката живее тук? — попита Лариса, гласът ѝ трепереше от страх и изтощение.
Глеб се усмихна със странно удовлетворение на лицето си.
— Разбира се, мила, тук е.
Още малко… — подкани я той, докато я избутваше към разнебитеното преддверие.
Лариса се свлече на дървената пейка с въздишка на моментно облекчение.
Сенките на колибата поглъщаха светлината, а въздухът беше наситен с прах и влага.
Погледна към Глеб, който стоеше до нея с изражение, което вече не криеше истинската му същност.
— Глеб… тук не живее никой… — прошепна тя едва доловимо.
— Вярно е! — изсмя се той, смехът му беше празен.
— Никой не е живял тук от години.
И ако имаш късмет, ще умреш от естествена смърт… а ако не… — спря, наслаждавайки се на властта си.
— Ще те намерят дивите животни.
Лариса не можеше да повярва на ушите си.
Беше толкова изтощена, че дори не можеше да се изправи от пейката, за да му се противопостави.
Как се беше стигнало до тук? Един брак, започнал като илюзия, се бе превърнал в кошмар, в който предателството и алчността разяждаха всяко
кътче от съществото ѝ.
Глеб, чиято поява някога беше толкова завладяваща, сега ясно показваше презрението си.
Единственото, което Лариса значеше за него, беше средство към богатство, и сега, след като бе получил всичко, вече не му трябваше.
— А моите пари не те ли погнусяват? — промълви Лариса, устата ѝ пресъхнала от страх и недоумение.
— Това са МОИТЕ пари! — изкрещя Глеб, докато започна да обикаля колибата като животно в клетка.
— Ако беше прехвърлила всичко на мое име, сега щяхме да сме на друго място.
Но беше инатлива…
Лариса затвори очи, неспособна да понесе повече.
Знаеше, че Глеб не само беше съсипал живота ѝ, но сега я беше обрекъл да умре на това самотно място.
Чувството на предателство беше толкова силно, че въздухът не ѝ достигаше.
Тогава чу скърцането на вратата.
Нещо се промени във въздуха, и тръпка премина по гърба ѝ.
Отвори очи с усилие, и пред нея се появи малко момиче.
Не беше повече от седем-осем години, с прекалено голямо яке и очи, които блестяха от любопитство и нежност.
— Не се страхувай! — каза момичето, като седна до нея.
Лариса, изненадана, се опита да се изправи.
— Откъде си? Как се озова тук?
Момичето се усмихна лукаво.
— Вече съм била тук.
Когато татко ме води, аз се крия.
Да се тревожи той! — каза с такава непринуденост, че Лариса за миг забрави мъката си.
— Наранява ли те? — попита Лариса с разтреперан глас.
— Не! Само ме кара да помагам!
Ако не слушам, ме кара да мия чиниите.
Цяла планина! — момичето разтвори ръце с раздразнение.
Лариса, въпреки болката, не можа да сдържи слаба усмивка.
— Може би е просто уморен.
Ако имах татко… бих направила всичко за него…
— Баща ти умря ли? — попита момичето.
Лариса кимна, сълза се търкулна по бузата ѝ.
— Да… преди много време… — прошепна.
Момичето замълча, после с необичайна за възрастта си мъдрост каза:
— Всички ще умрат…
Лариса, изненадана от сериозността на детето, се опита да попита още, но момичето я прекъсна с решителен поглед.
— Не, не! Ще тръгна след татко! Ще му помогна! Той лекува всички в селото.
Просто не можа да излекува мама!
Лариса, едва дишаща, прошепна:
— Как така?
Момичето се изправи и тръгна към вратата, поглеждайки назад за последен път.
— Татко ми е магьосник!
Лариса я изгледа невярващо.
Магьосник? В този момент болката и отчаянието бяха заменени от искра на любопитство.
— Скъпа, такива неща не съществуват… — каза Лариса с принудена усмивка, макар душата ѝ да трепереше.
— Съществуват! Мъжът ти го каза, че вярваш в тях.
Е, не тъжи, ще се върна скоро! — каза момичето и изчезна в сенките на гората.
Лариса остана да гледа затворената врата, вятърът шепнеше между дърветата.
Наистина ли можеше да бъде магьосник? Мислите ѝ се завъртяха, но имаше нещо в това момиче, което я караше да вярва, че всичко е възможно.
В самотната колиба, бъдещето на Лариса се преплиташе с неочаквана съдба.
Дали това момиче, или магьосникът, беше единствената ѝ надежда?
— Животът ми… не е приключил, не още… — помисли си Лариса, слаба искра на надежда проблесна в сърцето ѝ, докато тъмнината обгръщаше
мястото.
Лариса остана на дървената пейка, гледайки затворената врата, през която беше изчезнало момичето.
Въздухът беше тежък, наситен с странна смесица от несигурност и нещо, което можеше да бъде надежда.
Болката, която бе чувствала през последните дни, започваше да отслабва, не напълно, но донякъде, сякаш присъствието на момичето бе
отприщило нещо, което Лариса бе държала затворено вътре в себе си.
За момент си помисли, че може би животът не се е изпарил напълно.
Момичето бе говорило с разтърсваща искреност, и въпреки че думите на Глеб все още кънтяха в ума ѝ, сега ѝ се струваше, че нещо, някъде дълбоко вътре, все още можеше да се промени.
Изведнъж се чу скърцането на дърветата.
Глеб се появи на вратата, очите му блестяха със студена и празна светлина, която Лариса се бе научила да се страхува.
Той се приближи бавно, като хищник, който знае, че плячката е изтощена, чакащ точния момент за атака.
— Какво беше това? — попита Глеб, гледайки натам, където бе изчезнало момичето.
Лариса го погледна с неочаквано спокойствие.
Вече не се страхуваше от него.
Може би това, което най-много я ужасяваше сега, беше мисълта да умре без борба, без да даде на живота си последен шанс.
Изправи се от пейката с повече усилие, отколкото бе мислила, че притежава, но тежестта на решимостта изпълваше вените ѝ.
Нямаше повече да бъде негова жертва.
— Не знам какво търсиш, Глеб, но нямам нищо повече за теб. — каза, гласът ѝ беше слаб, но твърд.
Глеб смръщи вежди, изненадан от остротата в думите ѝ.
Но не показа страх, само раздразнение, което го правеше още по-опасен.
Приближи се към нея, но вместо да я удари, както често правеше, очите му блеснаха с особена алчност.
— Какво си направила, Лариса? Мислиш ли, че някакво жалко момиче ще промени съдбата ти? — гласът му беше пълен с отрова.
Лариса го гледа дълго, очите ѝ в неговите.
Знаеше, че всичко още не е приключило, но в сърцето ѝ нещо пламна, когато си припомни думите на момичето.
„Татко ми е магьосник“.
— Не всичко е изгубено, Глеб.
Може би ти си решил така, но аз още имам какво да губя.
Няма да позволя да ме повлечеш в дъното без борба. — каза с още повече сила.
Глеб изпуфтя с ироничен смях.
— Борба? Нямаш нищо, Лариса.
Нито сила, нито семейство, нито приятели.
Сама си.
Но вътре в себе си, Глеб почувства неспокойство.
Нещо в поведението на Лариса се беше променило, и това не му харесваше.
Свикнал беше да я контролира, да бъде този, който диктува живота ѝ.
Да я види как се съпротивлява — това го разстройваше.
Изведнъж се чу шум от двигател в далечината.
Глеб се обърна към външността, но Лариса не го последва.
Задържа погледа си върху мъжа, когото някога бе мислила, че познава.
— Може и да съм сама, Глеб — каза тя със спокойствие, което го вцепени.
— Но вече не ми пука.
Няма повече.
Ти… ти вече не си мъжът, когото познавах.
Преди да успее да реагира, Лариса се отдръпна от него и излезе на верандата.
Краката ѝ трепереха, но решителността ѝ бе по-силна от болката.
Нещо във въздуха беше различно, сякаш появата на онова момиче бе променила хода на всичко, което предстоеше.
В далечината, между дърветата, се появи фигура.
Не беше момичето, нито Глеб.
Беше висок мъж, с стара куртка и спокойно изражение.
Присъствието му беше успокояващо, а погледът му — толкова проницателен, че времето сякаш спря.
— Лариса? — каза мъжът с дълбок, но нежен глас.
— Аз съм магьосникът, за когото тя спомена.
Дойдох да ти помогна.
Лариса премигна, неспособна да повярва на очите си.
Магьосник.
Нещо, което бе смятала за приказки и легенди.
— Ти… магьосник ли си? — попита тя с колебание, но нещо вътре ѝ нашепваше, че вече няма значение в какво вярва.
Важно беше какво той е готов да направи за нея.
— Да — отвърна той, пристъпвайки напред, поглеждайки Глеб с презрение.
— И не се тревожи, Лариса.
Съдбата на този мъж вече е запечатана.
Идвам отдалеч.
Дойдох да променя твоята съдба.
Лицето на Глеб се вкамени, когато чу тези думи.
Опита се да пристъпи към Лариса, но магьосникът вдигна ръка.
Слаб блясък, почти незабележим, се появи около пръста му, и Глеб застина, сякаш невидима сила го бе задържала.
— Няма да ѝ навредиш, Глеб.
Нито на нея, нито на мен — каза магьосникът, гласът му прозвуча мощно, като древно ехо.
Лариса погледна към Глеб, и за пръв път от много време насам, видя страх в очите му.
Глеб, мъжът, който я бе манипулирал, който я бе довел до ръба на бездната, губеше контрол.
И най-сетне, Лариса почувства нещо забравено: свобода.
Магьосникът се приближи до нея и я погледна спокойно.
— Хайде, Лариса.
Пътят още не е свършил, но сега имаш шанс.
Ти решаваш какво да направиш с него.
Лариса погледна Глеб за последен път, лицето ѝ пълно с болка, но и решителност.
Беше настъпил моментът да поеме живота си в свои ръце.
Бъдещето не беше предначертано.
Тя можеше да го промени.
И с въздишка се отдалечи, вървейки до магьосника към тъмнината на гората, където я очакваше нова съдба, пълна с възможности, които още не
можеше да разбере, но ѝ даваха шанс да се излекува.
Глеб остана назад, в разпадащата се колиба, пленен от собственото си его и отчаяние, докато сенките го поглъщаха.
Пътят на Лариса започваше отново.
И този път тя нямаше да бъде изгубена в тъмнината.
