Казват, че трябва да обсъдиш всичко, преди да се ожениш.
Ние не го направихме.
Бяхме млади и влюбени.
За мен, ако обичаш една жена, се жениш за нея, и аз го направих.
Бях на двадесет и девет години, а тя на двадесет и седем, когато се оженихме.
Срещахме се само година.
Половината от времето ни заедно беше от разстояние.
Аз бях в Акра, а тя работеше в Афлау.
Когато се оженихме, направих всичко възможно и ѝ намерих работа в Акра.
Видях заплатата ѝ.
Беше двойно повече от това, което получаваше в Афлау.
Тя подскочи и започна да танцува, наричайки ме най-доброто, което ѝ се е случвало.
Когато дойде да живее с мен и започнахме съвместния си живот, мислех, че е нормално да помага.
Казват, че съпругата е помощничка на мъжа, и аз мислех, че това идва естествено, но тя криеше парите си под сутиена си, докато аз харчех своите за всичко.
Когато родихме първото си дете, бях в командировка.
Липсвах две седмици.
Когато се прибрах у дома, щастлив да видя първото си дете, тя отвори чекмеджето и ми подаде касовите бележки за всяка стотинка, която беше платила в болницата.
Три дни без прекъсване ме притискаше да ѝ върна парите.
Платих ѝ всичко.
По онова време, когато ходеше на прегледи, тя искаше пари за транспорт до болницата.
Раздразни ме.
Говорихме за това, но според нея, понеже тя носела бебето, аз трябвало да поема всички финансови задължения, свързани с бременността.
Бях там, когато се роди второто дете.
Заведох я в болницата и платих всичко.
На именуването на второто ни дете майка ми ни даде плик с пари, защото кръстихме детето на нея.
Дори не помня кога тя взе плика от мен.
Исках да инвестирам тези пари за бебето, за да ги използваме в бъдеще.
Когато я помолих да ми ги върне, тя ме попита дали аз съм носил бебето.
Казах: „Парите са за бебето, не за родителите.“
Тя ми отвърна: „Аз съм майката.
Ако аз ги държа, те автоматично отиват за бебето.“
Каза, че ще ги инвестира, но така и не го направи.
Стигнах до извода, че ако оставя парите да влязат между нас, бракът ни няма да оцелее, затова замълчах и понесох товара си като истински мъж.
Когато баща ѝ се разболя, го посещавах.
Всеки път давах пари на майка ѝ.
Не беше голяма сума, но достатъчна да поддържа дома за известно време.
Правех го без знанието на жена ми, но вярвам, че майка ѝ ѝ е казвала, защото веднъж тя ми каза, че майка ѝ я помолила да ми благодари от нейно име.
Една сутрин видях медицински бележки на масата си.
Не им обърнах внимание, мислех, че ги е оставила по грешка.
Грешах.
Беше нарочно.
Искаше да ги видя и да реагирам.
Когато изчака и нищо не казах, тя ме попита: „Не видя ли бележките, които оставих на масата? Както и да е, трябва да ми дадеш пари, защото нямам нищо.“
Отговорът ми беше прост: „И аз нямам нищо.“
Тя попита: „А кога ще имаш?“ Отвърнах: „Когато имам излишък, може би ще помогна, но не знам кога ще имам излишък, като гледам за какво всичко плащам в този дом.“
Не ѝ хареса отговорът ми, започна да ми се кара, че винаги се оправдавам, когато става въпрос за пари, и ме попита, ако баща ѝ не я беше родил, щях ли въобще да я срещна?
Казах си наум: „Баща ти, той ми докара толкова главоболия.
Всичко това зло от теб и ти мислиш, че съм щастлив, че те имам?“
Обикновено ме наказваше с мълчание.
Не ми пукаше.
Говорех с децата и играех с тях.
Тя умишлено правеше всичко погрешно, за да ме предизвика да ѝ отговоря и да започнем скандал.
Отказах да говоря.
Когато болестта на баща ѝ се влоши и сметките се натрупаха, тя дойде при мен с молба.
Тогава публикувах този въпрос, дали съм прекалено строг.
Молеше ме да ѝ помогна с плащанията, защото вече не издържала.
Попитах я какво правят другите ѝ братя и сестри.
Тя каза, че и те помагат, но основно разчитали на нея.
Същата вечер проверих телефона ѝ и видях съобщение от банката.
Сумата в сметките ѝ беше нещо, за което можех само да мечтая.
Казах си: „Хех, това момиче е злобно!“
Послушах съветите, които получих тук.
Нямах друг избор, защото наистина нямах пари.
И после баща ѝ почина.
Беше на шестдесет и осем години.
Видях го в статусите ѝ – тъгуване и възхвала в едно.
Последната публикация беше от преди два часа, но не ми беше казала.
Обадих се на майка ѝ – тя плачеше.
Не знаех как да я утеша, но опитах.
Цял ден чаках някой да ми каже официално, но никой не ми се обади.
Сутринта беше отишла в дома на родителите си, но нищо не каза.
Вечерта ѝ се обадих.
Говореше ми със злоба, защото, според нея, съм видял статуса ѝ и не съм я потърсил по-рано.
Разбрах я и се извиних.
Опитах се да я утеша.
Тя мълча, докато не приключих, и после каза: „Нали това искаше? Почина. Трябва да си щастлив.“
Отново разбрах, че това е мъката ѝ, и не ѝ отговорих.
Върна се у дома три дни по-късно и не говореше с мен.
Всеки път, когато опитвах, ми отвръщаше остро, затова живеехме като съседи.
Отидох у тях с родителите си, за да поднесем съболезнования.
Тя пак се държеше студено.
На седмия ден от смъртта бях там.
Отнасяше се към мен като към призрак.
Съпругът на по-малката ѝ сестра дойде да ме пита дали трябва да направим нещо като съпрузи.
Всичко, което научавах за погребението, беше или от майка ѝ, или от нейните статуси.
Постоянно се консултирах с майка ѝ какво да направя като съпруг, и тя ме напътстваше.
Всички финансови вноски, които трябваше да направя, ги давах директно на майка ѝ.
Две седмици след погребението жена ми още не се беше прибрала.
Без да знам, тя беше взела отпуск и решила да остане при родителите си.
Просто ѝ се обадих да я попитам кога ще се върне – и се започна с обиди и обвинения.
За нея аз съм убил баща ѝ, затова нямам право да определям колко ще трае траурът ѝ.
Попитах само: „Кога ще се прибереш?“
Когато най-сетне се върна, каза, че го прави заради децата, не заради мен, защото осъзнала, че е омъжена за врага си, не за мъж, който я обича.
Дълго време не реагирах на това, но една сутрин се разгоря скандал.
Отново ме обвини, че съм убил баща ѝ, и ми каза: „И с мен ще направиш същото, защото не знаеш какво е бащина любов.
Никога не си имал баща.“
Искаше да ме нарани, но бях непроницаем, докато не спомена развод.
Каза, че всичко това ѝ показало, че няма подкрепа: „По-добре сама, отколкото в този брак.“
Отговорих: „Тук съм.
Когато си готова за развод, кажи ми.
Ще съдействам да е мирен.“
Как смъртта на сина ни почти разруши брака ни.
Оттогава не е споменавала нищо за развод.
Занимава се с нещата си мълчаливо, стараейки се да няма повод да ми говори, но на мен ми е добре.
Не се карам с нея.
Все още съм ѝ съпруг и съвестта ми е чиста – не съм направил нищо, което да ускори смъртта на баща ѝ.
Ако имах много пари, това нямаше да е проблем.
Господ знае, че вече се раздавам до крайност, но колкото и да се раздавам, не мога да покрия всичко…
