Котката, стегнала ушите си и жално мяукнала, внезапно скочи на ръцете на мъжа! Той, смаян, изпусна въдиците и принадлежностите, притисна по-силно пухкавия спасител към гърдите си и, рязко завъртайки се, побягна, но…
Знаете ли какво е подледен риболов? Е, аз едва мога да си го представя…
Мъжете седят на студа, гледайки през дупките в леда.
Отстрани това изглежда странно и безсмислено. И, колкото и да е изненадващо, трябва да избереш и време.
Един от тези „ентусиасти“, въпреки че не беше запален рибар, реши да покаже уменията си.
Особено пред жена си, която, както всеки разумен човек, постоянно задаваше логичния въпрос:
— Какво търсиш там, на този лед? За да замръзнеш и после да лежиш с температура? Просто няма друго обяснение. Мисля, че там вече няма риба!
Мъжът се засегна. Много искаше да докаже, че е напълно способен да улови нещо достойно дори в зимно езеро.
А дупките обикновено му се падаха посредствени — почти до самия бряг.
Единственото, което можеше да улови там, беше кашлица или настинка.
Този път реши да тръгне рано сутринта. Все още е тъмно.
За да успее да заеме „жадуваното“ място по-близо до центъра на леда.
Казано — направено. В пълна тъмнина, под вятъра и фенера, той започна да пробива дупка.
После извади принадлежностите, горещ чай, постави столчето и, устроил се, втренчи поглед в тъмната ледена вода…
Но тогава чу… звук. През плетената, топла шапка.
Отърси се от оцепенението и отново се съсредоточи.
Но звукът се повтори. Ясен, не можеш да го сбъркаш с нищо.
Огледа се — точно пред него, в кръга светлина, стоеше голяма сива котка.
Тя се размествaше от лапа на лапа и тихо мяукаше, гледайки рибаря с молещ поглед.
— Какво правиш тук? — учуди се мъжът.
— Ще замръзнеш, бедняко. Виж, лапите ти вече са замръзнали.
Котката отново жално мяукна, приплъзвайки лапите си по леда.
Очевидно, стоенето на студа ѝ беше мъчително.
Мъжът помисли, извади от раницата одеяло, което забравил да сложи на столчето, и топла сандвич с котлета.
Той сложи котлетата върху капака, постави го върху одеялото:
— Хайде, яж.
Котката не се забави. Бързо изяде лакомството, погледна мъжа с благодарност и отново мяукна.
— Няма защо, — кимна рибарят.
— Иди си вкъщи. Тук не е твоето място.
Котката бавно се отдалечи…
Скоро се разсъмна. Слънцето проникваше през короните на дърветата, а другите рибари вече започнаха да се събират.
Мъжът се усмихна: от момента на появата на котката беше извадил няколко рибки. Малки, но факт!
И изведнъж отново забеляза котката.
— Отново ти? Искаш ли рибки? — попита и хвърли на сивата една от уловените рибки.
Котката помириса, смръщи се и отскочи.
— Какво, не искаш? Добре тогава. Котлетата свършиха. Иди при другите, — мъжът кимна към пристигналите рибари.
Но котката упорито стоеше на място и все по-силно крещеше. Явно не беше дошла за храна.
— Какво искаш? — каза с раздразнение рибарят.
— Нямам нищо повече!
Котката го гледаше в очите, сякаш се опитваше да каже нещо…
Слънцето изгря, осветявайки ледената повърхност. И тогава рибарите на брега започнаха да викат.
Тези, които вече вървяха по леда, изпуснаха въдиците и се втурнаха обратно, подхлъзвайки се, падайки и отново ставайки.
И тогава той разбра!
Огромна пукнатина бързо се проточи по леда право към него, придружена от страшен трясък. Как не я беше забелязал по-рано?
Може би заради шапката?
Котката, изквичала, скочи на ръцете на мъжа! Той изпусна всичко, хвана животното, завъртя се и побягна… но закъсня.
Огромен ледов блок се откъсна и започна да плава към откритото море, там, където се сблъскваха и разбиваха други ледени късове.
Рибарят с ужас наблюдаваше случващото се, здраво притискайки котката, докато тя не изсипа. Това го накара да се съвземе.
— Искаше да ме спасиш… — прошепна той.
— За един котлет… А аз те гоних.
Той доближи треперещата котка до лицето си, подиша върху нея, за да я стопли.
После започна да оглежда, опитвайки се да разбере как да се измъкне.
Ледът беше голям. Засега устойчив. Но вятърът и течението можеха да го отнесат далеч.
Котката, тихо мъркайки, се притисна към мъжа.
Въпреки смъртоносната опасност, тя се търкаляше в него и мъркаше, сякаш нищо не се случваше.
И тогава страхът го напусна. Мъжът извади телефона от вътрешния джоб и набра спасителите.
Даде координатите, седна на столчето и каза:
— Е, приятелю, може ли още да ловим?
Котката го погледна и меко мяукна в отговор.
— А всичко на дявола, — усмихна се той, криейки котката под якето и вдигайки разхвърляните принадлежности.
Минали са пет часа.
Хеликоптерите претърсваха морската повърхност. Един от спасителите забеляза ярко оранжево яке.
Беше същото яке — подарък от жена му.
Хеликоптерът спря, спуснаха въже. Рибарят трябваше да се закопчае.
Но той махна — чакайте. Отвори раницата, сложи в нея котката, закопча я и едва тогава показа: сега може.
Когато го издигнаха на борда, котката изскочи от раницата и се втурна към него.
— Тихо-тихо, малък, — прошепна, гладейки го по гърба.
— Отиваме у дома.
Вратата отвори жена му. Мъжът се усмихна:
— Донесох улова.
— Не може да бъде! — удиви се тя.
Той разтвори якето и извади голямата сива котка.
— Е, красавец! Къде намери такава?
— Примамката беше твоят котлет, — намигна той, целувайки я по бузата.
Сложи раницата на масата. Жена му отвори уста от изумление: от раницата стърчеше рибешка опашка.
— Уау! Къде я хванa?
— Тайна, — усмихна се, гледайки котката.
Но тя не слушаше. Тя вече я намери — тази, от която ухаеше вкусно и уютно. Тя я галеше, а той мъркаше…
Мъжът повече не ходеше на риболов. Нито през зимата, нито през лятото.
Може би защото вече беше доказал всичко на себе си. А може би защото никога не е бил рибар.
И кой сме ние, за да ги съдим…
