– Какво правите, къде се бутате?! – раздразнено изрече Семьон, макар и сам да осъзнаваше, че не е без вина — беше се замислил зад волана.
Но как може човек да вземе такова решение: да пресича улицата на непозволено място, още повече с дете на около пет години за ръка? Това е върхът на безразсъдството!
Тежък камион спря буквално на милиметри от жената, която застина на място със затворени очи.
Момченцето заплака и само това я извади от вцепенението. Тя грабна сина си на ръце.
– Вие изобщо разбирате ли, че тук няма пешеходна пътека?! – Семьон се опитваше да сдържи гласа си, но възмущението му все пак избиваше навън.
– Извинете… не видях – едва чуто промълви тя.
– „Не видях“? Да ако не бях успял да спра, щях цял живот да се мъча с угризения на съвестта! А детето ви? За него поне помислихте ли?
Тя рязко се обърна:
– Казах, че се извинявам! По-добре изобщо да не бяхте спирали… Може би щеше да е по-лесно и за двама ни.
Жената очевидно не беше нито пияна, нито глупава. Семьон я погледна внимателно и взе решение:
– Качете се в колата – каза той.
Тя го погледна подозрително:
– Защо?..
– Наистина, качете се. Ще ви закарам. Виждате ли какво задръстване се е образувало?
Наистина имаше задръстване — цели пет коли, но явно дори това уплаши жената.
Семьон крадешком я наблюдаваше: тя притискаше детето до себе си — явно грижовна майка. Но защо отговорът ѝ прозвуча толкова странно? Очевидно беше станало нещо…
– Защо ви трябват чужди проблеми? – тихо въздъхна тя, но все пак се съгласи.
Колата спря пред входа на ресторанта.
– Хайде да влезем, да обядваме заедно и да поговорим – предложи Семьон.
– Не, не, неудобно е… – смути се тя.
– Удобно е, това е моят ресторант. Не се притеснявайте. Приемете го като извинение за уплахата. Между другото, да се запознаем. Казвам се Семьон.
– Валентина, а това е Егор – представи се тя.
Докато чакаха поръчката, Валя замислено мачкаше салфетка, а после заговори:
– Знаете ли, до вчера мислех, че всичко ми е наред. А вчера вечерта мъжът ми просто ни изгони на улицата. Каза, че има ново семейство, а ние вече не му трябваме… Аз сина си го гледах вкъщи, работа отдавна нямам, приятелки също…
Ако това е ваш ресторант, може ли да се намери някаква работа за мен? Мога да мия подове, чинии… каквото и да е, само и само да оцелеем.
– А къде ще живеете? Кой ще гледа детето, докато работите? – попита Семьон.
Валя наведе поглед:
– Честно казано, не знам… Наистина не знам какво да правя…
Семьон посочи чиниите:
– Яжте, и нахранете детето. Трябва да помислим.
Той гледаше тази млада, изтощена жена и не можеше да разбере как мъжът ѝ е могъл да постъпи така.
Горда е, вероятно, щом не е тръгнала да съди или да вдига скандали. Една чанта със себе си… Как да им помогне?
Странно, но Семьон, който обикновено избягваше всякакви задължения към други хора, почувства желание да ѝ подаде ръка.
Но какво точно можеше да предложи — още не знаеше.
В джоба му завибрира телефон. Той погледна екрана:
– Разбира се… Ало.
– Семьон Василиевич, трябва да купим комбиниран фураж. Миналия път го купихте преди месец.
– Добре, ще преведа пари. Как е там? Няма ли купувачи?
– Никой не се е обаждал… Жал ми е за животните, те не са виновни…
– Добре, мисля, че скоро ще дойде човек, на когото ще можете да предадете всичко.
От другата страна на линията събеседничката осезаемо се оживи.
Възрастната жена, която наглеждаше дома, съвсем се беше изморила. Три месеца не беше ходила при внуците си.
Това стопанство се стовари върху Семьон като сняг на главата.
Един чичо, когото почти не познаваше, беше оставил след себе си нещо като ферма.
Семьон веднъж отиде да я види — и толкова. Плати на съседката да гледа животните заедно със съпруга си, а какво да прави по-нататък — не знаеше.
Пъхна телефона в джоба си и погледна към Валентина:
– Кажете, работили ли сте някога с крави, овце?
– До петнайсетгодишна живях на село, после се преместихме – махна с ръка тя.
Семьон се оживи:
– А какво мислите за преместване на село? Сега ще ви обясня всичко… – И разказа ситуацията:
– Ще получите всичко в ръцете си! Развивайте, продавайте, купувайте — правете каквото искате! Аз изобщо няма да се намесвам. Нищо не ми трябва.
Просто ми е жал да го изоставя. Селото не е малко, има училище, вероятно и детска градина. С Егор проблеми няма да има.
Валя го гледаше с широко отворени очи:
– Сериозно ли сте?! Но това е ваше…
Семьон махна с ръце:
– Ако ме отървете от този товар, ще съм само радостен! За да продам фермата, трябва да вложа куп пари в документи. В крайна сметка ще се окаже безполезна. Само ще изгубя време.
Очите на Валя заблестяха:
– Но ние сме ви чужди хора… Съвсем чужди…
– Валентина, не го възприемайте така! Мислете за това като за помощ към мен! Няма да харча пари за поддръжката на фермата, няма да мисля за нея. Между другото, имате ли книжка?
Жената кимна.
– Отлично! В гаража има някаква техника. Чичото е продавал нещо. Ползвайте всичко, което намерите! Най-важното е този „селски кошмар“ да не ми изяжда душата.
Валя погледна с благодарност към Семьон:
– Знаете ли, преди половин час мислех, че на света не са останали добри хора. Когато най-близкият човек те предаде, ти се струва, че останалите са още по-лоши.
А сега разбирам — не, добри хора все пак има. И може би са дори повече, отколкото изглежда.
Семьон повика управителя:
– Олег, вземи ключовете от колата ми и закарай тези хора на този адрес. Някой ще те замести. Така или иначе сега няма много клиенти.
Валя гледаше полетата и горите зад прозореца, а устните ѝ се разтягаха в усмивка.
Колко ѝ беше липсвало селото! Макар че никога не си го признаваше.
И на Егор ще му бъде добре там. Само дано къщата е в ред… Какъв добър, отзивчив и приятен на външен вид е Семьон!
Пристигайки пред голяма къща, Валя въздъхна: „Еха…“ Олег ѝ помогна да разтовари вещите.
Семьон му даде пари и го помоли да влезе в хранителен магазин, а Валя купи всичко необходимо.
Торби и пакети станаха доста. Тя взимаше по малко, но Олег явно реши да поеме нещата в свои ръце.
– Семьон се обади, предупреди – каза възрастната съседка.
– Ох, ако знаете колко се радвам, че вече ще живеете тук! Първо, къщата не трябва да стои без стопанин, и второ, много се уморих.
Казваше се Анна Фьодоровна, а къщата ѝ беше недалеч.
– Не се притеснявай, Валюша, – каза тя.
– Първоначално ще ти помогна, а после сами ще решите какво да правите.
Правилно ли разбирам, че имате всички пълномощия?
Валя се засмя:
– Разбира се, как иначе!
– И, като дете, се завъртя из стаята.
– О, съвсем не може да се сравни с апартамента, в който живеехме с мъжа ми!
– Целият апартамент ще се събере в една стая от тази къща!
Анна Фьодоровна ѝ показа съдовете и спалното бельо.
– Не се притеснявай…
– Не мисли, че господарят е умрял тук, той беше в болницата.
– Така че използвай всичко.
И така, седмиците течаха по стария си ход.
Валентина, притежаваща добър и покорен характер, постепенно усвояваше и си припомняше науката за селския живот.
Запознаваше се с кравите — останали почти малко, с овцете, които отглеждаха за месо, с кокошките…
Постепенно всичко в главата ѝ започваше да се изяснява.
Скоро започна да разбира, че дори и недоглежданите животни дават повече продукция, отколкото те сами могат да изядат.
А значи трябва да търси пазари за продажба.
Тоест, ако намери място, където може да предава излишъка от мляко, месо или яйца…
Може би на някоя баба на пазара?
Тогава може да наеме помощник…
После Валя реши да погледне в гаража.
Там стоеше истински звяр — огромна машина, предназначена за превоз на малки товари и движение по кал.
Валя въздъхна.
Някога имаше малка кола, която лесно щеше да се побере в салона на това чудовище.
Минали няколко седмици и тя се научи на неща, за които преди дори не беше мислела.
А машината…
Е, просто беше малко по-голяма от онази, на която беше карала някога.
Анна Фьодоровна с широко отворени очи наблюдаваше случващото се през прозореца:
– Дядо, виж!
– Струва ми се, или това е колата на съседа?
– Наистина, може би е продал звяра?
– Не, виж, Валька кара като луда!
– Е, момичето това и през огън ще мине, сигурно!
– Сега ще се обърне, ще трябват помощници.
– Не ти каза ли нещо?
– Не, не чух, – отвърна дядото.
– Е, нищо.
– Погледни, може някаква работа да се появи за нашите селяни.
– Така е.
– Странно, а защо Семьон не е дошъл нито веднъж?
– Мислех, че… онова… при тях…
– Хубава двойка щяха да станат.
Дядото се засмя:
– Ой, Аня, ти искаш всички да ожениш!
– А при Валя, гледай, така или иначе всичко ще се нареди.
Семьон спря колата пред ресторанта.
Дълго гледаше сградата, погълнат от мислите си.
Не очакваше да попадне като неопитен юноша.
Обичайно заграбване на активи.
Отпусна се, повярва в своята неуязвимост…
Какъв идиот!
Добре, че своевременно осъзна какво става.
Продаде ресторанта и къщата почти без пари.
За щастие имаше резерв от пари и сега може да започне отначало.
Но докато тече процедурата по банкрут, парите по безименната сметка бяха замразени и не можеха да се изтеглят.
Трябваше да преживее поне половин година.
Или малко повече, или по-малко.
Това вече зависи от съдбата…
Вечерта, накануне, изведнъж си спомни за чичовата ферма.
Никой не я беше пипал, защото той така и не успя да уреди наследството докрай.
„Е, не би трябвало Валентина да го изгони? – мислеше той.
– Но кой знае?
– Може би тя отдавна е заминала?
– Но пък от друга страна, Анна Фьодоровна би звъннала…“
Той отиде в селото.
Утрината беше тиха и спокойна.
Приближавайки къщата, той спря и отвори уста от изненада.
Разбира се, бил е тук няколко пъти, но помнеше ясно, че половината от това, което виждаше сега, преди не е било.
Тъкмо спря до портата, когато оттам излезе Валентина.
Тя извади някакви огромни чанти и ги понесе към новата сграда.
Оттам ѝ излезе насреща…
Семьон отново отвори уста…
Това беше Анна Фьодоровна, в бяла престилка и бяла шапка!
Той избърса очите си, за да се убеди, че не халюцинира, и слезе от колата:
– Здравейте, дами!
Жените се обърнаха.
Ако сега Семьон срещнеше Валя на улицата, щеше да не я познае!
Уверен поглед, стилни дънки, лека тениска…
– Здравей! – възкликна Анна Фьодоровна, размахвайки ръце.
Семьон забеляза, че в очите на Валя проблесна страх, и побърза да се обясни:
– Валентина, не мислете нищо лошо, просто исках да помоля да отдъхна малко при вас.
– В града възникнаха някои проблеми, нуждая се от почивка.
– Няма ли да ме изгоните?
Тя се усмихна весело:
– Какво говорите!
– Разбира се, влизайте!
Семьон с изумление огледа:
– А това какво е?
– Цех за производство на сирена.
– Да.
– А това… – Тя посочи новата сграда.
– Тук едва започваме, но поръчките вече са много.
– Правим шишчета, мариноваме сирена, ребърца и всякакви такива неща.
Семьон отново отвори уста:
– Валя, кога успяхте всичко това?
– Два години минаха откакто не сме се виждали, – сви рамене тя.
До късно през нощта Валентина и Семьон не спаха.
Егорка рано се успокои, защото цялата вечер караха велосипеди с Семьон.
Семьон се чувстваше… прекрасно!
Детски безгрижно.
Сега седяха на масата и той внимателно слушаше плановете на Валя.
– Наистина ли искате да осъществите всичко това? – попита той.
– Разбира се!
– Сега печелим добре, заплатата стига и успяваме да спестяваме.
Семьон я гледаше и не можеше да разбере как преди не е забелязвал колко красиви са очите на Валя, колко изящен е овалът на лицето ѝ, колко е изобщо…
Той се приближи до Анна Фьодоровна:
– Имам нужда от съвет.
Тя хитро го погледна:
– Дори ми се струва, че знам за какво говориш.
– Искаш ли да поговориш?
– По-точно, за кого?
Семьон се засрами:
– Е, вие знаете всичко, Анна Фьодоровна…
– Исках да попитам…
– Има ли някой при Валя?
– Може би по-добре да си тръгна?
Жената се засмя:
– Кой би могъл да има някого, ако цялата му глава е пълна само с работа?
– И откъде взема такива сили?
– От сутрин до вечер се върти, кара това чудовище.
– Тя е като пчеличка!
– Благодаря ти, Анна Фьодоровна, – усмихна се Семьон.
– Много се надявам да мога да бъда добър помощник.
Семьон не се върна в града.
Реши, че на такова красиво и уютно място не би му навредило и кафе.
А може би и хотел.
Особено като се има предвид, че имаше с какво да привлича клиенти.
Славата за продукцията, с която се занимаваха, се носеше из целия край!
Поръчките идваха вече и от други области.
Валя обаче помоли да изчакат с разширяването на производството, докато новороденото им бебе навърши поне половин година.
– Е, защо да бързаме? – казваше тя.
– Семейството е най-важното!
