Последният епизод завърши с Мигел и Изаура, настанили се в град Ресифи.
Където никой не ги познава.
Преименували се на Анселю и Елвира.
И тогава, пред погледа ѝ изскочи страстният борец срещу робството Алваро Сантана де Соуза, и Изауора влюбена внезапно.
Чувствата му не останаха без отговор.
Изаура е в шок.
– Не, Изаура ще разкаже коя е, помисли си Гренада Аркадиевна.
Лично аз, ако се появеше някой Алваро, нахвърлящ се така, щях да се отдам без остатък, добави тя.
И щеше още да я закара на работа.
А вечер щеше да ѝ мие краката.
И какво е интересно: в 248 серии всички пият всеки ден, но да се забият рога в земята – нито веднъж.
Такива сме си ние.
Те само са много нервни.
Токсикология нямат, вероятно.
Само травматология.
Гренада Аркадиевна, болничната санитарка, крачи из парка.
За денонощие сменя четиридесет патета и изважда двадесетима мъже от баните.
Когато е слабичък – истинско удоволствие.
Едната ръка под врата, другата под крака.
Повдигаш, изправяш, слагаш.
Ако пищи – докосваш с лакът вода.
Друго е обаче, когато е към 120 кг.
С тях трябва да се работи: двойно хващане – прехвърляне през краката – мелница.
Води много пръски, но е весело.
В отделението по токсикология всички пристигат като октоподи.
Няма за какво да се хванеш.
Всичко се изплъзва.
Няма издатина.
Хващаш за крака – изплъзва се и пее песни за другаря Будьонни.
И тогава ти е нужна хватка като на булдог.
И ето – Гренада Аркадиевна върви по алеята.
И изведнъж зад едно дърво се появява мъж – сандали, чорапи и манто.
Прегражда ѝ пътя, сграбчва ръбовете на мантото ѝ и ги разтърсва рязко настрани.
С други думи, показва, че е готов на открит диалог и няма камък в пазвата.
Гренада Аркадиевна спря и замира.
Приблизително както Изаура зяпа при вида на де Соуза.
Както Олег Арнольдович предположи, постъпката му не остана незабелязана.
Щом пусна фенерливо осветление в центъра на инсталацията, която беше създал, жената изведнъж зашляпа с чантата.
Огледа се в канавката.
После помнеше само фрагменти.
Хванаха го за врата и го вдигнаха рязко.
Вече го бяха сложили под мишницата.
Краката висяха.
После пак го обърнаха.
След секунда Олег Арнольдович усети, че го поставят на четири, а главата му се притиска силно между коленете.
Отнякъде се чуваше странен звук.
Свободното мислене подсказа: с такива клонки от бреза се делят.
Манто се плъзна върху главата му – все едно духна вятър.
Задникът му изгори от болка.
Във въздуха се разнесе къс писък.
Всеки път завършваше с изгаряне там, където трябва да е мантото.
За да не остане без уши, Олег Арнольдович изскъца глава от капана и изчезна в храстите.
Съдейки по траскането на растителността зад гърба му, лудата тръгна след него.
Олег Арнольдович летеше като сокол между дърветата.
Отзад се чуваше скърцане и хрущящ звук.
Върховете на падащите дървета болезнено го бичуваха по раменете.
Тази жена зле вижда на тъмно – проумя той.
Но бяга добре.
На около 100 метра от мек преход на парка към градската зона, Олег Арнольдович внезапно падна на гръб.
Пола на мантото му беше подхвърлена със здрава ръка.
В главата му бучеше от удара с чантата, задникът гореше от душене.
Отдавна не се беше чувствал толкова двупластово.
Събрал сетивата си, се оказа на дърво.
Е, на дърво.
Мантото му беше закопчано на всички копчета, а яката – хваната за клони на два метра от земята.
Леко се поклащаше от вятъра.
– Полиция!
– изрева Олег Арнольдович, въртейки глава.
Вратът му се въртеше в яката като молив в чаша.
– Е, полиция!
– Приятен мъж, изглежда, – се чу женски глас край него.
– А в чорапа – дупка.
Няма кой да зашие, а?
Олег Арнольдович познава такива.
Те само повод искат.
От нищо си правят драма.
Жените безспир – техният процент е в статистическата грешка.
Не повече от 1,5 %.
Олег Арнольдович започна веднага с тях.
– Защо се занимаваш с това? – попита жената.
– Какво, тореадор ли?
– Не ме разбрахте погрешно, – каза Олег Арнольдович, усетил почва за конструктивен диалог.
– Наистина?
– Аз съм кандидат наук.
– Веднага се вижда кой е кандидат.
Доктор ти още предстои дълго да ставаш.
Олег Арнольдович тръгна по друг път.
Той е нормален.
В момента работи по докторската си дисертация.
Темата няма да я назове, прекалено сложно за слушане.
С прости думи – патогенезата на виктимното поведение.
И като учен, трябва всичко да пипне лично.
Но, изглежда, не на тая алея в парка е попаднал.
Искаше да мине откъм „Пятерочка“, но не – попадна тук.
– Не ходи с един и същи манто, – посъветва Гренада Аркадиевна, сваляйки научният от клона като бинокъл.
– На вънка е студено, а той без потник.
Ще си простудиш патогенезата.
После няма да има какво да покажеш.
И без настинка – не се знае.
– Пусни ме, моля.
– Гладен ли си, нещастнико?
– Наситих се.
– Не се страхувай, – препоръча Гренада Аркадиевна, отваряйки чантата.
– На работа има много остаткове.
Пияндуги не ядат изобщо…
Олег Арнольдович благородно свали мантото и го развя пред себе си като покривка.
– Пак ли започваш?
Уплашен, той се извъртя като римски сенатор.
Гренада Аркадиевна извади от чантата пет‐литров емайлиран съд.
Откъдето ухаеше на пикник.
В него имаше дълбока вдлъбнатина.
Формата ѝ създаваше дилема: дали там било ударено гюле, или глава?
В съда се намираха варени картофи и пет котлети, разпаднали се върху тях като на плажа.
Също там лежаха два грапави краставици.
Внимателно пое един между два пръста, и Олег Арнольдович започна изискано да се храни.
Отхапваше по малко и се старал да не чопли шумно.
През рамо поглеждаше и се чувстваше неловко…
