Студеният есенен вятър свиреше в венците от изкуствени цветя, карайки траурните панделки да треперят като души, неспособни да намерят покой.
За днешния ден това беше вече петата погребална процесия, преминаваща по главната алея на старото гробище.
Петият ковчег, спуснат в мократа, неприветлива утроба на земята.
Петата душа, официално осъдена от света на забрава.
Юрий и Борис седяха в полуразрушена тухлена беседка, прикривайки се от настойчивия вятър.
Очите им, свикнали на постоянна настороженост, лениво наблюдаваха церемонията.
Ритуалът на скръбта беше за тях просто фон, работен процес.
Те станаха, отръскаха износените си панталони и, поставяйки подходящи за случая скръбни маски, се насочиха към групата плачещи хора.
Те се приближиха до всеки, тихо и неразбираемо бърборейки думи на съчувствие, стискаха студените ръце.
Никой не се интересуваше от тези двама незабележими мъже в износени якета.
Скърбта е велик равнител, тя изтрива социалните граници.
В такива моменти всяко участие, дори от непознати, изглежда като капка топлина в ледения океан на загубата.
Никой не питаше кои са те и никой не им забраняваше да се простят.
За тях това всеобщо отчаяние беше в полза.
Последната процесия за деня привлече особено тяхното внимание. Всичко тук крещеше за пари.
Скъп ковчег от полиран тъмен дървен материал с масивни бронзови дръжки, луксозни венци от живи цветя, излъчващи опияняващо сладък аромат, и коли на портата — не изтъркани „Жигули“, а чуждестранни автомобили със затъмнени стъкла.
Първо се приближи Юрий. Той погледна в ковчега и по лицето му пробяга спазъм, перфектно имитиращ болката от загубата.
Той ревностно се прекръсти, устните му прошепнаха научената молитва и той се отдръпна, правейки вид, че изтрива сълза.
Борис, изчакал пауза, повтори същия ритуал, още по-театрално и жалостиво въздъхвайки.
Очите им се срещнаха за миг и в ъглите на устата им се появиха едва забележими сенки на усмивка.
Без да се договарят, те се върнаха в своята убежищна беседка.
Днешният „улов“ обещаваше да бъде повече от приличен. Оставаше само да дочакат нощта.
Погребваха, както успяха да научат от бъбривата старица от погребалния екип, некоя Мария Олеговна.
В ковчега тя лежеше в луксозна рокля от кадифе, а на побелелите мочки на ушите блестяха масивни златни обеци с кръвночервени камъни, вероятно рубини.
На безжизнената ѝ гръд трябваше да остане и масивен златен кръст — така винаги се прави, за да се изпрати човек според всички канони.
Когато сивите здрачни сенки окончателно погълнаха последните цветове на деня и гробището потъна в мълчание, нарушавано само от шушукането на падналите листа, те излязоха на „работа“.
Небето, сякаш нарочно, се покри със свинцови облаци и от тях заваля студен, досаден дъжд.
Мократа, тежка земя се залепваше за лопатите, правейки всеки удар мъчително усилие.
Ръцете им изтръпваха, гърбовете ги боляха, но мисълта за обещаната награда ги тласкаше напред.
Това планирано дело трябваше да бъде доведено докрай. Друг изход те нямахa.
Запознанството им, тази иронична усмивка на съдбата, се случи години по-рано в зоната.
Две самоти, два счупени жизнени сценария.
А обществото, към което се върнаха, се оказа толкова безмилостно, колкото и затворническите стени.
Юрий израсна в детдом, където го учеха да не мечтае, а да оцелява.
Борис бе изоставен от собственото си семейство, когато разбраха за осъждането му, отрекоха се от него като от прокажен.
На свобода ги очакваше само безправно просяшко съществуване: нито покрив над главата, нито работа, нито дори минимален шанс за реабилитация.
Те се оказаха там, по голямата сметка, по глупост: Юрий — за кражба на жалки хиляди от касата на завода, където работеше като хамалин, Борис — за пиянска свада, при която опонентът му счупи челюстта му.
Никой не искаше да наеме осъдени, вече немлади мъже, от които се носеше отчаяние и мирис на затвор.
Затова те поеха по най-лесния и най-мерзък път — мародерство.
Те успокояваха себе си с цинична мантра: „На мъртвия вече нищо не му трябва.
Всяко имущество така или иначе ще изгние в земята, а така поне ще има смисъл, ще ядем до насита“.
Тази мисъл притъпяваше болезненото чувство за срам.
Прокрадвайки се между гробовете като сенки и убедени, че на целия безкраен полет от мъртви няма душа освен тях, те достигнаха свежия хълм.
Лопатите се плъзнаха, впивайки се в още меката земя.
Накрая дървото на ковчега удари желязото с глух звук. Те свалиха въжетата и отместиха тежкия капак.
И отдръпнаха се в ужас, усещайки как ледена вълна на страх измива всички цинични мисли.
– Юр… Виждаш ли? Тя… тя диша? – прошепна Борис, и гласът му се превърна в шепот, пълен с мистичен ужас. В слабата светлина на фенера им се стори, че дантелата на гърдите на старицата се поклаща.
– Тихо! – рязко, почти заплашително, нареди Юрий, сам неспособен да отклони поглед от мъртвешко-бледото лице.
И в този миг се случи нещо, което накара кръвта им да застине в жилите.
Тънката, студена ръка с изпъкнали сини вени рязко се протегна от ковчега и с костеливи пръсти се хвана за китката на Борис с сила, невероятна за мъртвец.
Двамата мъже, преминали през затвора и не страхуващи се нито от Бог, нито от дявола, извикаха в унисон, отдръпвайки се назад.
– Пусни, нечист! Изчезвай! – бормотеше Юрий, прекръствайки се треперещо.
– Млъкни вече! Виждаш ли — тя е жива! Жива, разбираш ли?! – изрева Борис, вече не от страх, а от шок и внезапна яснота.
Те не свалиха златото от „умрелата“.
Те трябваше да извадят от гроба самата нея — лека като скелет, обвита в кожа.
Те паднаха на мократа трева, задушавайки се между ридания и смях на истерично облекчение.
Старицата се изкашля, тялото ѝ се спря в спазъм и тя леко отвори мътен, но жив поглед.
Мъжете, без да се договарят, я подхванаха на ръце и, спъвайки се, я понесоха далеч от страшната яма — към старата стражарска постройка на ръба на гробището.
За щастие, стражар нямаше. Може би и за добро.
Те я положиха на твърдото легло и я покриха с мръсното си сако.
– Бърза помощ… Трябва да повикаме бърза помощ, — прошепна Юрий, все още не вярвайки в случващото се.
И тогава старицата, която светът вече бе оплакал, възвърна глас.
Слаб, хрипкав, но пълен с неочаквана твърдост:
– Не… Не трябват лекари. Мен… мен живо ме погреба един човек. Много специфичен човек. Той трябва да бъде… наказан.
Тя бавно се съвзе, погледът ѝ ставаше по-ясен.
Внезапно тя с изумление погледна спасителите си, към мръсните им дрехи и лопати.
– А вие… защо копаехте гроб посред нощ? — в гласа ѝ прозвуча не толкова отвращение, колкото любопитство.
Мъжете се погледнаха и в очите им се четеше едно и също чувство за вина.
Истината беше горчива, но вече нямаше смисъл да лъжат.
– Искахме да спечелим, бабо, — прошепна Борис, снижавайки глава.
— Вашите бижута… бяха ни нужни. Ние… бяхме мародери.
На лицето ѝ не се отрази нито ужас, нито осъждане. Само студена, пресметлива мисъл.
– Тогава, за да не възникнат излишни въпроси у хората, вървете обратно, момчета, и закопайте гроба ми. Изтрийте следите. А аз ще ви платя за тази работа. И за спасяването — отделно.
Трябваше им да се върнат при широка черна яма. Сега копаенето беше още по-психологически тежко.
Те закопаваха доказателства, закопаваха страшна тайна.
Когато приключиха, се върнаха в караулното помещение, намокрени, измазани с пръст, морално изтощени.
– Къде живеете? — попита Юрий, опитвайки се да разбере какво да прави по-нататък.
— Да ви закарам у дома?
Старушката, която вече познаваха като Мария Олеговна, горчиво поклати глава.
– Там в момента определено не ме очакват.
Моят млад съпруг, който е с двадесет години по-млад от мен, вероятно вече се забавлява с любовницата си. И празнува освобождението си.
Борис посвистя.
– Простете, бабо, но на какво всъщност се надявахте? — попита с прямотата на бивш затворник.
– Оказа се алфонс, а аз, стара глупачка, повярвах в любовта, — гласът ѝ се разтрепери, но сълзи нямаше. Само ледена ярост.
— Той ми… подхвърли нещо в чая. Мислеше, че няма да издържа. Но аз съм здрава, цял живот съм спортувала, хранела съм се правилно. Той се надяваше да се отърве от мен и да присвои всичките ми пари и бизнес.
А знаете ли, смъртта… е много лесно да се обърка с много дълбок сън, особено ако на местния патолог и лекарите се плати прилична сума, за да оформят и погребат бързо!
Бившите затворници трябваше да вземат старушката при себе си в бедна наемна квартира на края на града.
Две стаи, пропити с бедност и отчаяние, станаха за няколко дни убежище за трима души, свързани вече от ужасна тайна.
Междувременно в светлия офис на голяма компания цареше мрачна, но делова атмосфера.
На траурната церемония в памет на Мария Олеговна се събраха всички служители. Уважаваха я.
Страхуваха се, но я уважаваха. Тя беше желязна дама, която от малка фирма построи империя.
Мъжът ѝ, Андрей, красив и добре поддържан мъж, вече утвърден в ролята на наследник, с подходящо за случая траурно изражение на лицето, призова служителите да почетат паметта ѝ.
Всички знаеха, че той е бил дясната ѝ ръка.
Всъщност — просто прилепнал, мързелив и ласкател, който успя да обърка ума на умна, но самотна жена.
Всички разбираха: сега ще започнат промени.
Андрей ще издигне своите подмазвачи, а старите, верни на Мария Олеговна служители, тези, които знаеха истинската стойност на този брак — ще уволни. Компанията беше обречена.
Андрей, едва прикривайки торжеството под маската на скръбта, вече излагаше плановете си за бъдещето, когато внезапно масивната врата на конферентната зала се отвори.
И тя влезе.
Първо в стаята се спусна мъртва тишина. Хората, стоящи с гръб към вратата, почувстваха промяната в атмосферата и се обърнаха.
Андрей, видял я, замръзна с отворена уста. Побледня като платно, ръката му с микрофона се разтрепери.
Изглеждаше, че в луксозния кабинет се появи истинско призрачно същество, въплъщение на всички негови нощни кошмари.
– Здравей, скъпи, — с ледено, рязко като стъкло глас произнесе Мария Олеговна. Погледът ѝ беше студен и безмилостен.
— Не си ли радостен да ме видиш? А ние се сбогувахме наскоро…
– Маша… аз… ние… — той несвързано мърмореше, отстъпвайки назад.
– Върнах се, — тя бавно вървеше към него през залата, а служителите се отдръпваха, омагьосани от това сюрреалистично зрелище.
— Не всички дела са приключени. И, изглежда, ще трябва да разследвам една много изтънчена лъжа. Но, знаеш, нямам време за това. Нека професионалистите се заемат.
Вратата се отвори отново и в залата влязоха хора във форма.
Обискът в апартамента на Андрей даде резултати — той не успя да се отърве от шишенцата с лекарства и разпечатките на разговори с подкупения лекар.
Жалките му оправдания потъваха в ехтящата тишина на залата.
Съпътниците на съпруга му, тези подмазвачи и некадърници, Мария Олеговна уволни същия ден без никакви обезщетения.
На тяхно място тя назначи Юрий и Борис.
Хора, които, преминали през ад и мръсотия, се оказаха в крайна сметка много по-почтени и честни от тези, които носеха скъпи костюми.
Бившият съпруг беше затворен за дълго. За него възрастната жена повече не мислеше.
Защо да се тревожи за този, който завинаги е загубил не само свободата си, но и човешкото си лице, съвестта си?
Сега тя имаше други грижи — бизнес, който трябваше да бъде спасен, и двама неочаквани, но предани помощници, които откриха в нея не само работодател, но и майката, която и двамата бяха изгубили много отдавна.
Те се намериха на ръба на гроба и си дадоха шанс да оцелеят — не само физически, а истински, човешки.
И този шанс беше по-ценен от всяко злато.
