Тя написа кратко писмо до съпруга си и дълго за дъщеря си.
Гуля знаеше, че съпругът й няма да покаже писмото на Алина, затова го скри в чантичката на дъщеря си под формата на пухкав заек.
Алина обожаваше зайчета и кучета. Дори й подариха домашен заек.
Но след като той умря и дъщерята плака цяла седмица и отказваше да яде, решиха повече да не правят такива подаръци.
Да си тръгнеш беше трудно. Не заради съпруга, а заради дъщерята.
Гуля знаеше отдавна, че той няма да й позволи да я вземе. Дори проверяваше.
Когато дъщерята й беше на три години и Илья проведе поредния си разпит до пет сутринта, Гуля изчака да заспи, събра куфарите и повика такси.
Дори се качиха в автобуса и тя въздъхна и се усмихна. Половин час по-късно автобусът беше спрян от патрул.
Те стояха тридесет минути без никакво обяснение, а после пристигна Илья.
Той каза, че Гуля може да тръгне. Но Алина ще остане с него.
Разбира се, тя не отиде никъде. Половин година Илья не й говореше.
Изобщо. После сякаш се сдобреха. Той обеща да не прави сцени на ревност. Тя обеща никога да не бяга от него.
Илья не успя да изпълни обещанието си. И тя, изглежда, също не успя.
Защото на прага стоеше пълна до пръсване спортна чанта, а към два часа през нощта трябваше да пристигне такси до съседната къща.
Тя срещна Егор във форум. Подходът му беше банален.
— Госпожице, когато летяхте от рая, нямаше ли турбуленция?
— Сам измисли или открадна от някого? — попита Гуля саркастично.
Егор имаше красиво крехко лице. С такова лице трябваше да играе елф във филм на Питър Джаксън.
Жалко, че косата му беше къса. Дългата щеше да му отива.
— Откраднах — засмя се Егор.
— Обикновено момичетата харесват такова.
— А аз не съм момиче — отвърна тя и размахa безименния си пръст пред лицето му.
Той направи такава смешна физиономия, че тя не можа да сдържи усмивката си.
После се оказа, че косата му наистина е била дълга.
Предишната му приятелка го беше ревнувала и докато спеше, му обръснала главата.
Егор не понасяше ревност, също както и Гуля.
Тя се омъжи рано и вероятно затова не видя в Илья тази болезнена ревност.
Дори се гордееше, че той й звъни на всеки половин час.
Че винаги я взема с колата, дори ако просто отиде до съседния дом при приятелка.
Че следи всички лайкове, които получава. Нима това не е знак за голяма любов?
Той беше с пет години по-възрастен, добре изкарваше и беше добър на външен вид.
Както каза майка й — хващай, докато не са ти отнели такъв желан жених!
Сватбата беше пищна, с всички обичайни традиции: изкуп, каравай, бой… Илья се би, когато отвлякоха булката.
Трябваше да разбере, че е на шега, но се хвърли сериозно в боя.
Гуля все още помнеше погледа му.
Но тогава тя също си помисли: виж колко обича, такъв никога няма да изневери.
Проблемите започнаха от медения месец.
— Познаваш ли го?
— Кого?
— Момчето, което те гледаше втренчено.
— Не, разбира се!
— А защо тогава гледаше?
— Откъде да знам?
— Казваше ли ти — обуй панталони, няма нужда да ходиш в такива къси шорти!
— Но е горещо…
Разговорът се проточи до сутринта. И такива разговори имаше после много.
Не, той не я докосна с пръст. Никога. Говореше гадости — да. Крещеше — да.
Провеждаше разпити — да. Но не я докосваше. Баща му беше важен човек във формата.
И повече от измените на Гуля, Илья се страхуваше да не опетни репутацията на баща си.
Впрочем, понякога на Гуля й се струваше, че той се страхува не да не я загуби, а от гнева на бащата, ако случайно стане разведено лице.
И ако загуби Алина — дядото просто обожаваше единствената си внучка и никога нямаше да прости на сина си, ако Гуля я отведе.
През годините в това семейство Гуля научи, че няма да излезе победител в тази борба. Затова тръгваше сама.
Гуля потрепери от скърцането на ламинирания под зад гърба си.
Разбра, че това е Илья и дори притисна глава към раменете си от ужас, представяйки си какъв разпит ще й устрои, ако види чантата.
Тя отдавна беше научила да крие живота си от него. Не, преди Егор не му е изневерявала.
Но просто беше невъзможно да търпи всички тези въпроси, да обяснява, да се оправдава.
Затова си взе втори, тайнен телефон, регистриран на приятелка.
Втори акаунт в социалните мрежи, където нямаше нито една нейна снимка, но имаше всички нейни мисли, идеи, любими места.
И никой не трябваше да знае какво прави в кафенето през обедната почивка.
Илья явно реши, че тактиката му сработи и Гуля се успокои: не излиза с приятелки, не посещава светски събития, не публикува безкрайни селфита.
Но докато по последното имаше право, в останалото Гуля водеше доста активен живот.
Просто умееше да го крие добре. На работа премина на половин щат.
Договори се с шефа за свободен график и успяваше да свърши всичко по време на работното време.
Освен това имаше Алина — най-доброто прикритие.
Гуля водеше дъщерята на всички възможни курсове и за час, докато дъщерята рисуваше или тренираше гимнастика, успяваше да отиде на изложба или да пие кафе с приятелка.
Вярно, напоследък имаше време само за срещи с Егор. За нищо друго вече не й стигаше времето.
Първо те просто си общуваха. Писаха си съобщения.
Той пишеше смешно, а тя за първи път от много години се усмихна. Егор измоли среща и те отидоха на кино.
Коленете им леко се докосваха, но повече нищо нямаше.
Но вечерта, въртейки се без сън в леглото, на Гуля ѝ се струваше, че мястото, към което се беше допряла неговата нога, все още гори в огън.
Целунаха се в кабинката на виенското колело.
После тя плака и казваше, че се чувства отвратително, сякаш Илья не е подозирал напразно всичките тези години.
Егор я притискаше към себе си и обещаваше, че с него никога няма да плаче.
След няколко такива срещи и разговори Гуля реши, че вече не им е нужно да се виждат.
Егор се обиди и дори замина за друг град.
Тези шест месеца, през които не общуваха, се точеха безкрайно.
Гуля вече не ѝ се искаше да излиза никъде, не ѝ се искаше да крие нищо, дори не приемаше близо до сърцето разпитите на мъжа си.
Гледаше сторитата на Егор, а той не гледаше нейните.
Редовно я блокираше, после махаше блокирането.
Един ден публикува снимка от виенското колело, където рисува сърце на прозореца.
Това нарани Гуля — значи е успял да намери ново момиче, което кара на колелото и целува там.
Сега вече тя го беше блокирала.
След две седмици тя излезе от работа (както обикновено шофьорът на мъжа ѝ я взимаше) и видя Егор.
Той стоеше, отслабнал и нещастен, и я гледаше с очите на пребито куче.
Гуля седна в колата като в клетка. И разбра, че повече така не може.
Вечерта тя го деблокира и се уговори за среща.
Това Егор предложи тя да напусне мъжа си.
— Ще намерим адвокат, при нас винаги връщат децата на майката!
— Не знаеш какви връзки има!
— Просто вече не ме обичаш!
— Обичам!
— Тогава трябва да живеем заедно.
В крайна сметка тя се предаде. Излъга себе си, че с времето Илья ще се примири и ще ѝ позволи да вижда дъщеря си.
Може би дори ще ѝ позволи да я взима за ваканции или за уикендите.
Планираха бягство. Първоначално това я вдъхновяваше — още малко и няма да се налага да се крие от никого!
Но после, колкото по-близо беше денят X, толкова повече се колебаеше: няма да може да остави дъщеря си.
С всеки ден ѝ ставаше все по-зле.
Един ден, когато дъщеря ѝ беше особено сладка: приготви ѝ чай, даде ѝ любимото си сладко, каза, че Гуля е най-добрата на света, тя реши, че ще остане.
Но как да го каже на Егор, Гуля не знаеше.
Егор забеляза, че настроението ѝ се е променило.
— Страхувам се, че никога няма да ме прости.
— Ще прости. Ще видиш. И въобще — ще я вземем при нас. Ще бъда най-добрият ѝ татко!
— Страхувам се, че ще трябва да имаме свое дете, за да станеш татко. Илья никога няма да позволи това.
Егор някак се смути. Започна да се притеснява, да крие очите си.
— Гуля… Прости, че не казах по-рано. Не мога да имам деца…
Това признание я шокира.
Тя възнамеряваше чрез този разговор да го изкара, че трябва да се разделят, а сега се оказваше, че ако го остави, той ще си помисли, че е заради безплодието му.
Гуля не можа да му го каже. И дори се убеди, че всичко ще се оправи.
Но сега тя дори се зарадва, че мъжът ѝ я е хванал — всичко се реши само.
Но това не беше мъжът.
Пред Гуля стоеше сънена Алина, притискайки до гърдите си любимата си играчка — голямо розово зайче.
— Мамичке, къде отиваш?
Гуля се спусна на колене пред дъщеря си.
— Защо се събуди? Лош сън ли видя?
— Не. Помислих, че отиваш някъде.
— Защо?
— Видях чантата. Там си сложила всичките си любими неща. Мамичке, тръгваш ли? Как тогава, с автобуса? Защото татко все се кара?
Гуля трябваше да прикуси устните си, за да не заплаче.
— Малката ми, колко си умна! Мама трябва да тръгне. Прости, не мога да те взема със себе си, татко ще се сърди. Но задължително ще се върна при теб, чуваш ли? Татко ще се ядоса и ще казва лоши думи, но не му вярвай: обичам те силно-силно, повече от всички на света! И ще ми липсваш ужасно.
Ако Алина беше казала: мамичке, не тръгвай, остани — Гуля щеше да остане. Но дъщеря ѝ каза:
— И аз ще ми липсваш. Вземи Прошку, с него няма да ти е толкова тъжно. А ако татко се кара, ще помоля дядо да го изкара на ред.
На Гуля никога не ѝ беше хрумнало, че може да намери в свекъра си съюзник, а не враг.
Все пак Алина е права — трябва да го убеди, че за момичето е нужна майка.
Той обича внучката си, няма да може да ѝ откаже.
— Ще дадем на татко време да се успокои и ще решим всичко, — обеща Гуля.
— Вземи Прошку!
— А как ти?
— Имам още Мистър Кролик и Глазастик. Помниш ли, ти ми ги купи.
Гуля взе зайчето от ръцете на дъщеря си и просълзи.
— Не плачи, мамичке! Хайде да те погаля…
Не успя да не плаче. Гуля отведе дъщеря си в детската стая, сложи я в леглото.
Чу как телефонът ѝ вибрира в джоба — таксито пристигна.
— Спи, малко мое. И помни — обичам те.
— И аз теб, мамичке!
До последно Гуля се надяваше, че мъжът ѝ ще се събуди и ще я спре.
Но точно днес той спеше дълбоко. Тя взе чантата си, отвори вратата. Замря за миг.
Ако сега стъпи — няма връщане назад.
Зайчето още пазеше топлината на дъщеря ѝ, миришеше на нейния ягодов шампоан.
Тя избърса лицето си, стъпи на прага и затвори вратата след себе си.
