Имах обикновена смяна на патрул.
Със съдружника ми обикаляхме един участък извън града, където често стават катастрофи — особено по правите участъци, където шофьорите се подлъгват да карат бързо.
Всичко вървеше спокойно, дори прекалено.
Тогава видях една сива кола, която буквално прелетя покрай нас, сякаш не ни забелязваше.
Бърз поглед към радара — 150 км/ч.
По празен път, посред бял ден.
Човек би си помислил, че просто бърза.
Но това не е причина да нарушава закона.
Веднага проверих номерата — без нарушения, колата е регистрирана, не е в търсене.
Включих сирената, натиснах звука, дадох сигнал да спре.
Колата изглежда първоначално забави, но после пак ускори.
По високоговорителя вече предупредих с властен тон:
— Шофьор, незабавно спрете!
Нарушихте правилата и ще носите отговорност.
След няколко стотин метра колата все пак спря на банкета.
Излязох и, спазвайки протокола, се приближих от страната на шофьора.
Зад волана седеше млада жена, на около 30 години.
Лицето й беше бледо, разтревожено, а в очите й се четеше страх.
— Госпожо, знаете ли каква скорост е разрешена на този участък от пътя?
— Да, да… знам… — прошепна едва, почти задъхвайки се.
— Тогава може ли документите ви? — казах строго и леко се наведох към прозореца.
В този момент забелязах, че нещо не е наред под краката й.
На пода на колата имаше…
На пода имаше локва… но това не беше вода от бутилка.
Веднага разбрах: жената раждаше.
— Госпожо… изтекоха ли водите ви?
— Моля… помогнете… сама съм… няма никой… — гласът й се пречупи.
Без съмнение.
Веднага съобщих по радиостанцията, че придружавам бременна жена до най-близката болница.
Настаних я в колата ни, карах максимално внимателно, но бързо.
По пътя тя почти викаше — контракциите ставаха по-силни.
Държах я за ръка и я успокоявах колкото можех, макар и самият аз едва да запазвах самообладание.
Пристигнахме в болницата буквално в последния момент.
Лекарите вече я чакаха на входа — предупредих ги предварително.
Жената беше отведена незабавно в родилното отделение.
След няколко часа се върнах там — тази история просто не ме оставяше на мира.
И ето — акушерката излезе в коридора, усмихна се и каза:
— Поздравления, момиче. Здрава, силна. И майката е добре.
Вероятно за такива моменти обичам работата си.
Законът е важен.
Но човечността е по-важна.
