Циля вече час е в спалнята.
Тя е с шести бански костюм.
Останалите са на леглото, скрина, лампата и под възглавницата.
Още два са във фурната, за да „се загреят цветовете“.
Моня стои в коридора с плажна чанта и лице на човек, преминал през Синайската пустиня и пак видял табела „начало на маршрута“.
— Циля, душо моя, какво става?! — вика той за осми път.
— Моня, почакай! Имам истински конфликт между фасона и самоуважението!
Фигура с шарен бански с волани и трагично изражение излиза от спалнята.
— Кажи честно.
Изглеждам ли като жена, или като човек, загубил опората в живота и талията едновременно?
Моня нагласи панамата си с надпис “Ню Джърси 1997” и учтиво отговори:
— Циля, в този бански си като душа на човек, на когото са откраднали плата от бедрото.
Но деколтето — като отворена виза за Израел.
— Аха така ли?! — изсъска Циля.
— Искаш да изляза с онзи, който ме прави квадратна?! Какво разбираш от линии и обеми, след като 30 години си купуваш гащи „на око“?
— Циля, сложи който и да е.
Просто искам да видя морето преди пенсия.
Моята.
Или твоята.
Който пръв загуби търпение.
— Който и да е, така ли?! — кипна Циля.
— Това го казва човек, който три дни избира между шпроти в олио и в доматен сос, а после пак купува цаца.
Съседът Гриша, който „просто дойде да пита къде да купи копър“, вече седи на табуретката, пие компот и шепне на Моня:
— Махай се, докато още има надежда.
Те използват банските като стратегическо оръжие.
Циля излиза с шапка и очила като на Йоко Оно.
Обръща се към Моня и казва като Шехерезада след тежка нощ:
— Готова съм.
Но по пътя ще минем през аптеката, синагогата, бюрото на Роза, при Бела за купата и книжарницата — имат нова книга за вътрешен покой без да излизаш от ваната.
Моня седна.
— Циля, нека признаем истината.
Ние няма да ходим никъде.
Това не беше подготовка за плажа.
Това беше дефиле на колекцията „Циля и нейната епоха“.
Утре започваме с леопардовия.
Психически не съм готов.
Циля присви очи:
— Така.
Я стой.
Леопардовият с ресни — това не е просто бански, Моня.
Това е моята по-голяма половина.
Казват, че предизвиква прилив.
— Циля, с него си като природно явление: отгоре — сафари, отдолу — метеорологично предупреждение.
Ако излезеш с него на плажа, делфините ще се изправят и ще засвистят.
И това няма да е одобрение, а молба за милост.
— Поне с мен никой няма да заспи, — отвърна Циля, — за разлика от твоя бански с цвят на загуба.
— Циля, ако с този леопардов махнеш с кърпата — лодка от Турция ще акостира, мислейки, че това е зовът на джунглата!
Циля се засмя, облече леопардовия, погледна се в огледалото и каза:
— А какво? Видна жена съм.
И въобще, Моня…
Леопардът не сменя петната си.
И Циля също.
И изведнъж от кухнята:
— Моня, какво беше това?!
— Какво?!
— Мисля, че банският вибрира! Или е възрастта ми?
Моня стана, приближи се, погледна внимателно и каза:
— Това е просто етикетът с аларма, Циля.
Забравили са да го махнат в магазина.
Още не сме го платили.
— Чудесно, — каза Циля.
— Тогава ще си остана с него.
Ако ме задържат — ще кажа, че е инсталация.
„Жена в епохата на късния шев“.
А ти, Моня, ще бъдеш моят куратор…
