Тъмнината на декемврийската нощ се сгъстяваше зад прозорците, а вътре в старата, ветха къща цареше напрегнато очакване.
Зад вратата на кухнята, на пода, покрит с петна от дълго неизмит линолеум, се тълпяха деца — трима малчугани, притиснали се един до друг като пиленца в гнездо.
Очите им, пълни с надежда и глад, бяха приковани към процепа на вратата.
Те мълчаливо наблюдаваха как в тенджерите бавно се вари скромно оливие, как майката, Леся, механично разбърква салата с лъжица, сякаш се опитва да изцеди от нея повече, отколкото може да даде.
Мирисът на масло и вчерашен лук се носеше във въздуха, но децата не усещаха апетит — мъчеха ги студ, глад и очакване.
Кога ли мама ще каже: „На масата!“? Кога ще настъпи празникът?
— Ей, вие какво сте се събрали тук като плъхове? — прозвуча рязък, груб глас.
Чичо Игор, висок, със свито тяло, облечен в износена толстовка и с мирис на алкохол, разтърси вратата и строго огледа малчуганите.
— Е, марш в стаята! Не виждате ли — възрастните са заети!
Той влезе в кухнята, тежко се подпря на касата и надникна в тенджерите.
Погледът му стана по-мрачен.
— И каква радост ще имаме? — изръмжа той, с отвращение посочвайки салатата с пръст.
— Оливие, картофи и кисело зеле… Това не е празник, а погребение.
Леся, слаба, с угаснали очи и разрошена коса, тихо въздъхна:
— Не само оливие съм правила…
Тя се огледа, убедена, че децата не гледат, и като контрабандист извади от дълбините на износената си чанта дебело розово парче колбас.
— Ето, купих… Но за всички няма да стигне.
Още повече, за децата това е вредно — мазно, солено… А аз взех и „беленка“ за настроение, разбираш?
Игор се усмихна, очите му блеснаха.
— Е, Леся, ти си! Браво! А аз им взех подаръци — и с театрално движение извади от джоба си няколко мандарини и пакет карамелки.
— Успях да ги „присвоя“ от магазина — никой не видя!
Смехът им беше напрегнат като стара гума.
Защото зад тази сцена се криеше горчивата истина: те бяха бедни.
Игор не работеше — месеци наред живееше с помощ, която едва даваха в бюрото по труда.
Леся получаваше детски надбавки, но тези пари изчезваха като сняг на слънце, превръщайки се в бутилки, мезета и евтино тютюнопушене.
Животът им беше сив, монотонен, изпълнен с празнота.
Те се запознаха наскоро — двама изгубени души, две опустошени сърца.
Игор напусна жена си, която не издържа на неговите пиянства и постоянни скандали.
А Леся? Тя също обичаше да „се отпуска“ — водката беше нейното убежище от реалността, от крясъците на децата, от самотата.
Подобното привлича подобно.
Но заедно с това, децата — трите малки души — им тежаха.
Желаеха романтика, страст, веселие, празник за двама.
А тук — плач, мръсни чорапи, безкрайни „мамо, дай“, „мамо, искам“, „мамо, студено“.
— Може би… да ги изпратим някъде? За Нова година? — внезапно предложи Игор, присвивайки очи.
— Поне за няколко часа…
Леся се замисли.
— Къде? На кого? Нямам нито роднини, нито приятели… Никой не може да ги гледа.
Изведнъж тя удари челото си:
— Измислих! В обор! Нека подишат свеж въздух! Там поне е тихо…
Игор кимна одобрително.
След минута вече стоеше на прага на стаята, където децата, седнали на стария диван, си играеха с парчета въже и празни кутии.
— Ей, кой иска да стане пазач на Дядо Коледа? — каза силно с театрална интонация той.
— Той вече е на път! Но ще дойде само при тези, които го пазят на улицата!
Децата замръзнаха.
— А… може ли с мама? — тихо попита Ваня, най-големият, шестгодишно момче, държейки за ръка по-малките си сестричка и братче.
— Не! — рязко отвърна Игор.
— Само истинските пазачи! Ако не излезете — Дядо Коледа изобщо няма да дойде!
Плач.
Хленчене.
— Студено… мамо, не искам…
— Казах — излизате! — изкрещя той, хващайки всеки за ръка и буквално изтласквайки ги навън.
Навън беше леден вятър, сняг, виелица.
Децата, облечени в тънки пуловери и скъсани якета, трепереха като листа от трепетлика.
Игор ги отведе до обор — стар, скърцащ, с дупчена покривка и мухлясали стени.
— Седнете тук! — заповяда той.
— Ако се държите добре — ще донеса подаръци!
Той им хвърли пакет евтино бисквити — не като лакомство, а като храна за кучета — и хлопна вратата.
Затварянето щракна.
Вътре беше тъмно, влажно, пронизващо студено.
Децата се притиснаха едно до друго, опитвайки се да се стоплят.
Първоначално вярваха.
Вярваха Ваня, вярваше петгодишната Аленка, вярваше тригодишният Сашка.
Те шепнеха: „Дядо Коледа ще дойде… няма да ни забрави… ще ни спаси…“
Но часовниците тиктакаха.
Студът свиваше телата им.
Пръстите им посиняваха.
— Мамоо! — извика Ваня, удряйки с юмруци по вратата.
— Мамоо, замръзваме!
— Маммааа! — прозвуча детски плач.
Но в къщата… в къщата беше топло.
В кухнята Леся и Игор седяха на масата, пред тях — бутилка, чиния с колбас, мандарини.
Те се смееха, шегуваха се, пиеха, забравили за всичко.
Децата? Какви са те сега? Малък шум, пречка на новогодишния им празник.
— Скоро е полунощ! — провъзгласи Игор, вдигайки чашата.
— За нас! За свободата!
В този момент почукваха на вратата.
— Кой е? — намръщи се Игор.
— Не знам… — прошепна Леся, бързо обличайки халат.
Отвориха вратата — и замръзнаха.
На прага стоеше Дядо Коледа.
Истинският.
В червена кожуха, с брада, с чувал на рамо.
— Не ви поръчвахме! — изкрещя Леся.
— И няма с какво да платим, — добави Игор, оглеждайки се сякаш търси с какво да даде.
— Всичко е платено, — спокойно отговори Дядо Коледа.
— Аз дойдох с подаръци.
Къде са вашите деца?
Леся мигновено светна.
— О! Подаръци? Имаме трима! Елате, тук е всичко!
— Не, — строго каза Дядо Коледа.
— Подаръците се дават само на деца.
Лично.
Леся се обърка.
— А… а те… сега са… в стаята…
Тя отиде в детската, надникна.
Празно.
В главата й премина мисъл.
— Игор! — извика тя тихо.
— Къде ги сложи?
— Опа… — той изведнъж побеля.
— Аз… забравих…
Той изтича навън, стигна до обор, отвори вратата.
Празно.
Само бисквитите, размекнати от влага, и следи от детски сълзи по пода.
— Няма ги! — прошепна той, връщайки се треперещ.
Леся изтича сама.
Обиколи оборската постройка, надникна във всеки ъгъл.
Никой.
— Къде са? — крещеше тя.
Игор също дойде, объркан.
— Аз ги заключих тук… къде изчезнаха?!
Изведнъж — вратата на оборът се хлопна с трясък.
Затварянето щракна.
— Ей! Това шега ли е? — викна Леся, тропайки по вратата.
— Седнете тук, — прозвуча познат глас, — докато посрещна Новата година.
— Луд ли си?! Ще замръзнем!
— А вие съжалихте ли децата си, като ги оставихте да умират от студ в обор? — попита Дядо Коледа.
И в този момент той свали брадата.
Преди тях стоеше Стас.
Бившият съпруг на Леся.
Бащата на децата им.
— Вие… — прошепна Леся.
— Дойдох да поздравя децата си, — тихо, но с ледена ярост каза той.
— Чух техните викове за помощ.
Отворих оборът.
Взех ги.
Заведох ги в болница.
Те имат измръзвания.
Късмет, че беше навреме.
Той си тръгна, без да се обръща.
След няколко часа млади момчета, разхождащи се с фенери, чуха туптене.
Отвориха оборът.
Вътре трепереха двама — Леся и Игор, с халати, с лица, изкривени от ужас.
На сутринта Леся побърза в полицията — да подаде жалба за изчезването на децата.
Но там я очакваше изненада.
Жалбата вече беше подадена — срещу нея.
От Стас.
Чрез социалните служби той успя да й отнеме родителските права.
— Колко още? — каза той.
— Глад, студ, безразличие…
А той взе децата при себе си.
При майка си — жена с добро сърце, с топли ръце, с дом, който винаги ухаеше на сладкиши и звучеше с детски смях.
По-късно Стас срещна жена.
Добър, силен човек.
Тя обикна децата му като свои.
А след няколко години роди две сестрички — малки, щастливи, обичани.
А Леся?
Сега й се наложи да работи.
Да получава заплата.
Да купува храна.
Да пие по-малко.
Защото детските надбавки вече не бяха нейни.
И всяка Нова година тя си спомня онази нощ.
Студ.
Обор.
Викове.
И лицето на Дядо Коледа, който се оказа нейното минало.
И справедливостта…
