Виктория стоеше на опашка в МФЦ, документите в ръцете й леко трепереха от умора.
Две години работеше като проклета, на две, а понякога и на три места, за да събере сумата за малкия си, но собствен апартамент.
— Виктория? — гласът зад нея прекъсна мислите й.
Тя се обърна.
Людмила Ивановна.
Бившата свекърва.
— Какво те доведе тук? — приближи се, очите й се присвиха.
— Нещо оформяш?
Като забеляза документите, лицето й мигновено се промени.
— Ти? Купи апартамент?! С какви пари, ти броеше стотинки! — гласът й стана пронизителен.
Цялата опашка се обърна.
Кръв се качи в лицето на Виктория.
— Работих, — отговори кратко тя.
— Спестявах.
— Работеше? — подсмърчa Людмила Ивановна.
— Моят Сергей разказваше, че едва свързваш двата края.
Дори за прилично облекло нямаш пари.
Сергей.
Бившият й съпруг, който след развода се нанесе при майка си и очевидно все още обсъждаше живота на бившата жена с нея.
— Явно Сергей не знае всичко, — каза спокойно Виктория.
— Оправяш ли се? Къде намери парите? Някой ти помогна, нали? — не спираше свекървата.
— Знам колко получаваш! Сергей казваше — стотинки! Живееш в нает апартамент, ядеш макарони, а сега изведнъж имаш собствено жилище!
— Людмила Ивановна, не дължа обяснения на никого.
Особено на вас.
— Как така не дължиш? Била си жена на сина ми! Имам право да знам откъде са ти парите!
— Бях.
Минало време, — подчерта Виктория.
— Аха! Значи наистина нещо тъмно има! Иначе нямаше да криеш!
Хората на опашката започнаха да шушукат.
Виктория искаше да се разтвори в земята, но не мислеше да си тръгва.
Твърде дълго беше вървяла към този ден.
— Нищо тъмно.
Просто работех.
— Къде работеше? Колко получаваше? — сипеше въпроси свекървата.
— Сергей не знаеше много.
Дори когато бяхме женени.
— Не дръзвай така да говориш за сина ми! Той е честен човек, работлив!
— Може би затова и се разведохме, — каза Виктория.
— Аз съм твърде странна за вашето семейство.
Опашката се движеше напред.
— С какви пари? — не отстъпваше Людмила Ивановна.
— Честно кажи — кой ти даде?
— Никой.
Аз сама изкарах.
— Лъжеш! Познавам такива като теб! Търсят на кого да паразитират!
— Паразитират? — бавно повтори Виктория, усещайки как гневът й кипи.
— Това за мен ли е?
— За теб.
Винаги си била такава.
Хитра.
Изчислителна.
До гишето оставаше още един човек.
Още една минута.
— Людмила Ивановна, — каза спокойно Виктория, — наистина ли искаш да знаеш?
— Разбира се, че искам! Кажи истината!
— Добре, — кимна жената.
— Броих стотинки, защото издържах трима.
Сега само себе си — и това ми стига.
Людмила Ивановна замръзна.
— Трима? — попита несигурно тя.
— Вас, сина ви и себе си, — поясни Виктория.
— Помните ли? Сергей носеше половината си заплата за вас.
За домакинството.
За вашите лекарства.
— Това е нормално! Синът трябва да издържа майка си!
— Трябва.
Но не за сметка на жена си.
Когато парите не стигаха за храна, Сергей ми казваше да пестя.
А на вас продължаваше да носи пари.
— Аха! — засмя се свекървата.
— Сигурно някой ти помогна сега?
Виктория се усмихна.
За първи път през целия разговор — искрено.
— Да.
Помогна ми дисциплината.
И още — отсъствието на сина ви на моя гръб.
Опашката замря.
Людмила Ивановна почервеня чак до корените на косата си.
— Как смееш!
— Смея.
Защото това е истина.
Без сина ви за две години натрупах за апартамент.
С него за седем години брак — дори за прилично облекло не можех.
— Моят син е добър човек!
— Може би.
Но не е мъж.
— Следващ!
— извика служителката на МФЦ към Виктория.
Тя се приближи към гишето.
— Чакай! — хвана я за ръкава свекървата.
— И така и не каза колко плати!
— Защо трябва да знаете? Вие не помагахте.
— Бях твоя свекърва!
— Бях, — подчерта Виктория.
Тя се обърна и тръгна към изхода.
— Ще видим как сама ще живееш! — извика свекървата след нея.
— Живея вече две години, — отговори Виктория, без да се обръща.
— И по-добре от всякога.
Вечерта Виктория седеше на пода в своя празен апартамент.
Все още нямаше мебели, само матрак и чайник.
Но стените — нейни.
Таванът — неин.
Дори прахта на пода — нейна.
Тя си направи чай, седна и погледна през прозореца.
Тихо.
Спокойно.
Никой не я учеше как да живее.
Изпи чая и легна на матрака, преплела ръце зад главата.
За първи път от много години се чувстваше у дома.
Наистина у дома.
Тук всичко ще бъде както трябва.
Защото това ще бъде така, както иска тя…
