Той беше тук, още ме гледаше, дишаше тихо до мен… а сега няма нищо.
Само тишина.
Опитах се да не плача пред него, да му говоря нежно, да му кажа, че е добре да си тръгне… но в действителност сърцето ми се разби на хиляди парчета.
Гледам леглото му — празно е, играчките му още са там… имам усещането, че ще се върне, че ще зачеса по вратата… но не.
Той не беше просто куче.
Той беше всичко за мен.
Моето бебе, моят приятел, моята опора…
Не знам как ще се справя.
Изгубена съм.
Но да виждам, че има хора тук, които разбират… това наистина ми помага.
Имам нужда да говоря.
Да плача.
Да пиша, дори и да е безсмислено.
Благодаря ви, че сте тук… наистина.
