В автобуса възрастната жена ту гледаше момчето с бялата тениска, ръцете му, покрити с татуировки, ту рязко отместваше поглед към прозореца и мърмореше нещо под носа си.
Момчето със слушалките изглеждаше напълно откъснато — музиката заглушаваше всички гласове наоколо и той дори не забелязваше косите погледи.
Но в един момент бабата не издържа:
— Ех, каква младеж е тръгнала! — извика тя високо.
— Защо рисувате всякакви дяволии по телата си?
Момчето извади едната слушалка и учтиво попита:
— Бабо, има ли нещо нередно?
— „Нещо нередно?“ — повтори тя подигравателно.
— С такова тяло в рая няма да влезеш, това е смъртен грях! Ужас е. Как земята носи такива като теб?
— Аз нищо лошо не съм ви направил — спокойно отвърна той.
— Това е моето тяло и имам право да правя с него каквото искам.
Но тези думи само наляха масло в огъня.
— Тьфу! По наше време младежта никога не говореше така на възрастните! — бабата започна да повишава глас.
— Кой ти даде право да ми говориш така? Заради такива като теб страната се разпадна! Ходите надраскани като дяволи! Нека родителите ти те видят — срам и позор!
С тези картинки няма и жена нормална да си намериш. Господ ще те накаже, чуваш ли? Ще скиташ по света, докато не разбереш, че греховете ти са тежки!
Тя се прекръсти, поклати глава и добави:
— Да изсъхнат ръцете ти, ако още веднъж си развалиш тялото с игла! И с всяка рисунка душата ти все по-тъмна да става!
Момчето не отвърна.
Само тежко въздъхна и се обърна към прозореца.
Автобусът продължаваше, а бабата не спираше:
— Ох, вдигна ми се кръвното заради теб, безроднико! Слава Богу, че нямам такива деца като теб. Позор, а не младеж!
Но изведнъж лицето ѝ побледня, ръката ѝ се хвана за сърцето.
— Ох… зле ми е… задушавам се… — прохрипя тя.
Хората в автобуса равнодушно отвърнаха поглед: едни се направиха, че не чуват, други просто се обърнаха.
Никой не помръдна.
И само онова момче с татуировките свали слушалките и я погледна внимателно.
После, неочаквано за всички, каза тихо, но твърдо… 😨😨
От думите му всички онемяха.
— Бабо… аз съм фелдшер.
Автобусът замря, сякаш за миг времето спря.
Момчето веднага се втурна към бабата.
Той уверено и бързо, без суетене, свали от нея стегнатия шал, разкопча горното копче на жилетката ѝ и ѝ помогна да поеме по-дълбоко въздух.
— Дишайте спокойно… Не се паникьосвайте — каза той с мек тон, съвсем различен от „грубия хулиган“, за какъвто тя го нарече преди малко.
Момчето действаше така, сякаш знаеше всичко предварително: провери пулса, повдигна бабата, за да ѝ стане по-леко.
— Има силен спазъм, кръвното ѝ скача — бързо произнесе той, вадейки телефона.
— Спешно трябва линейка.
Той набра номера и ясно, като професионалист, съобщи адреса, маршрута на автобуса и състоянието на жената.
— Дръжте се, бабо, лекарите идват — гледаше я внимателно в очите.
— Аз съм с вас, всичко ще бъде наред.
Бабата, все още бледа и слаба, с усилие отвори очи.
За миг в погледа ѝ проблесна изненада, дори смущение.
Сякаш искаше нещо да каже, но нямаше сили — само леко кимна.
