Другите котки често го дразнеха, но той търпеше мълчаливо.
Никога не отвръщаше с агресия, просто отклоняваше поглед и заставаше в ъгъла на клетката, сякаш не забелязваше никого около себе си.
Лиля, една от доброволките в приюта, с тъга наблюдаваше пухкавата бяла котка, притиснала се до стената на клетката.
Този голям котарак с прекрасна опашка се появи тук преди три месеца.
Оттогава той не прояви интерес към околния свят.
Дори името Моисей, което му бяха дали, остана без реакция.
— Показахме го на ветеринаря, с физическото здраве всичко е наред, — тихо каза момичето, обръщайки се към Лиля.
— Но в такова състояние едва ли някой ще иска да го вземе.
— Какво има с теб, малък? — Лиля внимателно отвори клетката и взе котката в ръце.
— Липсва ли ти домът?
— Добре поне, че яде малко, — добави момичето, въздишайки.
— А кой го доведе?
— Дойде служителка от социалните служби.
Собствениците загинаха при авария.
Момичето беше отведено в детски дом, а котката ни беше предадена.
Историята е тежка…
— Момичето попадна в приют? — попита отново Лиля.
— Нямаше ли роднини?
— Ако имаше, едва ли и двамата щяха да се окажат в различни приюти, — отвърна тя и си тръгна по делата.
— Твоята стопанка е в детския дом… Може би само тя може да върне радостта ти, — прошепна Лиля, връщайки Моисей обратно.
Той не реагира по никакъв начин.
Нито на гласа, нито на докосванията.
Лиля не можеше да се примири с тази тъга в очите му.
Тя реши да намери дом за котката.
Градът е малък, някой трябва да си спомня.
Преминаха няколко дни в разпитване и събиране на информация.
След като получи точния адрес, Лиля сложи нагръдник на Моисей и тръгна към мястото, където някога е живял.
Дворът беше празен.
Обикновена панелна пететажна сграда.
Лиля взе котката в ръце и се приближи до правилния вход.
Набра номер на апартамента на домофона.
— Кой е там? — чу се старчески глас.
— Добър ден! Аз съм Лилия, доброволка в приюта.
Имам коте, Моисей, преди е живял в апартамент 28.
Може ли да поговорим с вас?
— Разбира се, разбира се! Качвайте се, — отговори развълнувано жената.
На втория етаж Лиля сложи котката на пода.
Моисей веднага се оживи, протегна се към вратата и тихо мърка.
В същото време от съседния апартамент излезе възрастна жена, увита в шал.
— Моисейчо! — извика тя и веднага приседна, за да погали котката.
Той, като я разпозна, замърка и се потърка в краката ѝ.
— Той сякаш оживя… — прошепна Лиля, не вярвайки на очите си.
— Вие сте Лилия? А аз съм Регина Александровна, — жената прегърна котката.
— Влезте, ще пием чай.
Докато седяха в кухнята, Лиля попита:
— Разкажете, моля, за Моисей.
Той отказва да яде, не реагира на никого — само сега за първи път чух как мърка.
— Моисейчо беше истински член на семейството, — започна Регина Александровна.
— Собствениците, Андрей и Света, го взеха, когато беше още сляпо котенце.
Отгледаха го, нахраниха го.
А когато им се роди Лизочка, той стана най-добрият ѝ приятел.
Спеше с нея, не се отделяше нито за миг.
Света дори се шегуваше, че дъщеря ѝ е отнела котката.
Той ѝ принадлежи с цялото си сърце.
Старата жена избърса сълза.
— Лизонька често идваше при мен.
И Моисей също.
Не е чудно, че ме помни.
Може ли да остане при мен?
Казаха ми, че са го взели, когато не съм била вкъщи…
— Разбира се, ако е щастлив тук — това е най-добре, — съгласи се Лиля.
— А как е Лиза?
— В детския дом.
Исках да я посетя, но ми отказаха — не съм роднина.
При Андрей няма останали роднини.
Въпреки че имаше трети братовчед Миша, който живееше в чужбина.
Идваше всяко лято…
— Имате ли някакви контакти?
— Само името и фамилията на лелята на покойната му съпруга.
Живее в съседния град.
Може би тя ще помогне.
Регина Александровна подаде на Лиля парче хартия.
Тя го стисна в ръката си и, след като се сбогува, отиде в полицията при баща си.
Измина месец.
Лиля почти ежедневно се обаждаше на Регина Александровна.
Моисей стана значително по-оживен, особено след като в дома се появи игрива котка, която Лиля донесе от приюта.
С помощта на баща си успя да намери жената, която познава Михаил.
Вчера тя предаде на Лиля номера.
Днес, задържайки дъха си, момичето набра номера.
Деветият сигнал.
— Алло? — отвърна мъжки глас.
— Здравейте, казвам се Лиля, доброволка съм от приюта, където попадна Моисей…
— Моисей? Как се озова там?!
— Собствениците загинаха.
Авария.
Преди четири месеца…
— Боже… — гласът му се разтрепери.
— А Лиза?
— В детския дом.
Но с нея всичко е наред.
— Защо никой не ми съобщи?!
Тя не трябва да е в приют.
Има семейство!
— Вероятно социалните служби не са знаели за вас.
Но исках да помогна…
— Благодаря ви, Лиля.
Как е Моисей?
— Сега живее при Регина Александровна.
Тя разказа много…
— Моисей ще види Лиза.
Всичко ще се оправи.
Десет месеца след първото обаждане Лиля седеше в приемната на детския дом с Моисей в ръце.
Михаил обеща днес да вземе Лиза.
Лиля знаеше: след това пътищата им могат да се разделят.
Мислите ѝ бяха прекъснати от звук на отваряща се врата.
Влезе Михаил.
— Здравей, Лиля, — усмихна се той, взимайки Моисей.
— Стар приятелю, не си се променил.
— Радвам се да ви видя, — Лиля се опита да скрие вълнението си.
В кабинета директорът отказа категорично да премести котката:
— Той очакваше тази среща, трябва да е тук.
— Това е против правилата! — възмути се директорът.
— На момичето не му пука.
— Защо? — тихо, но твърдо каза Лиля.
— Откакто Лизавета е при нас, тя почти не общува с никого.
Нито с приятели, нито с усмивки…
Психологът твърди, че…
Вратата на кабинета се отвори и в стаята влезе възпитателката, държейки за ръка слабо момиче на около седем години.
Бледо лице, бляскав поглед — в очите ѝ нямаше нито страх, нито интерес, само празнота.
Същия поглед Лиля неведнъж беше забелязвала у Моисей, когато той седеше в клетката на приюта.
Изведнъж я порази този паралел.
Сърцето ѝ болезнено се сви — колко несправедливо е да видиш дете, изтръгнато от своя свят, от любовта, от дома.
— Лизонька, слънчице, — тихо извика Михаил, клекнал на едно коляно.
— Това съм аз, чичо Миша.
Спомняш ли си?
А сега погледни кой пристигна с нас…
Той внимателно държеше Моисей.
Бялата котка, чувайки познатия глас на момичето, внезапно се раздвижи, започна да се мята, изисквайки свобода.
Михаил го сложи на пода.
Моисей веднага се втурна към детето, жално мъркайки и гледайки право в очите ѝ.
Погледът на Лиза, преди празен, започна да се изпълва със смисъл.
Когато котката прегърна краката ѝ и замърка, момичето пусна ръката на възпитателката и неудобно се приседна на колене, прегръщайки пухкавия си приятел.
Сълзите течаха по бузите ѝ, докато тя потъваше с лицето си в топлата му козина.
— Моисей… Моисейчо, ти се върна при мен… — прошепна тя през сълзи.
Лиля не можа да се сдържи и също заплака, гледайки това чудо.
Дори директорът на училището бързо се обърна и избърса носа си.
— Моята родна, — каза Михаил, прегръщайки момичето и котката.
— Всичко ще се оправи, аз съм с теб.
— Чичо Миша, мога ли да дойда с теб? — робко попита Лиза.
— За това и дойдох, Лизонька.
Ти и Моисей сега ще отидете вкъщи.
Там вече ви чакат.
— А Миша, Сашка и Льошик няма ли да се противят, че ще дойдем? — несигурно уточни тя.
— Какво ти, те цял ден бърбореха кога ще сте с нас.
А още… с нас сега ще живее и още един човек.
Той погледна Лиля и леко се усмихна.
Два месеца по-късно Лиля стоеше на летището, държейки куфар за дръжката.
През цялото това време тя мислеше за срещата в детския дом.
Тя премина на дистанционно обучение и, след като завърши текущите задачи, се приготви за път.
На изхода от зоната за пристигане тя видя Михаил, държащ Моисей в ръце.
Зад него бяха трима момчета, а леко отстрани — Лиза, радостно махаща с ръка.
— Тук те посрещаме с цялата дружина! — засмя се Михаил, прегръщайки Лиля.
— Запознай се: това са моите деца — Михаил, Александър и Алексей.
Момчетата любезно кимнаха, а след това тихо започнаха да шепнат нещо едно на друго.
— А с Лиза вече се сприятелихте.
— Леля Лиля! — извика Лиза, тичайки към момичето и прегръщайки я.
— Колко се радвам!
— Моето родно момиче! — прошепна Лиля, притискайки я към себе си.
— И Моисей е тук, разбира се…
— Той никога нямаше да остане вкъщи!
Ведь от него започна цялата тази история, — засмя се Михаил, протягайки ѝ котката.
Моисей се потърка в рамото на Лиля, тихо замърка, сякаш казвайки: „Помня те“.
Ръцете, които някога го извадиха от бездната на самотата, отново бяха до него.
