Баба Маня решила да умре.
Беше петък, обяд, похапнала каша от просо, изпила я с мляко, изтрила устата си с престилка и, гледайки през стъклото на кухненския прозорец някъде в далечината, проговори с обикновен, безцветен глас:
— Валькя! От другия ден ще умра, в неделя, точно пред обед.
Дъщеря ѝ Валентина, докато местеше тенджерите на печката, за момент замръзна, после рязко се обърна с цялото си тяло към майка си и седна на столчето, държейки парче плат в ръце:
— Какво си решила?
— А времето свърши, вече съм жива достатъчно. Ще ми помогнеш да се изкъпя, вземи новите дрехи от смъртната кутия. А после ще обсъдим кой ще ме погребе, кой ще копае гроба ми, докато има време.
— Значи трябва да кажем на всички, за да могат да дойдат да се сбогуват?
— Точно така, задължително кажи, ще говоря с името си.
— Искаш ли да разкажеш всичко накрая? Добре, нека знаят.
Старецата кимна в съгласие и, подпряла се на ръката на дъщеря си, тръгна към леглото си.
Тя беше дребничка, сухичка, лицето ѝ — като изпечена ябълка, целият набръчкан, очите живи, блестящи.
Косата ѝ беше рядка, сива, гладко зачесана, събрана на кок на тилната част, закрепена с гребен и прибрана под бял памучен шал.
Въпреки че отдавна не се занимаваше с домакинството, тя носеше престилка по навик, поставяйки върху нея натежалите си ръце с големи, сякаш разточени с точилка длани и пръсти, къси и широки.
Беше на осемдесет и девета година.
И ето, решила да умре.
— Мамо! Ще отида до пощата да пратя телеграми, ти как си?
— Нищо, нищо, иди с Бог.
Оставена сама, баба Маня се замисли.
Мислите ѝ я отведоха далеч, в младостта.
Ето я, седнала със Степан над реката, дъвче тревичка, а той ѝ се усмихва нежно.
Спомни си сватбата си.
Малка, стройна, в светла рокля от крепсатин, излезе булката в кръг и започна да танцува с потупвания под акордеон.
Свекървата, виждайки избраницата на сина си, каза тогава:
— Каква полза от такава в домакинството, малка е и дали ще роди?
Тя не позна.
Маша се оказа трудолюбива и издръжлива.
На полето и в градината работеше заедно с всички, не можеше да я настигнеш, печелеше много работни дни, беше ударница, предводителка.
Започнаха да строят къща, тя беше първата помощница на Степан: да подаде — донесе — поддържа.
Живееха щастливо с мъжа си, душа в душа, както казват.
След година, вече в новата къща, Маша роди дъщеря Валюшка.
Дъщеричката беше на четири години и обмисляха второ дете, когато започна войната.
Степан беше призован още в първите дни.
Спомняйки си как го изпращаха на фронта, баба Маня въздъхна със судорога, изтривайки влажните си очи с престилката:
— Моят соколко, колко много съм скърбяла за теб, колко сълзи съм проляла! Царството небесно и вечен покой да имаш! Скоро ще се видим, почакай малко!
Мислите ѝ бяха прекъснати от върналата се дъщеря.
Тя дойде не сама, а с местния фелдшер, който лекуваше почти цялото село.
— Как сте, баба Маня, разболяхте ли се?
— Нищо, засега не се оплаквам.
Той послуша старецата, измери кръвното, дори постави термометър — всичко беше наред.
Преди да тръгне, като отведе Валентина настрани, фелдшерът, понижейки глас, каза:
— Очевидно жизненият ресурс е изчерпан. Това не е доказано научно, но изглежда, че старите хора усещат кога ще си отидат.
— Дръж се и се подготви постепенно.
— Какво искаш — възрастта!
В събота Валентина изкъпа майка си в банята, облече я в чисти дрехи и тя легна на пресно оправеното легло, втренчвайки очи в тавана, сякаш се настройваше към предстоящото състояние.
След обяда започнаха да пристигат децата.
Иван, едър, закръглен, с леко плешив мъж, шумно влезе в къщата и донесе торба с лакомства.
Василий и Михаил, двамата братя близнаци, тъмнокожи, с черна коса и нос с гърбица, се появиха на прага, дошли заедно с колата от града, с тревожен поглед, насочен към сестра им, сякаш питаха: „Как е тя?“
Тоня, силно закръглена, с благосклонно лице, присъщо на по-пълните хора, пристигна с редовния автобус от съседния квартал, където живееше със семейството си.
Последна, вече към вечерта, с такси от гарата, дойде електричката — Надежда, стройна, червенокоса, директор на училище от областния център.
С тревожни лица, сопейки се в кърпички и избърсвайки сълзи, те влизаха в къщата, веднага се приближаваха до майката, която изглеждаше малка и безпомощна на голямото легло, целуваха я и, държейки я за ръка, я питаха, поглеждайки с потайна надежда в очите ѝ:
— Мамо, какво си намислила, още ще живееш, ти си силна.
— Бях, да, но всичко излезе, — отговаряше баба Маня и, стиснала устни, въздъхваше.
— Починете за сега, утре ще поговорим, не се страхувайте, преди обедня няма да умра. Децата с недоверие се отдалечаваха от майката, обсъждайки насъщните въпроси помежду си.
Те, всички, всъщност, вече не са млади, често бяха болни и се радваха, че Валентина винаги живееше с майка им и можеха да бъдат спокойни за нея.
Като пристигнаха при майката, по стара навика, започнаха да помагат в домакинството.
Всичко тук им беше познато и родно, къщата на детството им. Михаил и Василий колеха дърва и ги нареждаха под навеса.
Иван носеше вода в бъчвата от колонката. Антонина отиде да храни добитъка.
А Валентина и Надежда се заеха с вечерята.
После, в кухнята, събрани около голямата маса, децата на баба Маня говореха тихо, а тя, втренчена в бялата таванска повърхност, като на екран, видя живота си.
Трудно беше по време на войната — студено, сурово и гладно.
Ходеше на полето през пролетта, изваждаше малките замръзнали черни картофи, останали от есента, търкаше ги и пържеше драники.
За щастие намери в банята на прозореца малка бутилка ленено масло.
Някога, още преди войната, след парилнята намазваше загрубелите стъпала на краката си.
Късмет! Започна да добавя по капка в тигана. А малкият запас картофи, който имаше в мазето, пазеше и не пипаше.
Когато настъпиха топлите майски дни, засади почти само с очите си, не можеше повече да си позволи, усещайки, че войната ще се проточи и страданието ще продължи.
Събираше черемша, киселец, лебеда, коприва — всичко ставаше за храна.
Преобличаше децата си със свои дрехи, а след година от началото на войната, когато получи съобщение за смъртта на Степан, взема и неговите дрехи.
— А какво да правя, такъв живот! — прекъсвайки спомени си, тежко въздъхна баба Маня. Към есента копаеше картофи, вареше ги и, пълнейки гърнетата и ги покривайки със стари шалове, вземайки леко осолени краставички и зелени лукчета, отиваше на пет версти до главната гара, за да размени на военни влакове за други продукти и вещи.
Липсваше ѝ домашната храна и пътуващите охотно се съгласяваха.
Когато военният влак, погледнеш ли, се сдобиеш с консерви, сланина или дори парче захар — всичко беше радост за децата.
Те бяха слаби, бледи, посрещаха майка си с надежда в очите. Към края на войната Маша реши да купи коза.
Разрови се в сандъците и, взимайки неприкосновеното — нов мъжки костюм и излизната си копринена рокля, заплака над тях, добави сребърни обеци с тюркоаз и картина с лебеди, плуващи по езерото, и даде цялото това богатство за младата и упорита козичка.
Сега децата ѝ имаха мляко — колко хубаво! След месец децата вече забележимо оживяха, на бузките им се появи руменина.
Да, тя много се измъчи сама с децата. То проблеми в училище, то болести ги застигнаха.
Васятка се разболя от вариола и зарази всички. И смях, и плач, къщата пълна с дечица, наподобяващи жабета, покрити със зелена боя, петнисти.
Който си счупи крака, в бой разби глава — сърцето болеше за всички.
Спомни си, още след края на войната, когато фронтовиците се върнаха, нейните момчета започнаха да се ругаят и да пушат махорка тайно, зад хамбарите.
Трябваше да прояви характер. Излъга Ваня, Вася и Михаил, че трябва да помогнат в банята, заключи ги отвътре и ги нахрани с тютюн, люта самосад.
Викаха, плюеха се, но оттогава не забеляза да пушат.
А къде да отиде, когато мъжът го няма? Боя се за тях, страстно! То Ванечка се изгуби в гората, търсиха го с цялото село цял ден, то Тося почти се удави, попаднала в бързей на реката, а Михаил с апендицит едва го докараха до болницата, оживя.
И отново, въздъхвайки судорожно, помисли:
— Такъв живот! Годините минаваха, децата растяха. К Маше се сватосваха мъже, напълно достойни, но как да кажеш на децата? Започна веднъж разговор с тях, а децата с един глас казаха:
— Защо мъж в къщата? Ние слушаме, помагаме във всичко, и така ни е добре и дружно. Как да им кажеш, че ѝ липсва мъжка ласка, че иска да бъде слаба и зависима, че не може да носи всичко на раменете си, макар и част от проблемите да прехвърли, да се скрие зад гърба на силен човек, когато е зле.
Но веднага идваха и други мисли:
— Ами ако започне да бие децата, да го духа! — с тази мисъл се съгласи сама. А когато започнаха да порастват и навлязоха в своя период, само дръж се! Безсънни нощи до прозореца в очакване, срещите им, тя изтриваше горчивите сълзи на разочарование от избранниците.
— Не плачи, скъпа, няма да те оставя сама, дори за една кокошка, а на своята улица, — прегърнала Надюшка, страдаща от несподелена любов, се опитваше да утеши майка си с шеговита поговорка, — а защо да скърбим — дъще, всичко ще се преобърне, брашното ще се смели.
След това момчетата ѝ един по един отидоха на армия, изпращаше ги, спомняйки си войната, плачеше.
Но, слава Богу, всички се върнаха живи и здрави. Жениха се, омъжиха се и децата ѝ се разлетяха от гнездото, само Валентина не устрои съдбата си и остана при майка си.
— Така е животът! Разбира се, имаше радости в семейството, без тях не може. Възпита децата като достойни хора и всички имаха златни ръце. Това не е ли радост? Гордееше се с тях.
Примигвайки, тихо лежеше баба Маня, мислите я приспиваха, престанаха да я тревожат и плашат с ужасяващи картини от далечното ѝ минало и тя заспа под тихия разговор на децата си, които продължаваха да обсъждат нещо в кухнята.
На сутринта, след закуска, всички се събраха около майката.
За да ѝ е удобно, сложиха няколко възглавници под гърба ѝ.
Обикаляйки децата с внимателен поглед, сякаш решавайки нещо, баба Маня заговори:
— Простете ми заради Бога, ако нещо е не както трябва, деца. Казвам това, за да не остане злоба или обида. Живейте дружно помежду си, помагайте си, ако е нужно. Аз скоро ще умра.
Всички, едновременно възмутени от думите ѝ, размахаха ръце, но майката категорично ги спря: Искате или не, както Господ каже, така и ще стане.
Настъпи тишина. Прехвърляйки погледа си от един на друг, баба Маня тихо започна своя разказ:
— В началото на войната, през зимата, седяхме с Валюшка в къщата, на печката, тя и казва:
— Майко, някой чука на вратата и вика кой е. Отидох да видя. Боже мой! Дете лежи на лавката и крещи, а наблизо няма никого. Погледнах, гледах, студено, навън замръзна, и внесох детето в къщата. Гладно, посиняло бебе. Направих му кърпичка от хляб, дадох топла вода, заспа.
Майка му така и не се намери. Нарекохме детето Ванятка. Оказа се умно.
После, около 1942 година, тежка, студена зима, на жп станция, гледам, седи момиченце на около пет години, почти като моята Валька.
На станцията седи, а майка му няма. Чакахме с нея около два часа, така и не се появи.
Попитах насам-натам, никой не знаеше. А момиченцето имаше примръзнали бузи, побелели.
Попитах как се казва, плаче и мълчи. После се оказа — Тоня. Умно момиченце, добро.
— А през 1943 година доведоха деца на един камион в селото. Казваха, че германците са бомбардирали колоната и ги водели в тила.
— Кой ще ги вземе, останаха двайсетина, в други села ги разпределиха, жалко за бабите с децата! — крещеше председателят. А кой да ги вземе, няма с какво да храни своите. Гледам ги седят като две синигери, еднакви, близнаци, прегърнали се, на около две-три години. Очите им са големи, плачат.
Казах на председателя:
— Запиши ме, Васятка и Миша, моите ще бъдат, ще се справим. Ето така е животът, деца. Бяха дружни момчета, навсякъде заедно.
След малко мълчание, поемайки въздух, баба Маня продължи:
— А Надейка — аз я извадих от пияната ѝ майка. Жалко за бабата, тя се напи от скръб, защото мъжът ѝ загина. Ходеше сама и аз я водех по пиенета и кръчми. А когато взех момичето, тя изчезна.
Казваха, че се напила и умряла. Малката скръб се задържа дълго, душата ѝ не се отпусна веднага, но времето лекува.
В стаята настъпи тиха тишина, децата на баба Маня седяха, гледайки се един друг, не знаейки какво да кажат, още осмисляйки чутото.
— Всичко е наред, аз съм уморена, ще поспя малко, — прекратявайки разговора, реши баба Маня.
— Мамичко, как така? Ние не знаехме! — всички възкликнаха с един глас.
— Идвайте, идвайте сега, — настоя баба Маня. Изглеждаше ѝ неудобно, смущаваше се да чуе думи на благодарност от децата, техните недоумяващи въпроси.
Всички излязоха в кухнята, започнаха да обсъждат чутото от майката, да споделят впечатленията си след разказа, да си спомнят това, което беше забравено с годините, някакви подсказки на паметта, усещания.
Те не се чувстваха чужди, топло и уютно им беше в този дом и детството им се виждаше щастливо.
А ако през живота възникваха въпроси, майката винаги ги пресичаше с думите:
— Всички мои, родни, като един. Не ми мъчи главата, занимавайте се с делата си. Валентина тихо, на пръсти, влезе в стаята на майка си, желаейки да я покрие с по-топло одеяло.
Тя лежеше, широко отворени очи, гледайки в тавана, на спокойно лице замръзна щастлива усмивка. Почина.
