— Алинче, трябва да ти отворя душата си…
Чувствам, че краят ми е близо.
Ти трябва да знаеш истината, дори и след това да ме намразиш — започна свекървата, стискайки ръката на Алина.
Алина замръзна.
Кога беше успяла да стане за нея „Алинче“?
Обикновено свекървата я наричаше „змия подколодна“, „вещица“ или с някоя друга обидна дума.
А сега изведнъж — „Алинче“.
Явно е вярно, че преди смъртта човек се променя, започва да осъзнава грешките си.
Може би това беше се случило и с Мария Викторовна.
Алина работеше като медицинска сестра в болницата, където бившата ѝ свекърва беше попаднала с инфаркт.
Тя не можеше да оцени сериозността на ситуацията — не беше лекар, но се шушукаше, че шансът за оздравяване е малък.
С бившия си съпруг Алина така и не се срещна: дали той не е идвал при майка си, или пътищата им просто не са се пресекли.
И нямаха за какво да говорят…
Той някога ѝ беше причинил такава болка, че тя дори не искаше да го вижда.
Всичко започна, когато дойде време да ражда.
Мъжът ѝ не се радваше на предстоящото бащинство, мърмореше, че още не са стъпили на крака, а сега щяло само той да издържа семейството.
Алина обеща да намери надомна работа, за да не виси на шията му.
Но явно детето не беше нужно на никого — дори свекървата хвърляше коси погледи и казваше, че Алина бърза прекалено.
Когато Алина попадна в болницата, лекарите решиха да направят цезарово сечение, макар че преди това нямаше никакви показания.
Тя се опита да се обади на свекървата, която работеше като завеждаща родилното отделение, надявайки се, че ще я защити.
Но Мария Викторовна не отговори.
След упойката ѝ съобщиха, че момиченцето е починало още в утробата.
Това беше най-страшната новина в живота ѝ.
В онзи ден част от самата нея умря.
Тя мечтаеше да си отиде заедно със своето бебе, което искаше да нарече Катенка.
Отношенията със съпруга рухнаха.
Той я обвиняваше, че не е успяла да запази детето, а свекървата подливаше масло в огъня.
Всичко завърши с развод, в който виновна се оказа Алина.
И ето сега Мария Викторовна лежеше в болницата, където Алина работеше като медицинска сестра, и имаше нужда от грижи.
Синът ѝ не беше до нея.
Нито новата му жена.
Явно жената вече беше ненужна на своите близки.
— Не говорете глупости!
Вие непременно ще оздравеете! — опита се да я утеши Алина, но тя само махна с ръка.
— Нищо вече няма да е добре…
Ти сама го разбираш…
Но ти си добра жена.
Жалко, че не го видях веднага и подкрепих сина си, когато реши да се раздели с теб.
Ти трябва да знаеш, Алинче, че цезаровото сечение не ти го направиха просто така… — Сърцето на Алина се сви.
Тя се досещаше, че нещо не е било наред, но да го чуе на глас беше непоносимо.
— И детето ти не е починало.
То беше подменено с мъртвородено…
А твоята дъщеря, моята внучка…
Вашето бебе…
Я дадоха за осиновяване на богато семейство.
В ушите ѝ зазвъня така, че Алина едва не извика.
Краката ѝ се подкосиха и тя едва се задържа права.
Тя гледаше свекървата и виждаше не слаба, болна жена, а чудовище…
Истинско чудовище, което я беше лишило от щастие.
— Защо? — прошепна Алина, глухият ѝ глас звучеше като от друг свят.
— Андрей не искаше деца.
Ти знаеше…
Той тъкмо започваше да гради кариера, имаше големи перспективи.
Сега е постигнал много, а детето щеше да му попречи.
Боя се, че ще поискаш издръжка, ако реши да се разведе…
Че ще му късаш нервите, а на него му трябваше да се съсредоточи върху работата.
Той ме убеди да се отървем от детето, да го дадем и да те убедим, че бебето е починало.
Разбираш ли, заради сина си бях готова на всичко, само и само да стане успешен…
Но сега, гледайки смъртта в очите, разбирам какъв товар нося.
Ще можеш ли да ми простиш, Алинче?
— Как можахте?.. — прошепна Алина, гласът ѝ трепереше, а мислите ѝ се бъркаха като кълбо прежда, което не може да се развие.
Сълзи се стичаха по бузите ѝ, оставяйки мокри следи.
— Къде?
Къде е дъщеря ми? — изрече тя, сякаш всяка дума ѝ костваше невероятно усилие.
Болката стягаше гърлото ѝ, не ѝ даваше да диша.
— В шкафчето…
Там има бележник…
На първата страница е адресът… — свекървата говореше с усилие, гласът ѝ беше слаб, но в него се усещаше горчивина.
— Само че вече нищо не може да се промени.
Той…
Той е много влиятелен човек.
Властен.
Няма да ти върне дъщерята…
— Това ще видим! — процеди Алина през зъби.
Ръцете ѝ трепереха, когато отвори шкафчето и грабна тефтера.
Откъсвайки листа с адреса, тя почти изтича от стаята, без да се обръща.
— Алина, прости ми… — дрезгавият глас на Мария Викторовна я настигна вече отзад.
— Бог ще прости… — хвърли Алина, без да се обръща.
Тя повече не можеше да стои близо до този човек.
До този, който ѝ беше отнел част от душата и беше разрушил живота ѝ.
В главата ѝ пулсираше само една мисъл — да види дъщеря си.
Пет години и половина!
Вече е толкова голяма…
Жива…
Сълзите пак напираха, но Алина ги изтри и почти на бегом се запъти към кабинета на началството.
Каза нещо за спешна работа, дори не помнеше как точно обясни отсъствието си.
Пътят до посочения адрес мина като в мъгла.
И ето я, стои пред портите на огромен имот, разбирайки, че просто така да влезе и да вземе детето няма да стане.
Постепенно започна да ѝ просветва, че за самото момиченце това ще е шок.
То вече беше свикнало с друг живот, с друга майка…
Но поне да я види…
Поне с едно око…
На стълбите я посрещна мъж.
Той беше строен, хубав, но в очите му се четеше ледена празнота.
От някъде от дълбините на двора се чуваше детски смях и сърцето на Алина се сви.
То се стремеше натам, при дъщеря ѝ…
— Искате да започнете като бавачка? — попита мъжът, оглеждайки я оценяващо.
— Бавачка? — повтори Алина, без да откъсва поглед от двора, откъдето се чуваше детски глас.
— Не е ли така? — той леко се намръщи.
— Сергей? — тихо попита Алина, и мъжът кимна.
— Не съм дошла като бавачка…
Дошла съм за дъщеря си… — Сергей рязко побледня.
Лицето му се напрегна, челюстите му се свиха.
Гледаше я така, сякаш иска да я смаже, унищожи.
Но Алина не отстъпи.
— Това е дълга история…
Моля ви, изслушайте ме… — започна тя да говори, сълзите се стичаха по лицето ѝ, но тя не спираше.
Разказа всичко: как мъжът ѝ, най-близкият човек, е убедил майка си да се отърват от детето, как са я измамили да повярва, че дъщеря ѝ е починала.
— Не знаех…
Мислех, че вече я няма…
Толкова се страхувах…
А сега…
— Няма да ви дам дъщерята — рязко я прекъсна Сергей.
— Тя е всичко, което имам.
Катенка е моят живот.
Катенка…
Алина заплака още по-силно.
Точно така искаше да нарече дъщеря си.
Краката ѝ се подкосяваха, но тя се държеше.
Не знаеше какво да прави по-нататък.
Сергей можеше да я изгони, да извика охрана, полиция…
Но той мълчеше и слушаше.
— Хайде да влезем в къщата — каза накрая той.
— Ще ви почерпя чай и ще ви разкажа моята история…
Алина кимна, макар сърцето ѝ да се рвеше натам, където беше дъщеря ѝ.
Тя искаше да я види, макар и за миг.
Вътре в къщата я обзе тъга.
Тя разбра, че никога няма да може да даде на дъщеря си такъв лукс.
Нейният гардероб, нейният живот — всичко това беше толкова далеч от този свят.
Ще успее ли да направи Катенка щастлива?
Разбира се, че ще ѝ даде всичко от себе си, но ще е ли това достатъчно?
С периферното си зрение Алина забеляза куклени къщички, луксозни играчки.
Вероятно това беше детската стая на Катя.
В кухнята, на чаша чай, Сергей започна своя разказ.
— Съпругата ми имаше безплодие.
Мечтаехме за дете, и изведнъж ни се обадиха от родилния дом.
Казаха, че има момиче, от което майката се отказала.
Дори не се замислихме.
Веднага започнахме да уреждаме документите.
Нашият дом се напълни с щастие.
Станахме родители.
А когато Катенка навърши три години, съпругата ми почина.
Сърдечен удар.
Беше… като гръм от ясно небе.
Все още не мога да приема това, въпреки че минаха вече две и половина години.
Катя постоянно пита кога мама ще се върне от небето.
Това боли…
Тя чака мама, но не вас…
Сърцето на Алина се късаше.
Тя остави чашата и стана.
През матираното стъкло на кухнята видя момичето.
Това беше тя.
Нейната дъщеря.
Нейното копие.
Алина едва се сдържа да не се втурне към нея.
Но не може.
Не може да шокира детето.
Катя обича баща си.
— Казахте, че ви трябва бавачка, — твърдо каза Алина.
— Бавачка, но не вие… — Сергей поклати глава.
— Вие няма да можете да се контролирате.
Не мога да ви се доверя.
Ами ако решите да я откраднете?
— Да открадна? Не!
Кълна се!
Не! — Алина почти крещеше.
— Дойдох тук, за да я взема, но сега разбирам, че тя има собствен живот.
Не искам да разрушавам психиката ѝ, но моля…
Позволете ми да бъда до нея.
Дайте ми да стана бавачка!
— Ще ви дам отговор след два дни, — сухо отговори Сергей.
Тези два дни бяха мъчение за Алина.
Тя едва се сдържаше да не отиде в полицията, да не поиска да си върне дъщерята.
Но разбираше: това не е изход.
Тя трябваше да бъде по-мъдра.
За Катенка.
След два дни Сергей се обади.
Гласът му беше спокоен, но имаше лека напрегнатост.
Той каза, че е готов на компромис, но само при определени условия.
Алина трябваше да подпише договор, в който се задължава никога да не казва на Катя, че е майка ѝ.
Освен това трябваше да премине консултация при психолог и да направи ДНК тест.
Само след това Сергей се съгласи да я вземе на работа като бавачка.
Алина без да се колебае се съгласи на всичко.
Дори без тестовете тя знаеше, че Катя е нейна дъщеря.
Момичето беше нейно точно копие.
Но Сергей искаше доказателства, формалности, за да се убеди, че не греши.
Когато резултатите от тестовете потвърдиха родството, а психологът даде становище, че Алина може да контролира емоциите си, Сергей ѝ връчи договора.
Тя дори не го прочете — просто сложи подписите си, без да се замисля.
Същия ден мъжът запозна Катя с новата бавачка.
Този момент беше най-щастливият в живота на Алина.
Първоначално Сергей ѝ разреши да работи два дни през два, но след месец настоя тя да напусне болницата и да се премести при тях.
— Катенка много ви харесва, — каза той.
— Тя се привързва към вас.
Ще бъдете постоянно с нея.
Това е по-добре за нея.
Алина дори отказваше да взема пари за работа, но Сергей настояваше, позовавайки се на условията на договора.
Тя чистеше къщата, готвеше, пера и прекарваше почти цялото време с Катя.
Всеки път, когато момичето ѝ се усмихваше, Алина чувстваше как сърцето ѝ се къса от любов.
Но се сдържаше, не си позволяваше нищо излишно.
Не можеше да я нарича дъщеричка, не можеше да я прегръща както искаше.
Минали бяха осем месеца.
Сергей постепенно започна да се отпуска.
Виждаше как Алина се грижи за Катя, как искрено я обича и разбираше, че тя няма да му отнеме детето.
Сърцето му започна да се привързва към тази жена, която беше преживяла толкова много.
Той започна по-често да разговаря с нея, канеше я на разходки из градината.
Намираха общи теми, споделяха мисли.
Без да усети, Сергей започна да изпитва топли чувства към Алина.
Но не знаеше как тя ще реагира на признанието му.
Дойде рожденият ден на Алина.
Целият ден Сергей се държеше сякаш не знае за празника.
Но вечерта той и Катя й устроиха изненада.
Поканиха я на чай с торта, а момичето, смутено, подаде на Алина малка кутийка с панделка.
— Татко ми каза истината, — тихо каза Катя, спускайки очи.
— Ти си моята мамичка, която слезе при нас от небето.
Алина замръзна.
Сърцето ѝ заблъска толкова силно, че едва можеше да диша.
Сълзи потекоха по бузите ѝ.
Погледна Сергей, а той само се усмихна, леко повдигайки устните си.
— Но мама и татко трябва да са женени, нали? — продължи Катя, вдигайки големите си очи към Алина.
— Татко иска да се ожени за теб!
Ще се съгласиш ли, мамичко?
Алина не можа да задържи сълзите си.
Прегърна дъщеря си, вдишвайки детския ѝ аромат, целуваше косата ѝ, отново и отново я прегръщаше.
Катя ѝ се струваше най-скъпото съкровище на света.
— Обичам те, — прошепна момичето с усмивка.
— Благодаря, че слезе при нас.
Но още не си отговорила…
Ще се омъжиш ли за татко?
— Катя, — с лек укор каза Сергей.
— Репетирахме: „да се омъжиш за татко“, а не „да се жениш“.
Алина се засмя.
Смехът ѝ беше последван от Сергей и Катя.
В този момент тя почувства, че сърцето ѝ е изпълнено със щастие.
— Ще се омъжа, — каза тя, усмихвайки се през сълзи.
— Разбира се, ще се омъжа.
Сергей се присъедини към прегръдките им, прегърна и двете — своята малка принцеса и жената, която стана за него не просто бавачка, а част от семейството им.
В този момент Алина разбра: животът ѝ най-накрая намери смисъл.
