По пътя към вкъщи Лиза влезе в магазин.
Вземайки в кошницата всичко необходимо, тя се насочи към рафтовете с алкохол.
Отдавна не бяха правили романтична вечер с бутилка леко вино.
По-рано често с мъжа си сядаха до късно и обсъждаха всичко на света…
В онези вечери виното се пиеше леко и с удоволствие.
Мъжът ставаше весел и остроумен, Лиза бързо се отпускаше, смее се на всяка негова шега.
И двамата харесваха това усещане за лекота и вътрешна свобода.
В техните отношения отново се събуждаше искрата на старата влюбеност.
После си лягаха…
Стоейки пред рафтовете, Лиза несигурно разглеждаше етикетите.
Тя не разбираше от вина, винаги се доверяваше на избора на мъжа си.
В този момент към рафта се приближи друга млада жена.
Тя бързо хвана една от бутилките, без да се замисля.
Лиза се уплаши, че жената ще си тръгне и бързо се обърна към нея:
– Извинете, аз съвсем не разбирам от вина.
Може ли да ми кажете кое е по-добре за вечеря?
Жената се обърна.
В главата на Лиза внезапно изплува спомен: студентско парти в общежитието, един съкурсник доведе приятелката си… Изглеждаше, че дори са планирали да се оженят.
Но после те с Иван се разделиха.
Лиза се учуди, че си е спомнила толкова добре Наталия, а името на Иван си спомни с колебание.
Паметта е странна.
– Наталия?! Ето това среща.
Как се озова тук?
Първоначално Наталия не позна Лиза.
– Аз съм Лиза, учих с Иван в една група, – обясни тя.
– Лиза… Ах, да! Къде още да се срещнем! – Наталия хвърли поглед към редиците бутилки.
Двете жени едновременно се засмяха.
– Живея наблизо.
А ти? Никога не съм те виждала тук преди, – каза с любопитство Лиза, разглеждайки Наталия.
– Дойдох на гости.
Странно е да идваш с празни ръце, затова взех вино.
А ти, вероятно, имаш някакъв повод? Помниш ли как преди много пиехме това вино? – каза мечтателно Наталия.
– Това вино е женско, сладко и леко.
Вземи, няма да сгрешиш, – посочи тя една от бутилките.
– Няма специален повод.
Просто исках да купя за вечеря.
– Ако вечерята е с мъж, по-добре вземи това, – Наталия взе друга бутилка от рафта.
– То не е толкова сладко.
– Добре, ще взема, – Лиза взе бутилката от ръцете на Наталия и я сложи в кошницата.
– Значи вечеря с мъж? Романтична среща? – усмихна се Наталия.
– Може и така да се каже.
Просто исках да зарадвам мъжа си.
Лиза незабелязано разглеждаше Наталия.
Те са почти връстници, но Наталия изглеждаше с около десет години по-млада.
Грижливо поддържана, слаба, загоряла, с разпуснати кестеняви коси.
Наталия забеляза нейния внимателен поглед.
– Изглеждаш прекрасно, – бързо каза Лиза.
– Благодаря, – отвърна Наталия, но не върна комплимента.
Заедно се насочиха към касата, а после излязоха от магазина.
Наталия насочи ключодържателя към една от колите, паркирани на входа, и тя отговори с мигане на фаровете и сигнал.
– Да те закарам? – предложи тя.
– Не, не ми е далеч, живея в онези блокове, – показа Лиза към многоетажните сгради.
– Слушай, и аз отивам там.
Забравих номера на блока.
Дръж, – протегна бутилката на Лиза и извади телефона.
– Черт, изтощи се, – недоволно въздъхна Наталия, прибра устройството и върна бутилката обратно.
– Така, ела при мен.
Имаш ли iPhone? Ще ти дам да го заредиш, виж адреса.
– Добре, ще вляза друг път.
Обаче знаеш ли, хайде да влезем.
Ще пийнем за срещата, – усмихна се Наталия и вдигна бутилка пред Лиза.
Те седнаха в колата, Лиза посочи своя дом и входа.
– Отдавна ли живееш тук? – попита Наталия, когато влязоха в сградата.
– Преди пет години купихме апартамент.
А ти не си била тук преди?
– Не.
Реших да направя изненада.
– Омъжена ли си? Ти и Иван щяхте да се жените.
Не помня защо се разделихте, – попита Лиза, докато чакала асансьорът да слезе на първия етаж.
– Това вече няма значение.
Бях омъжена, после се разведох.
Сега мисля да се омъжа пак, – Наталия гледаше Лиза сякаш решаваше дали да бъде откровена.
– А имаш ли деца?
– Не.
– А аз имам дъщеря.
Тя вече е на петнадесет, можеш ли да си представиш? – каза Лиза с гордост.
– Омъжила ли си се за някой от нашата група?
– Не.
Ти не го познаваш.
Запознахме се след като ти и Иван се разделихте.
Точно преди държавните изпити.
– Наскоро видях Света Павлова.
Чуваш ли, тя стана много пълна, направо ужас.
Има три деца.
Кой би си помислил, – смени темата Наталия.
Лиза не можеше да разбере какво точно беше поразило Наталия: че Света има три деца или нейните внушителни размери.
– Често я виждам.
Работи като офталмолог в нашата поликлиника.
– Да? Колко е малък светът, – каза Наталия.
Лиза си помисли, че тя го каза с известна тъга.
Тогава пред тях се разтвориха вратите на асансьора.
– А ти къде работиш? – попита Лиза просто, за да не мълчи.
– Имам малък салон.
Мигли и вежди.
Ако имаш нужда, питай.
Ще ти направя с голяма отстъпка от приятелство.
Салон „Натали“ в центъра на града.
Не си чувала? Аз засега работя там сама.
Директор, майстор, администратор и чистачка в едно лице.
– И тя така погледна Лиза, че тя веднага разбра, че има нужда.
А Лиза едва сега забеляза, че веждите на Наталия са с идеална форма, а миглите дълги и пухкави.
Да, Наталия изглеждаше добре поддържана, с гладка кожа без нито една бръчка.
И те са почти връстници.
– Ще помисля, – каза Лиза.
– Помисли, – отговори Наталия ехидно.
Асансьорът спря меко.
– А ти къде работиш? – попита Наталия, излизайки след Лиза от асансьора.
– В института.
Преподавам.
Влизай.
– Лиза отключи вратата и я отвори пред неочакваната гостенка.
– Уха! – възкликна Наталия, оглеждайки голямото и светло антре.
– А на кого отиваш на гости? Може би ги познавам? – попита Лиза.
– Още по-малко ще ти кажа.
Може би знаеш наистина.
– Наталия хитро погледна Лиза.
– Мога ли да вляза? – кимна към вратата на стаята.
– Разбира се.
Лиза влезе в кухнята и оттам чу възторжените възгласи на гостенката.
– Страхотно! А с какво работи мъжът ти? – попита Наталия, влизайки в кухнята.
– Уау!
– Обикновен инженер.
Но печели добре.
Лиза вече беше прибрала храната в хладилника, извади две чаши от шкафа и ги постави на масата.
После сложи тирбушон до тях.
– Отвори, аз ще обеля картофите докато ти.
Виното беше наистина приятно и сладко.
Лиза не се удържа и изпие цялата чаша наведнъж.
– Не разбрах.
Отиваш при мъж, а купуваш женско вино? Между другото, ще донеса зарядното сега.
– Лиза излезе и бързо се върна.
– Дай телефона.
– Срещам се с мъж.
Влюбена съм до уши.
Много достоен, но женен.
Не може да каже на жена си, че се развежда.
Реших да му помогна.
– Евала.
И ти реши да се появиш при жена му? Точно в дома й? Ще й кажеш: „Здрасти! Аз съм любовницата на съпруга ти.
Махни се, премести се?“
– Осъждаш ли ме? – улови обвинителния тон на Лиза Наталия.
– Не съм морален полицай.
– Лиза повдигна рамене.
– Не е мой проблем.
– Хайде да пием още, – смени темата Наталия.
– Може ли първо да изпържа картофите? Ще се напия…
– Виното е слабо, няма да се напиеш.
После с картофите пак ще пием.
Имаме две бутилки, – напомни Наталия.
– Добре, за срещата! – вдигна чашата Лиза.
– Може би никога повече няма да се видим.
– А може пък да станем съседи.
Ще ходим на гости един при друг.
– Те чукнаха чашите и изпиха.
– Решихте ли да създадете шведско семейство? – попита Лиза, отпивайки от чашата.
– Не.
Не искам да го деля с никого.
Той ще се разведе с жена си.
Казва, че съм мечтата на живота му.
– Наталия изпита половината чаша наведнъж.
– Омръзна ми да чакам.
Вече половин година тече това.
Не може да се реши да напусне тази дебела кокошка.
– А ти я видя ли? – попита Лиза с неприязън.
– Откъде знаеш, че е дебела?
– А каква тогава? Не трябва и да гледам.
Всички са еднакви.
В магазина ли си я виждала? Купуват храната с чанти.
Хванаха си мъжете и се успокоиха.
В главите им само супи и кюфтета, – каза с гняв Наталия.
– Той сигурно я е обичал, когато се ожени.
И не се страхуваш?
– От какво? Че ще те хване за косата? Не.
Те веднага се шокират и застиват… – Наталия се усмихна.
– Това не ти е за първи път? Отиваш и рушиш семейство? – Лиза недоверчиво гледаше Наталия.
– Спри, не можеш да разрушиш това, което вече е разрушено.
Ако той обичаше жена си, нямаше да се среща с мен.
– Наталия делово разля виното в чашите.
– Мамо, здравей.
Здравей.
– На прага на кухнята се появи млада девойка.
– Това твоя дъщеря ли е? Колко красива.
Здравей.
Как се казваш?
– Лика.
– Какво красиво име! – каза разпуснато Наталия, която вече беше леко пияна.
– Искаш ли да хапнеш? Сега ще изпържа картофите.
– Лиза се смути и отложи чашата.
Момичето излезе, а в кухнята настъпи напрегнато мълчание.
Лиза обели картофите и ги наряза за тигана.
– Имаш хубав апартамент, – прекъсна мълчанието Наталия.
– Значи от половин година сте заедно? А ако той не напусне семейството? – продължи Лиза разговора.
– Ще напусне, като милото.
Аз съм жената на мечтите му, забрави ли? Детето му е голямо, скоро ще завърши училище.
Искам да успея да родя свое.
– Ти… – Лиза остави ножа и се обърна от печката към гостенката.
– Ти си гаднярка, Наташа.
Изрод! Искаш да разрушиш чуждо семейство, – не се сдържа Лиза.
– Тебе ти е лесно да говориш, ти си омъжена.
Апартамент, дъщеря красавица.
А аз какво да правя? Така ли да живея сама? Времето минава.
Няма свободни мъже на моята възраст.
Свободни са само момчета и старци.
За кого да се омъжвам? Всички нормални мъже вече са женени.
– За кокошки, – добави Лиза.
– А ти не си мислила, че като го откраднеш от семейството, може да се окажеш на мястото на жена му? Изневерил ти е, ще ти изневери пак.
Ще родиш, ще пълнееш и ще се превърнеш в наседка, глупава кокошка, като нас.
Ще му омръзнеш, ще ти намери заместителка.
Ти вече не си момиче.
На колко си? Скоро на четиридесет? Въпреки че изглеждаш чудесно.
– Тридесет и пет, – каза Наталия.
– Не очаквах това от теб…
– Знаеш ли какво? Изчезвай, – рязко каза Лиза.
– Лиз, какво правиш? Аз не съм дошла да ти взема мъжа.
– Само опитай.
– Лиза отново хвана ножа.
– Бързо бих ти смъкнала кожата.
Бих направила шапка и бих я носила през зимата.
В този момент хлопна входната врата.
Лиза хвърли ножа и бързо излезе от кухнята.
Наталия взе бутилката и погледна към светлината.
В нея остана съвсем малко вино.
Тя изля останалото в чашата и изпита на един дъх.
– Е, покажи кой ни дойде на гости? – каза Роман, влизайки в кухнята и прегръщайки Лиза за талията.
Наталия му се усмихна, но усмивката изчезна веднага от лицето ѝ.
– Ти?! – въздъхна тя.
– Какво правиш тук? – попита объркан Роман.
– Познавате ли се? – Лиза прехвърляше недоумяващия поглед от мъжа към Наталия.
– Значи Лиза е твоята жена? – Наталия държеше празна чаша и посочи към Лиза.
– Да, аз съм жена му.
Тази същата дебела и глупава кокошка.
Нали, скъпи? – каза Лиза нежно, но с отровен тон и рязко отмести ръката на мъжа от талията си.
– Лиз, сега ще ти обясня… – започна Роман и пак се протегна към жена си.
– Не ме пипай! Това ли е жената на мечтите ти? Какъв си ти… козел.
Изчезвайте и двамата! Незабавно! – извика Лиза.
– Хайде да поговорим.
Всичко не е така… – мърмореше Роман, докато Наталия се опитваше незабелязано да избяга от кухнята.
– Бягай, гони мечтата си, – саркастично хвърли Лиза.
– Лиз, нека поговорим…
– Няма за какво да говорим.
Ти ми изневеряваше половин година.
Половин година… Идваше от нея, правеше се, че е уморен, ядеше моята вечеря, лягаше с мен в леглото… Изчезвай! – Лиза хвана празната бутилка, оставена от Наталия на масата, и замахна с нея към мъжа си.
Роман излезе, а Лиза се свлече на стол, сложи глава върху ръцете на масата и заплака.
– Мамо, – извика дъщерята.
Лиза вдигна плачещото си лице към нея.
– Чу ли всичко?
– Вие толкова викахте.
Мамо, не плачи.
– Не знаех… Не знаех нищо… Дори не можех да си помисля, че той може така… Така жестоко…
После, като се успокои малко, се изми и погледна през прозореца.
Колата на мъжа стоеше долу, до входа.
„Отишъл пеша ли? Или седи в колата?“ Искаше да вярва, че той седи там долу.
Въпреки че, какво ще промени това?
Той дойде сутринта с виновен вид.
– Какво забрави тук? – попита Лиза.
– Да се преоблека.
Ще ми сипеш ли кафе?
– Не.
Защо твоята мечта не ти направи кафе?
– Спах в колата.
– Твоите проблеми.
Преоблечи се и изчезвай.
– Лиз, прости.
Тя…
– Само не казвай, че тя те е влачила насила в леглото си.
Нищо не искам да знам.
Иди си!
Той идваше всеки ден, звънеше, оправдаваше се.
Казваше, че да, изневерил е, бесът го е хванал, после не е можел да се измъкне.
Но не е искал развод.
Никога…
– Мамо, прости му, – убеждаваше Лика.
– Просто опитай.
Той живее при чичо Слава.
– Жалиш ли го? А мен не ти ли е жал? Той ме излъга, предаде…
– Но той съжалява.
Мамо, моля…
Преди Нова година всички заедно ходиха на кино, после се разходиха из мола, украсен с елхи и мигащи лампички.
– Тате, хайде, ще ти покажа какво исках да подаря на мама за Нова година, – чу Лиза и се обърна, правейки се, че разглежда коледните играчки.
Роман и Лика се отдалечиха.
Лиза малко се поразходи из отдела, после започна да ги търси и изведнъж се сблъска с погледа на Наталия.
Задъха се от изненада.
Наталия, държейки мъжа под ръка, му прошепна нещо на ухото и двамата излязоха от магазина.
Лиза втренчено вдишваше, опитвайки се да се съвземе.
– Мамо, ние сме тук, – радостно съобщи Лика, подтичвайки към нея.
– Хайде в кафенето.
Иска ми се да ям нещо, – предложи Роман.
– Хайде! – Лика хвана Роман за ръка от едната страна, а Лиза от другата, и всички заедно слезоха на първия етаж на мола, където имаше кафенета.
На масата Лиза постоянно гледаше наоколо, но не виждаше Наталия.
И малко се успокои.
Ядоха пица и обсъждаха плановете за Нова година.
– А може ли да отидем на вилата при леля Света? – предложи Лика.
– Димка ще се радва много, – намигна Роман на жена си.
– Ей, тате! Аз ти споделих една тайна, а ти я разказа на всички, – възмути се Лика и зачерви.
– Е, какво пък, тайна.
Всички отдавна знаят, че сте влюбени един в друг.
А аз съм съгласна, – каза Лиза.
– Решено, отиваме на вилата при Светка, – каза Роман.
– Ура! – възкликна Лика…
