Настъпиха еднообразни зимни дни. Врабчето продължаваше да похапва от храната, а Мирта не протестираше.
То беше единственото, което ѝ напомняше, че не е съвсем сама…
— Оксана! Пак панталоните ми са целите в козината на тая котка! Това е невъзможно! Вземи поне някакви мерки! — раздразнено мърмореше Дмитрий, докато се стягаше за работа.
Мирта се шмугна в своето укритие, знаейки от опит: сутрин стопанинът не е човекът, към когото да се гушкаш.
От него лесно можеше да получи шамар.
Преди половин година я взеха от семейството, където беше израснала с майка си котка, и я донесоха в този дом.
Малка и пухкава, тя копнееше за топлина и грижа, които намираше единствено при стопанката.
А мъжът ѝ още от самото начало беше против. Мирта веднага разбра: по-добре да стои далеч от него.
Оксана търпеливо изслушваше мърморенето на съпруга си и само кимаше, обещавайки, че всичко ще приведе в ред.
И щом вратата след Дмитрий се затваряше, Мирта излизаше от укритието и отиваше при своята спасителка.
— Не се сърди на Дима, той по принцип е добър, просто не е свикнал с животни — тихо шепнеше Оксана, галейки котката. — А аз те обичам. Повярвай, с времето ще свикне…
Но времето минаваше, а Дима ставаше все по-раздразнителен.
Мирта се радваше на командировките на стопанина — тогава настъпваха спокойни дни.
Оксана се грижеше за нея, угощаваше я с лакомства и ѝ даряваше нежност.
Всичко щеше да е наред, но веднъж Дмитрий заяви: или козината в къщата изчезва, или котката.
Вечерта пристигна млада жена с нежни ръце. Първо Мирта я помисли за нова приятелка.
Но скоро лапите ѝ се оказаха в лепкава лента, на главата ѝ нахлузиха противна яка и започна подстригването.
Пухкавата козина изчезваше под машинката.
Мирта мяукаше, съпротивляваше се, но напразно.
Обиждана, свита в къщичката си, тя гледаше укорително стопанката: така ли се постъпва?
Дните изчакваше в укритието, излизайки само нощем. Оксана я галеше и казваше:
— Мирточка, моя хубавица… През уикенда ще идем на вилата — там със сигурност ще ти хареса. Толкова пространство!
И тя не излъга. Вилата стана за Мирта истинско откритие.
С увлечение изследваше зелената трева и гонеше буболечки.
Особено я радваше чуруликащото врабче — весело, пъргаво, с характер.
Тя го дебнеше, но то всеки път ѝ се изплъзваше. Сякаш я подиграваше с маневрите си.
— Знаех си, че ще оцениш това място — с усмивка казваше Оксана, наблюдавайки играта на любимката си.
Но вилните дни бяха прекрасни само до пристигането на Дмитрий.
Когато той се появяваше, на Мирта ѝ забраняваха да влиза в къщата — оставяха я в беседката.
Там имаше топло одеяло, а укритието я пазеше от лошото време. Самият стопанин беше непреклонен:
— Лято е. Нищо няма да ѝ стане!
Котката не униваше. Топлите нощи бяха пълни със звуци и миризми, които я примамваха към лов.
Тя носеше трофеи пред вратата на вилата — и веднага чуваше раздразненото мърморене на Дмитрий.
Веднъж в двора се промъкна непознат котарак.
Мирта го изгони с гръмко съскане. Оксана се уплаши:
— Това е просто котарак, Мирточка…
Но нахалникът се върна в събота сутринта. И пак беше прогоен.
Дмитрий, забелязал суматохата, хвърли чехъл по котката и изкрещя:
— Махай се оттук!
Мирта обидено се шмугна в беседката. Тя не разбираше защо този човек разваля тяхното спокойствие? На нея и Оксана им беше добре и без него…
Наблизо зачурулика врабчето, сякаш напомняйки: „Време е за игра!“ Мирта изскочи от укритието и се втурна след него.
Те продължиха своите гоненици, криеници и уловки.
Но този ден веселата им игра бе прекъсната от вой на сирена.
Мирта усети тревожно предчувствие. Видя хора в униформи, носилка, кола.
Стопанката ѝ беше изнесена в безсъзнание, ръката ѝ безжизнено висеше. Мирта замръзна.
Когато всичко утихна и колата със сирената замина, тя се приближи до прага, улавяйки познатия аромат.
От този ден всичко се промени.
Тя ядеше остатъци от храна и ловуваше. С настъпването на студовете всичко стана по-трудно.
Мирта спеше в беседката, сгушена в одеяло, пропито със мириса на стопанката.
През ноември Дмитрий пристигна. Донесе къщичката на котката, тоалетната ѝ и остатъци от суха храна.
Без да каже излишна дума, хвърли:
— Сега се оправяй, както искаш. Не ми е до теб. Оксана е в болницата и имам достатъчно грижи.
Той си тръгна, без да се обърне. Мирта остана сама.
Само врабчето чуруликаше, споделяйки самотата ѝ. Котката вече не играеше — просто мълчеше.
Снежните дни се нижеха един след друг. Мирта се научи да слуша снега — там, под него, живееха мишки.
Тя ловуваше, за да оцелее. Понякога — без успех. Отслабваше, топеше се, но не се предаваше.
Веднъж, в ясен ден, тя излезе на верандата да се стопли. Заслуша се, забеляза шум и тръгна към звука.
До верандата нещо се движеше. Събра сили… и скочи.
— Ето документите и ключовете за имота — Дмитрий подаде папката на новия собственик, Богдан.
— Там… може би е останала котка.
— Котка? — учуди се Богдан.
— Нали казахте, че зимата пътят дотам не се чисти…
— Последно бях там през ноември. Сега това е вашата вила — вие решавайте какво да правите.
Богдан онемя. Гледаше ключовете, дишайки тежко. Как така? Да оставиш живо същество в снега…
Семейството на Богдан отдавна мечтаеше за вила.
Сделката мина бързо, парцелът беше евтин — на Дмитрий му трябваха пари за лечението на жена му.
Но новината за котката преобърна всичко.
Богдан се запъти към гаража, извади старите ски и тръгна. Сърцето му се свиваше.
Спомняше си наскоро починалия котарак Симба, когото беше прибрал още като тийнейджър.
Лика, жена му, тежко преживяваше загубата.
Той не искаше да допусне още една трагедия. Само да не е късно!
След час той достигна до изоставените вили. Следи — никакви.
Само врабчето внезапно се появи и го поведе — от парцел към парцел, докато не кацна пред порта с номер 23.
— Благодаря ти, приятелю — прошепна Богдан, пробивайки си път през преспите към къщата.
Той спря пред вратата и извика:
— Ей… Тук ли си?..
Врабчето кацна на ръба на покрива на беседката, силно цвъртейки, сякаш привикваше човека.
Богдан се настърви, погледна към птицата и направи крачка към укритието.
Вратата към беседката беше леко отворена.
В снега до стълбите се открояваха слаби следи, а до тях се виждаха останки от гризач — знак за борба за оцеляване.
Богдан дръпна вратата към себе си и внимателно погледна вътре.
На пода лежеше разкъсан пакет с храна, до стената стоеше надраскана постелка за нокти, до нея — позната по описанието къщичка. На табелката пишеше име.
— Мирта… — тихо промълви той.
След него в беседката влетя врабчето, кацна на пейката до одеялото и отчаяно цвъртеше, сякаш умоляваше: „Бързо! Тя е тук!“
Птицата не се отдръпваше — сякаш разбираше колко важни са тези секунди сега.
Обикаляйки около масата, Богдан забеляза под одеялото едва забележими сиви ушички.
Задържа дъха си, коленичи и внимателно отмести ръба на одеялото.
Под плата беше изтощеното, едва живо телце. Мирта лежеше, почти сливаща се с одеялото, без движение.
Кожата стегаше костите, сякаш нямаше сили дори да мигне.
Стиснал зъби от гняв към човешкото безразличие, Богдан внимателно докосна козината между ушичките ѝ.
Гали я мълчаливо, извинявайки се за всичко, което ѝ се е случило.
Но внезапно — леко движение. Мирта отвори очи и го погледна.
Слаб, но осъзнат поглед. Той не се е объркал — тя е жива.
— Дочака… Малката ми умничка! — прошепна Богдан, увивайки я в одеялото и вдигайки я на ръце.
— Сега ще бъде само топло. Само дом. Аз съм до теб.
Под вдъхновяващото цвъртене на врабчето той изнесе котката навън, припря я към гърдите си, закопча якето, за да я стопли с тялото си.
В отговор — почти нечуваемо мъркане. Той дори не разбра откъде е имала сили за това.
Птицата не се отдръпваше, съпровождайки го до самата кола.
Докато внимателно полага Мирта на предната седалка, врабчето кръжеше във въздуха, сякаш я изпращаше.
— Благодаря ти, приятелю — усмихна се Богдан, вадейки пакетче със семки от жабката.
— Това е за теб.
Изсипвайки шепа върху утъпкания сняг, той наблюдаваше как врабчето веднага прие подаръка и едва след това седна зад волана.
В ветеринарната клиника на котката оказаха спешна помощ. Оставиха я под вливане и обогреватели.
Богдан я посещаваше всеки ден, не пропускайки възможност да попита за състоянието ѝ.
След седмица лекарят разреши да вземе Мирта вкъщи.
Когато разказа всичко на жена си, Лика не успя да сдържи сълзите си.
И настоя сама да отидат да вземат Мирта от клиниката.
Оттогава Мирта се привърза особено към Богдан.
Тя го посрещаше на вратата, идваше, щом той я викаше, и заспиваше само до него.
Когато той се забавяше, тя търпеливо го чакаше, свивайки се на прага, сякаш не можеше да се отпусне, докато той не се върне.
Лика беше трогната от тази привързаност.
В очите ѝ — сълзи, в сърцето — благодарност на съдбата за това, че именно те станаха новият дом на Мирта.
Мина март, след него — април. През май цялото семейство отиде на вилата.
Лика се тревожеше: дали тревожността на Мирта няма да се събуди отново? Но напразно.
На вилата ги очакваше същата птица. Врабчето се появи веднага и котката оживя.
Весело го преследваше, както преди, с удоволствие гонейки по поляната.
— Изглежда, тя тук има стар познат — усмихна се Лика.
— Тогава той ми помогна да я намеря — потвърди Богдан, изваждайки от колата дървена хранилка. Той я беше направил специално за този малък спасител.
— Представяш ли си, обади се бившата собственичка на Мирта — добави той.
— Казала е, че Дима ѝ е излъгал, че котката живее при познати. Сега понякога иска да разбере как е.
Лика кимна. Гледаше как Мирта играе, колко искрено се радва на всяка минута, и в очите ѝ сияеше щастие.
Котката тичаше по тревата, без да откъсва поглед от Богдан. Той беше нейният човек.
Този, който дойде в най-трудния момент. Който не се уплаши от снега и разстоянието. Който стана семейство.
Сега в живота ѝ имаше само добри ръце, топъл дом и любов.
И нито една грубост. Мирта знаеше: тя е у дома. И това е завинаги.
