— Можеше да отидеш някъде, например за риба с баща си. Защо лежиш цял ден у дома?
— Не лежа, вчера мих прозорците.
— Виждам. Отдавна исках да измия прозорците и да изпера пердетата, а ти си направил всичко сам. Това е чудесно, синко. Но не си струва да стоиш затворен. Вече си на четиридесет и пет!
— Четиридесет и пет… — повтори Артьом замислено.
— Можеш да се ожениш, да имаш деца. Искам си внуци.
— Но Жана има деца.
— Аз искам внуци от теб, а не от сестра ти.
Майката хвърли кратък поглед към сина си и, обръщайки се настрани, попита:
— Ходи ли на гробището?
— Да, вчера.
— Минаха вече пет години, откакто Лена я няма. Артьом, няма да усетиш как ще отмине целият ти живот. Вече имаш побелели коси.
— Мамо, хайде да не говорим за това. Тази тема не ми е приятна.
— Аз само ти мисля доброто. Между другото, разчисти ли вещите ѝ? Трябва да се освободи място, така или иначе заемат пространство.
— Не мога, мамо. Не ми дава сърце.
— Тогава аз ще го направя. В събота ще дойда и ще разчистя всичко. Нещо може да се даде на нуждаещи се, друго ще изхвърлим. Ще ти олекне.
Артьом кимна. Майката въздъхна с облекчение.
До вратата той я прегърна. През последните години синът ѝ бе силно променен: отслабнал, с побелели кичури. Сега пред нея стоеше висок, слаб мъж, по-скоро приличащ на непохватен тийнейджър, отколкото на зрял мъж.
Майка му често го навестяваше, носеше домашна храна, опитвайки се поне малко да стопли сърцето му. След смъртта на съпругата си Артьом бе станал друг човек — някога весел и енергичен, сега като че ли угасваше с всеки изминал ден.
Своите дрехи той без съжаление занесе до контейнера — станали му бяха големи, висваха по тялото му. Но до нещата на Лена така и не посмя да се докосне. Част взе сестра му, но много от тях не ѝ ставаха заради различната фигура.
В събота майката дойде, за да изпълни обещанието си. Тя отвори вратите на гардероба и дълго разглеждаше съдържанието. После отвори рафтовете и отново се замисли.
Обръщайки се, тя видя сина си — изгубен, с болка в погледа.
Сърцето ѝ се сви. Бързо събра няколко блузи и халата в торба.
— Занеси това до кофите за боклук, окачи го отстрани.
Умишлено го изпрати, за да довърши работата без излишни емоции. Артьом обу обувките си и излезе.
— Вземи и мляко, ще ти направя палачинки.
На улицата Артьом извади цигарите, но студеният есенен въздух го накара да ги прибере отново. До кофите за боклук се спря, изпълни молбата на майка си и се отправи към магазина.
На връщане отново запали. В този момент при кофите стоеше жена, която вадеше дрехи от торбата. Една от тях тя внимателно разгъна и разгледа.
Артьом се закашля, поемайки трудно въздух. Жената се обърна уплашено, сгъна дрехата и се отдалечи.
Вкъщи работата вече беше свършена — в коридора стояха чували и торби. Майката се усмихна и взе млякото от ръцете му.
— Уговорих се с една жена, ще вземе хубавите дрехи. Останалото ще закараме на село — все на някого ще послужи.
Артьом отново кимна.
Мина седмица, а чувалите така и си останаха в коридора. Той излезе на двора да пуши — навик от времето, когато Лена беше жива. Тя не понасяше миризмата на тютюн, затова той винаги излизаше навън.
Пред входа беше тихо. Мина съсед с куче, после баба от долния етаж. После Артьом забеляза жена — тя носеше пуловер на съпругата му. Лена обичаше да ремонтира любимите си дрехи, добавяйки им нови детайли. На гърба на този пуловер беше извезала макове — черен фон и червени цветя, изглеждаше великолепно.
Жената забави крачка до кофите. Крехка, миниатюрна — отзад напомняше на Лена. Само че с по-къса и по-тъмна коса. Артьом не откъсваше поглед. Тя се огледа и тръгна обратно. Той чакаше, вглеждайки се в краката ѝ — малък номер, като на съпругата му.
— Здравейте, — извика той.
— Здравейте, — отвърна жената, отвръщайки поглед.
— Имам хубави дрехи, искате ли да вземете?
Лицето на жената пламна. Тя се опита да отмине, но Артьом не отстъпи.
— Бяхте ли до кофите?
— Това е пуловер на жена ми, — каза той.
Жената се поколеба, но отговори:
— Не ви се страхувам.
— Отлично. Апартамент 53, можете да дойдете с някого, ако се притеснявате.
Тя се съгласи и го последва.
— Живеете наблизо? — попита Артьом.
— Да, в съседния блок.
Той взе два чувала, тя — една торба. По пътя се представиха.
— Аз съм Марина.
— Артьом.
Апартаментът на Марина се оказа тъмен и малък: разтегателен диван, стара маса, шкаф. Артьом се обърка — нямаше къде да остави дрехите.
— Наскоро се преместихме тук. Преди ни обраха и трябваше да се изнесем. Тук ни приеха без предплата — също жена с дете.
Артьом забеляза детски вещи.
— Имате дъщеря?
— Да, тя е в детската градина, а аз работя там като чистачка.
След второто идване Марина каза:
— Благодаря ви и на съпругата ви. Много ми помогнахте.
— Жена ми я няма вече пет години. Беше болна.
Настъпи неловка пауза. Те се върнаха мълчаливо.
— Благодаря, — прошепна Марина.
— Няма за какво. Така или иначе щях да ги изхвърля. Носете ги, почти всички са нови. Какъв е номерът ви обувки?
— Тридесет и шести.
— Отлично. Елате утре, ще приготвя нещо. Удобно ли ви е в три?
— Разбира се, Артьом.
Той си тръгна, мислейки: „Откъде това изведнъж?“ Струваше му се, че просто е намерил прилика с Лена — ръст, крехкост. Но характерът на Марина беше съвсем различен. Лена беше ярка и решителна, а тази жена — замислена и ранима. Въпреки това му се прииска да направи нещо добро и просто за нея — без усилие, но с полза.
На следващия ден по обяд при Артьом дойде майка му. Тя обикаляше из коридора, без да крие раздразнението си.
— Можеше поне да се обадиш, да предупредиш, че вече няма дрехи. Как сега да гледам хората в очите?
— Обади се сама и им кажи, че вече ги няма. Те стояха тук цяла седмица — аз ги… изхвърлих, — излъга Артьом.
— Защо? Имаше напълно прилични неща! Но добре… Не се сърдя. Да ти сготвя нещо вкусно?
— Не, благодаря. Скоро ще излизам, — каза той, хвърляйки поглед към часовника.
Майката разбра намека и започна да се приготвя. Вече на прага тя още дълго разказваше новини, но щом отвори вратата да си тръгне, пред нея се появи жена. Марина. В ръцете ѝ — тава, внимателно увита в кърпа.
— Здравейте.
— Здравейте, — отвърна майката, гледайки с въпросителен поглед към сина си.
Артьом също прехвърли поглед от майка си към гостенката. Никой не знаеше какво да каже.
— Донесох пай, исках да ви почерпя.
Майката реши, че още не е време да си тръгва, и остана.
Около кухненската маса почти десет минути цареше мълчание.
— Къде се запознахте с Артьом? — попита майката, обръщайки се към Марина.
— До входа, до кофите, — отговори вместо нея Артьом, а после добави: — Марина има дъщеря, обрали са ги, затова днес се местят у мен.
Двете жени зяпнаха от изненада. За Марина това бе също толкова неочаквано, колкото и за майката. Дори самият Артьом не разбираше напълно защо го каза.
— Жена от боклука? — повтори майката.
— Да, — кратко отвърна Артьом.
Жените чакаха обяснение, но синът мълчеше. Мълчеше и Марина, взряна в чашата си с чай.
И отново настъпи тежко мълчание.
— Мамо, ще си ходиш ли? — най-сетне прекъсна тишината Артьом.
— Да-да, — закима майката, надявайки се да разбере нещо в коридора. Но синът не каза нищо повече.
— Важното е да е добра, — прошепна тя, вече излизайки.
— Така е, мамо, има нужда от помощ, затова реших да ѝ помогна. И толкова.
Майката си тръгна. Марина също се приготви да си ходи.
— Надявам се, че се пошегува за преместването?
— А защо не? — попита той.
— Заради това, че майка ти те натиска да се ожениш?
— Точно така. Но… наистина ми се прииска да ти помогна.
— Благодаря, но ще се справя сама, — Марина се протегна към вратата. — Още веднъж благодаря за всичко, Артьом.
Цяла седмица Артьом беше разсеян. Нищо лошо не се бе случило, но чувството за вина не го напускаше. Реши да оправи нещата и да се извини.
В цветарски магазин избра красив букет, после влезе в супермаркет и купи плодове, сладкиши. Дълго стоя пред вратата на апартамента на Марина, събирайки мислите си.
— Няма я, изгоних квартирантката, — прозвуча глас зад него.
Жена на около петдесет извади ключове.
— Как така я изгонихте?
— Ами, Людка не плати два месеца, затова я изгоних. И прекалено много ухажори имаше — прага изтъркаха.
— Говорите за Марина?
— А, за Маринка си. Помислих, че търсиш Людка. Влизай, скоро ще се върне, в магазина е.
Артьом влезе. В апартамента пак нямаше крушка.
— Имате ли табуретка?
Жената го погледна и донесе табуретка от масата.
— Донесох крушка, — каза той, вади кутията и се качи на табуретката.
— Ей това е мъж — за пръв път влиза в дома ти, и веднага сменя крушката. Ще пиеш ли чай?
— Ще пия, — съгласи се Артьом, поставяйки покупките на масата.
Жената погледна през прозореца, отвори прозореца и извика:
— Мооооомичееееета! Вкъщи! Чааай!
След няколко минути в кухнята влетяха две момичета — едното около пет, другото по-голямо.
— Вземете, почерпете се, — Артьом разпредели сладките.
Момичетата грабнаха лакомствата и изчезнаха.
— Поне „благодаря“ казаха ли? — викна след тях жената.
— Благодаря, чичко! — прозвуча в отговор.
— Кажете ми, колко ви дължи Марина за стаята?
— А какво толкова те интересува това?
— Искам да платя.
— Пет хиляди, не повече. Така или иначе едва свързва двата края, и с дете.
Артьом постави петхилядна банкнота на масата.
— Хареса ти Маринка?
Той сви рамене.
— Почти не я познавам. Просто ми е неудобно за това, което казах пред майка си.
— Какво толкова каза, че чак ще плащаш за квартирата?
— Казах, че ще живее при мен и че сме се запознали до кофите.
Жената се разсмя.
— Ей, ти си голяма работа! Направо от вратата за краката.
— Марина е добра жена, истинска. Бившият ѝ я е бил, избягала от него. Скита вече година. Ако не си сериозен, вземи парите и си тръгни. Тя има нужда от време, да се съвземе, не от нови връзки.
Артьом кимна.
— Разбирам. Жена ми почина преди пет години. Не съм мислел за нищо сериозно, не съм гледал други жени. А тук — стана от само себе си, нещо ме привлече към нея.
— Ааа, тогава е друго. Ухажвай я, нямам нищо против.
Скоро се върна Марина.
— Галина Сергеевна, момичетата вкъщи ли са? Купих им сок.
— Играят навън. Влизай, имаш гост.
— Артьом… — изненада се тя.
— Здрасти. Това е за теб, — подаде ѝ букета.
— Красиви са. Благодаря. Исках да се извиня за последната ни среща.
— Прощавам, — усмихна се той.
— Чудесно. Донесох още нещо, момичетата надничаха…
— Сядай, пий чай, сега идвам.
Марина излезе, преоблече се и се върна в синя рокля, която много ѝ отиваше. Наля вода във ваза и сложи цветята вътре.
— Ухаят чудесно.
— Да, — съгласи се Артьом. — Искам да те поканя утре на среща.
— Истинска? — попита тя.
— Да.
— Тогава се срещаме до кофите в осем.
Артьом я погледна учудено.
— По-удобно ми е, идвам направо от работа, — обясни Марина.
Той се усмихна.
— Тогава утре в осем — до кофите…
