И точно в този момент иззад храстите изскочи Сивия — профуча като стрела и без да намалява скоростта се метна право в отворения прозорец на колата.
Озовал се на коленете на шофьора, той заби ноктите си право в краката му!
Лорд още от детството притежаваше вродено самообладание.
Дори като малко кученце, когато правеше локвички или гризеше мебели, той го правеше с някаква кучешка сериозност.
Това не беше изненадващо — все пак породата задължаваше.
Немският дог звучи гордо, и Лорд го знаеше.
Той се появи в дома на Андрей и Ксюша, когато едва беше навършил месец и половина.
Малко, смешно кученце беше подарък от приятели — на сватбата на младоженците им връчиха кутия, от която се чуваше писък.
Това беше изненада — неочаквана, но най-ценна.
Съпрузите нямаха планове да правят от кученцето шампион по изложби или да се занимават с развъждане, но имаха твърдото намерение да отгледат умно и възпитано куче, което да бъде член на семейството.
Те искаха той да знае всички команди и да разбира от половин дума.
Лорд усещаше любовта още от първите дни.
Стопаните лазеха по пода, играейки с него, носеха го на ръце, когато страдаше от болки в корема, които често се случваха в детството.
Те редуваха ходенето до университета, за да не остава Лорд сам.
С времето започнаха разходки, тренировки и занимания.
Кучето се стараеше, макар че не винаги разбираше какво искат от него.
Командите трябваше да се повтарят отново и отново, но никой никога не му крещеше и още по-малко го нараняваше.
Купуваха му играчки, лакомства, взимаха го със себе си на пътувания.
Той не беше просто домашен любимец — той беше член на семейството.
И всичко беше прекрасно… докато в подредения им живот не нахлу Сивия.
Самият Лорд го намери — топка козина, мръсен, треперещ, със сополи, писукащ.
Изоставен върху топящия се сняг, той предизвикваше жалост и дори благородното куче не можа да го подмине.
Беше принуден да отнесе находката при Ксюша.
Ксюша бързо изкъпа котето, стопли го, нахрани го и то скоро заприлича на топчица.
Истината е, че храната явно не се усвояваше добре — следи от жизнената му дейност се появяваха навсякъде.
Лорд не можеше да търпи това и започна лично да контролира обучението на Сивия на котешката тоалетна, като го пренасяше там за врата.
Котката се оказа находчива и бързо разбра, че щом е най-малката — значи може всичко.
Точеше нокти където му падне, спеше върху възглавниците на стопаните, разравяше земята в цветята и дори се научи да отваря хладилника, изваждайки оттам най-вкусното.
Но и това не беше достатъчно за Сивия.
Въпреки всички усилия на Андрей и Ксюша да не го пускат, котката започна редовно да бяга навън.
Връщаше се мръсна, одраскана, но неизменно доволна.
Лорд разбираше, че е обичан не по-малко, но все пак чувстваше убождане на ревност, когато котката я вземаха на ръце или ѝ позволяваха да спи на възглавницата, докато на него му се полагаше само мястото при краката.
Той ревнуваше, особено когато Сивия мъркайки се гушкаше в Ксюша, а кучето скришом наблюдаваше реакцията ѝ.
Лорд обичаше истински, без фалш, без да иска нищо в замяна…
И всичко се промени с появата на най-важното същество в живота му.
Малък розов вързоп, донесен в дома в края на есента, стана за Лорд смисъл на съществуването.
Плачливо, миришещо на мляко бебе беше свое — родно.
Още при първата среща Лорд усети нещо дълбоко и нежно.
Той веднага реши: той е нейният защитник.
Не се отделяше от детската стая, с часове седеше до леглото и зорко наблюдаваше.
Котката при детето не допускаше.
Сивия трябваше да се задоволи с останалата част от апартамента — пътят към детската стая му беше забранен.
Лорд стоеше на стража и не възнамеряваше да отстъпи.
Когато започнаха да извеждат бебето в количка навън, Лорд вървеше до нея като телохранител.
Той вървеше до нея с гордост и достойнство.
На Ксюша ѝ стана по-удобно — можеше да остави количката до входа, до Лорд, и да се заеме с делата си, докато бебето спеше.
Към края на декември до техния дом се появи пързалка.
Пред входа започнаха да издигат голяма новогодишна елха.
Този път тя не беше изкуствена, а истинска, докарана с камион от гората.
За монтажа докараха техника и бригада работници.
Събраха се немалко зяпачи — деца, пенсионери.
Всички обсъждаха случващото се, макар и трудно — уредбите гърмяха с дискотечна музика по целия квартал и думите се губеха в шума.
На малкото това не пречеше — тя спокойно спеше в количката на улицата, а Лорд, вързан с каишка за пейката, седеше до нея и зорко наблюдаваше обстановката.
Коледното дърво вдигнаха с кран, опитвайки се да го поставят в основата, закрепена в земята.
Но дървото се клатеше — все не заставаше право. Работниците спореха, зрителите вдигаха шум, музиката гърмеше.
Кранистът, явно решил да смени метода, започна бавно да отстъпва назад, повдигайки при това ствола.
Той викаше нещо на колегите си, размахвайки ръце от отворения прозорец на машината.
И не виждаше, че точно зад него, до пейката, стои количката.
Лорд усети тревогата много преди опасното приближаване.
Най-напред скочи, застана пред количката, започна да лае, надявайки се, че ще го чуят.
Но шумът и музиката заглушаваха опитите му.
Той се мяташе на каишката, опитваше се да помръдне пейката, дърпаше връзката — всичко без резултат.
А кранът все по-близо приближаваше към количката.
И тогава от храстите, сякаш изстрелян от прашка, изхвърча Сивия.
Той се издигна във въздуха и скочи в отворения прозорец на кабината на машината.
Кацайки на коленете на шофьора, с ярост заби нокти в краката му!
Мъжът, разбира се, не очакваше такава атака.
От болката изкрещя, натисна рязко спирачката и с все сила изхвърли кота от кабината.
Сивия отхвръкна, удари се в рампата и остана да лежи неподвижен…
Операторът изскочи от машината с ругатни, втурвайки се към кота, и едва тогава забеляза количката и яростно лаещия Лорд, който буквално се давеше от напрежение.
Трябва да му се отдаде дължимото — всичко разбра в един миг. Побледня, стисна главата си с ръце…
И точно тогава от входа изскочи Ксюша.
Докато вършеше домакинска работа, краем око следеше улицата и когато за последен път погледна през прозореца, изтръпна от страх — веднага хукна надолу.
Добягвайки до количката и убедила се, че с малката всичко е наред, тя стремглаво се втурна към шофьора, готова буквално да го разкъса.
Но разтърсеният и съкрушен вид на мъжа за миг я спря — тя само махна с ръка и вече се готвеше да си тръгне, когато внезапно забеляза неподвижното сиво тяло наблизо.
— Сиви! — в паника извика Ксюша и се втурна, взимайки кота на ръце.
— Какво ти се случи?
Тя не видя самия момент, когато котът влетя в машината, и затова не разбираше защо лежи неподвижен.
— Събуди се! Дръж се само, чуваш ли? Кой ти го стори това?
— Ъъъ… Извинете ме… наистина… — започна шофьорът, опитвайки се да надвика силната музика. Както нарочно, точно в този момент звукът най-после спря.
— Аз бях… Аз него… без да искам… Той влетя при мен в кабината и се впи с ноктите си — аз и не разбрах в началото, просто рефлекторно го изхвърлих. После изскочих — мислех, че ще го пребия, гадината… А там, — посочи с ръка към количката, — разбирате ли, излиза, че той всъщност всички спаси… А аз него, значи, почти…
Ксюша тресеше кота, а по лицето ѝ се стичаха сълзи.
И изведнъж Сивия невнятно измърка, съскайки, изви гърба си, открехна очи и започна объркано да се оглежда.
— Тихо, тихо… — шепнеше Ксюша, стискайки кота и едновременно бършейки сълзите, заливащи лицето ѝ, — само не мърдай…
— Прости ми, братко… — мъжът се смущаваше, виновно гледайки животното.
— Не беше нарочно, само така стана…
Котът напълно дойде на себе си и, впил нокти в стопанката си, се оглеждаше с диво учудване, сякаш не разбираше къде се намира.
Тълпата, събрала се наоколо, зашумя, някои хвалеха кота, други показваха надрасканите крака на шофьора, който един през друг разказваше за срещата си с пухкавия летящ герой, без да спира да повтаря как всичко е станало.
Ксюша внимателно си проби път през тълпата, отвърза Лорд, прегърна кота с едната ръка, а с другата бавно побутна количката към входа, стараейки се да не заплаче отново…
По-късно вечерта Андрей и Ксюша седяха направо на пода, до елхата, прегърнати.
Тя за стотен път превърташе в главата си ужасяващия момент с машината, бавно пълзяща назад към тяхната дъщеря.
От самата мисъл по тялото ѝ преминаваше тръпка.
Съпругът нежно я притискаше до себе си, галеше я по косата и шепнеше успокоително:
— Всичко е наред… вече всичко е наред…
А в детската стая, за първи път в живота, на едно и също легълце спяха заедно мъничко момиченце и сивият рошав кот, все още леко потресен.
Лорд седеше недалеч, наблюдавайки ги, и си мислеше, че може би не напразно тогава, преди няколко години, извади от студа този непохватен и инатлив вързоп.
И не напразно го възпитаваше — котът се оказа какъвто трябва. Истински.
В същия момент Сивия, сякаш усетил погледа върху себе си, открехна хитроватото си око, а Лорд, доколкото му позволяваше кучешката физиономия, му намигна:
„Браво си, Сиви. Мъж си… Уважавам те!“
