Летя си спокойно, място до прозореца, мисля си — час и половина полет, всичко ще е наред.
Пред мен седи жена, доста плътна, с шарена блуза.
Самолетът едва се откъсна от земята, когато тя, без да погледне, рязко отметна седалката си назад.
Аз — ах! — защото коленете ми се оказаха притиснати от седалката.
— Извинете — казвам аз учтиво, навеждайки се напред, — бихте ли могли малко да вдигнете облегалката?
Много ми е тясно.
Тя дори не обърна глава:
— На мен така ми е удобно.
Няколко секунди преработвам отговора, опитвам се да размърдам краката си — без шанс.
Решавам, че няма да оставя това просто така.
Натискам бутона за стюардеса.
Приближава момиче в униформа:
— С какво мога да помогна?
— Разбирате ли — обяснявам аз, — пътничката пред мен е наклонила седалката си така, че коленете ми са притиснати.
Не мога дори да мръдна.
Стюардесата учтиво се навежда към жената:
— Извинете, но възможно ли е да повдигнете малко седалката, за да бъде по-удобно на съседа ви?
Жената се обръща с такъв вид, сякаш лично съм ѝ съсипал почивката:
— Имам болки в гърба.
Платих си за място, значи мога да седя, както искам.
Стюардесата очевидно се сдържа, за да не извърти очи:
— Молим ви да вземате предвид комфорта на всички пътници.
В отговор жената бавно, с демонстративна въздишка, повдига седалката с няколко сантиметра.
— Доволен ли сте? — хвърля тя през рамо.
— Е, краката ми още не са пораснали отново, но вече е по-добре, благодаря — усмихвам се аз.
Тя изфъфка, а стюардесата едва забележимо ми намигна и продължи нататък.
Около половин час след първата „атака“ аз вече почти се бях отпуснал.
И ето — бац! — нейната седалка отново отлита назад.
Коленете ми пак са под натиск.
— Сериозно? — казвам аз на глас, но тя дори не помръдна.
Тогава разбрах — дипломацията повече не работи.
Реших да действам и да отмъстя на тази нагла, груба жена.
Ето какво направих.
Бавно, с невинен вид, спуснах масичката, извадих пластмасова чаша с доматен сок (точно тогава разнасяха напитки), сложих я на ръба, точно под нейната облегалка.
Седим.
Пет минути тишина.
После тя леко се размърда — и… пляс!
Сокът полетя върху бялата ѝ чанта, която стоеше отстрани, и малко върху блузата.
Тя рязко се изправи, обръща се:
— Какво е това?!
— Ох! — правя големи очи. — Извинете, вие така неочаквано се размърдахте…
Масичката е малка, виждате, нали ви предупреждавах — тясно е.
Тя става, възмутено размахва ръце:
— Стюардеса!
Тук ми изцапаха всичко!
Идва същото момиче:
— Какво се случи?
— Просто си седях, пиех сок, а седалката пред мен… е, сама тръгна назад и… — показвам с ръка към петното.
— Явно физика.
Стюардесата очевидно разбира за какво става дума, но с каменно лице казва:
— Елате, ще ви дам салфетки.
И, моля ви, уверете се, че облегалката е фиксирана.
Жената мълчаливо бърше чантата си, а седалката… до края на полета стоеше в изправено положение.
