Сутринта започна странно. Събудих се от усещане за студ на главата и, като я докоснах с ръка, се вцепених от ужас.
Под пръстите ми — гладка кожа. Нито един косъм.
Сърцето ми биеше като лудо. Скачих от леглото и, спъвайки се, побягнах към банята.
В огледалото ме гледаше чужда жена — напълно плешива, с широко отворени очи и треперещи устни.
— Не… — прошепнах. Сълзите потекоха сами.
Върнах се в спалнята, седнах на ръба на леглото и скрих лицето си в ръцете си. Мислите ми се бъркаха.
Това можеше да е всичко — болест, реакция на нещо…
Но дълбоко в себе си отказвах да повярвам на една ужасна догадка — че това е направил съпругът ми.
Взех телефона и наберих номера му.
— Ти ли го направи? — попитах, неспособна да сдържа треперенето в гласа си.
— Какво точно? — в гласа му имаше ледена невинност.
— Аз… съм плешива, — почти извиках.
Той въздъхна.
— Няколко пъти те предупреждавах. В банята, в кухнята, в спалнята — навсякъде имаше косата си. Уморен съм, отвратен съм. Сега — няма да има никаква коса.
В гърдите ми всичко се сви от болка и гняв.
— Ти… присмиваш ли се?! — извиках. Но той вече започна да се оправдава, говорейки нещо за „чистота“ и „ред“.
Скараха се дълго. Той не виждаше проблем в това, което направи. А за мен това беше предателство.
В един момент спрях да го слушам. Вече знаех какво ще направя. Ще се отмъстя.
И го направих, за което изобщо не съжалявам.
Разказвам историята си и много се надявам на вашата подкрепа.
Първо извадих всички негови вещи от шкафа и, без да се замислям, ги изгорих в задния двор.
Димът се издигаше, а вътре беше някакво странно чувство за освобождение.
Е, пречеха ми и бяха противни.
После се качих в спалнята, взех стария му лаптоп — този, който събираше прах по шкафа с месеци и ми пречеше — и го изхвърлих в кофата за боклук.
Следващата жертва беше бягащата пътека.
Тя заемаше половината стая с години, събирайки прах. С радост я разглобих на части и я изнесох до контейнера.
Отвратително ми беше от нея.
Вечерта съпругът ми се върна. Гладен, раздразнен.
— Защо вечерята не е готова? — попита той.
Погледнах го спокойно в очите.
— Защото не съм приготвила нищо.
Той отвори устата си, за да каже нещо, но аз вече бях събрала чантата си.
— Уморена съм да чистя след теб. Уморена съм да търпя. И уморена съм да съм до някого, способен на такова нещо.
Затворих вратата след себе си, оставяйки го в тишината на празния апартамент.
И за първи път след дълго време усетих, че дишам свободно.
